Владимир Соловьов
Има мойта царица огромен дворец…

Има мойта царица огромен дворец –

седем стълба от злато отпред,

седемстенна короната, сякаш венец,

и със камъни скъпи безчет.

 

Сред зелени градини под алена вис

крем и рози за хубост цъфтят

и в прозрачна вълна на потока сребрист

и чело, и къдрици трептят.

 

Но не чува потокът какво й шепти,

не поглежда към свойте цветя:

скръб дълбока в очите й сини блести,

с мъка пълна е всяка мечта.

 

Вижда тя: посред бури и ледни мъгли,

в край далечен, студен — несломим,

сам във боя със силите тъмни и зли

губи сили приятел и любим.

 

Изоставя двореца и златото тя,

диамантения венец

и на него, неверния, хлопа в нощта –

неочакван, незван пришълец.

 

Млада пролет над зимата мрачна и зла,

засияла и пълна с любов,

го загръща сред ласкава нежна мъгла

с тъмносин, лъчезарен покров.

 

И съборен от тъмните сили в прахта,

той гори с ярък пламък и страст,

и с нетленна любов във очите си тя

му говори с най-тихия глас:

 

„Като морски вълни си неверен, прости,

а се кле, че не ще измениш,

но със свойта измяна сърцето ми ти

не успя, мили мой, да сломиш!“

 

Ноември 1875 — 6 март 1876