Иван Приблудни
Срамувам се за мойте стихове…

Срамувам се за мойте стихове,

че в дни на гибел и на бран

в тях вместо маршове, възвания,

събирам думи дребни, тихи.

 

Наоколо пожар, война,

с окопи, барикади пълно е,

а пък при мен… колиби, хълмове,

и само мир и тишина…

 

Да, срам ме е!

                                А всички вие –

големите и увенчаните,

които на Москва от страниците

се разгърмяхте по Русия?

 

Какво сте вие?

                                Плакати, викове,

сезонни мълнии, душевни тикове,

негодни рими, ритъм — никакъв,

принуден и скован език.

 

Това е всичко, само то е.

И трудно, невъзможно вече е

поет да търсиш сред дърдорещи

или сред виещи — певец.

 

Щастлив съм, че съм още млад

и че тепърва разцъфтявам,

че шепота на май раздавам

като безценна благодат.

 

— О, край мой, пасбища и степ,

за мен е радост и спасение,

че с редове обикновени

на тези зидове студени

донасям топлина от теб.

 

Не само аз, зад мен войска е

от синове на своя век…

— Не ни гнетете и тровете,

не бързайте да ни признаете!

 

1924