Даниил Хармс
Младежът, учудил пазача

— Виж ти! — каза пазачът, докато зяпаше в една муха. — Стига й само да я намажеш с дърводелско лепило, и ето ти, ще хвърли топа. Ама че история! От едно просто лепило!

— Ей ти, дяволе! — подвикна на пазача някакъв момък с жълти ръкавици.

Пазачът веднага схвана, че говорят на него, но продължи да следи мухата.

— Ей, на тебе говоря — викна пак младежът. — Говедо!

Пазачът размаза мухата с пръст и без да поглежда момъка, каза:

— А ти какво си се развикал, бе, срама нямаш ли? Да не съм глух. Няма какво да викаш!

Младежът почисти панталона си с ръкавиците и деликатно попита:

— Кажете, дядо, как да стигна до небето?

Пазачът погледна момъка, присви едното си око, след туй присви и другото, после се почеса по брадичката, погледна още веднъж момъка и отсече:

— Нямате работа тук, вървете си по пътя.

— Извинете — каза младежът, — но работата ми не търпи отлагане. Там вече са ми приготвили и стая.

— Добре де — рече пазачът. — Покажи си билета.

— Не го нося със себе си. Те казаха, че и така ще ме пуснат — отвърна момъкът, втренчен в лицето на пазача.

— Виж ти! — рече пазачът.

— И сега какво? — попита младежът. — Ще ме пуснете ли?

— Добре де, добре — рече пазачът. — Минавайте.

— А как да стигна дотам? Откъде да мина? — попита младежът. — Не знам пътя.

— Вие всъщност къде отивате? — попита пазачът със строго изражение.

Момъкът затули устата си с ръка и много тихо произнесе:

— На небето!

Пазачът се наведе напред, намести десния си крак по-устойчиво, погледна втренчено младежа и сурово запита:

— Ти какво? На луд ли се правиш?

Момъкът се усмихна, вдигна ръка в жълта ръкавица, помаха с нея над главата си и не щеш ли, изчезна.

Пазачът подуши въздуха. Във въздуха миришеше на опърлени пера.

— Виж ти! — рече пазачът, разкопча си куртката, почеса се по корема, изплю се на мястото, където бе стоял младежът, и бавно се затътри към стаичката си.