Николай Рубцов
Нощ в родния край

Столетен дъб. Застинали води.

И сенките — прозрачни, издължени.

Тъй тихо — сякаш никога преди

в полята бурен вятър не е стенел.

 

Тъй тихо — сякаш никога преди

От гръмове не ехтял простора!

Ветрец над езерото не трепти

И сламата не шумоли на двора,

 

А сред нощта — бекасов сънен вик…

Завърнах се — животът се не връща!

Какво пък? И това ти стига също —

Да продължиш безкрайно този миг,

 

Когато си далече от беди

Сред сенките прозрачни, издължени…

И тъй е тихо — не като преди —

Че сякаш буря няма пак да стене.

 

И цялата душа, сега без жал

щом потопиш сред тайнството щастлива,

ще те облее светлата печал,

тъй както лунен лъч света облива.