Евгений Евтушенко
Хора

Няма хора неинтересни,

съдбата им е като хронологията на планетите.

 

Нищо в тях не е специфично,

а всяка планета е от другата различна.

 

И ако човек е живял във безизвестност,

намирайки приятели във тази безизвестност,

безизвестността не е неинтересна.

 

За всеки този свят е личен

и в този свят единствената прелестна минута.

 

И в този свят трагичната минута.

Те са лични.

 

Във всеки отиващ си човек умира

първият му сняг, целувката му първа, боят.

Те си отиват с него.

 

Остават книги и мостове

и изрисувани платна, машини.

Чиято орис е да оцелеят.

 

Но което си е отишло, то също не е нищо;

според правилата на играта нещо си отива.

Но хората, те не умират, а думите във тях умират.