Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Фантастика на ФРГ, Австрия и Швейцария. Антология

Съставител: Любен Дилов, 1981

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1982

ФРГ, Австрия и Швейцария, първо издание

 

Литературна група IV

Редактор: Надя Фурнаджиева

Редактор от издателството: Здравка Петрова

Художник: Минчо Панайтов

Худож. редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Дадена за набор на 6.III.1981 г. Излязла от печат на 30.VIII.1981 г.

Издателски № 1742. Формат 84/108/32. Издателски коли 23,10. Печатни коли 27,50. У.И.К. 23,80. Цена 2,94 лева

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

 

Die Anthologie enthält Erzählungen und Ausschnitte aus folgenden Sammlungen-Stiller © Suhrkarap Verlag, Frankfurt /Main, 1954; Der Ohrenzeuge © Carl Hanser Verlag, München, 1954; Fast alles Möglishe © Verlag Klaus Wagenbach, Berlin, 1975; Science Fiction Story Reader, Spinnenmusik, Eine Lokomotive für den Zaren, Der Zeiter, © Wilhelm Heyne Verlag, 1978, 1979, 1980; Ein Kyborg namens Joe © Insel Verlag, Frankfurt/Main, 1972; Der grüne Komet © Wilhelm Goldmann Verlag GmbH, München, 1964; Leben wie im Paradies © Hoffmann und Campe Verlag, Hamburg, 1964; Welt ohne Horizont © Alle Rechte bei E. Barmeyer u. H. Kamphaus; SF in Deutschland © Fischer Tashenbuch Verlag GmbH, Frankfurt/Main 1974; Das Monster im Park © Nymphenburger Verlagshandlung GmbH, München, 1970; Das Experiment © K. Thiemanns Verlag, Stuttgart, 1975; Sämtliche Erzählungen © Schocken Books Jnc, N.Y.; Phantastisches Österreich © Paul Zolnay Verlag GmbH, Wien/Hamburg, 1976: Die Stadt © Verlags-AG „Die Arche“, Peter Schifferli, Zürich, 1952

 

Sciehce Fiction von der BRD, Schweiz und Österreich. Anthologie

История

  1. — Добавяне (сканиране: sir_Ivanhoe, корекция: NomaD)

1.

Хълмовете бяха изгорели от жегата. Изсъхнали треви и твърди, чупливи храсти покриваха червената земя. Между тях се виждаше камънак. Морският вятър го бе превърнал в блокове на червени и бели петна, които издигаха могъща снага. И сега откъм изток пак духаше доста силен бриз.

Като дишаше тежко, Николас спря и се огледа наоколо. Далечните планини оттатък залива сякаш излъчваха лека омара, която се разстилаше над морето. Белите ивици пяна изникваха и се заличаваха с бавна леност, а и плетеницата от малки, игриви вълни едва се помръдваше.

Днес морето беше необикновено спокойно. Но нали тъкмо тук вятърът бе гонил пенестите гриви на гигантските вълни в шеметен танц?

Николас избърса с длан челото си. Отново почувства в себе си възбуда. Той трябваше да върви по-нататък, нагоре по хълма. Напред, напред — нагоре по хълма!

Тръни одраскаха коляното му. Проправяше си път сред пожълтели, пращящи бодили, прескачаше сипея, направен от камъните, които селяните бяха изровили от бедните си нивички и струпали на купчини, заобикаляше нискостеблената растителност с твърди листа. Така той бавно се изкачваше нагоре.

Беше сигурен, че не му остава много време. Трябваше да стигне билото, преди… преди да се случи онова нещо. Какво щеше да се случи? Задаваше си този въпрос и усещаше отново страха в себе си.

Можеше да седне за малко и да премисли всичко, тогава сигурно веднага щеше да се досети.

Но вече не му оставаше много време. Тичай, тичай! Ще размишляваш, когато стигнеш билото!

Николас хукна по-нататък. На голям камък пред него се приличаше гущер. Той прескочи камъка и гущерът бавно запълзя встрани.

Промъкваше се между невисоките дървета с рожкови, които бяха накацали по целия склон подобно на армия, изпаднала във вцепенение. От всички клони висяха черни, кожести плодове, дълги като бобови шушулки. Както тичаше, той докосна едно клонче, една от блесналите шушулки се откъсна от него и полетя към земята като перушинка.

Краката му изкъртваха камъни, които се свличаха по склона бавно, много бавно. Природата бе изпаднала в състояние на лениво спокойствие. Всичко в нея се извършваше без бързане, със сънна грациозност.

Когато измина половината път, Николас спря, останал без сили. Въздухът беше горещ и сякаш лепнеше по лицето му. Всяко вдишване му причиняваше болка. Вятърът бе утихнал; само няколко стръка трева и няколко листа лениво се полюшваха. Слънцето бе спряло на педя от билото на хълма.

За да превъзмогне слънчевия блясък, Николас засенчи очите си с длан. Този хълм му беше познат — той имаше някаква връзка с Натали. Нещо беше станало с нея. Нещо… Обзет от шемета на онова очакване, което предхожда досещането, той бавно се отпусна върху един камък, без да изпуска от погледа си извитите очертания на хълма, и се остави споменът да го споходи.

Натали отпи от леденостудения си джинстоник. Стените на чашата бяха покрити с безброй малки водни капчици. Тя я разклати и парчетата лед в нея дръннаха.

— Ще ти стане много приятно — каза тя. Николас поклати глава зад вестника си и промърмори нещо, което сигурно трябваше да означава „глупости“. — Ако пък искаш най-напред сам да опиташ — продължи тя, — мисли си за нещо хубаво. Ето, погледни например към залива! — и тя посочи с ръка към тъмносините къдроглави вълни, които стигаха до широката дъга на скалистото крайбрежие в полите на възвишението, на което се издигаше вилата им. — А после вземи минимална доза, само да опиташ.

Тя остави чашата си настрана и разтвори кутийката с хроностатик[1].

Николас сгъна грижливо вестника, остави го на масата и свали краката си от боядисания в бяло парапет на терасата.

— Не искам — каза той и я погледна решително.

В дълбините на очите й отново личеше онова неутолимо желание, което той твърде добре познаваше. И този следобед щеше да свърши с обичайната разходка.

— Е, добре, аз често съм го правила — каза тя, без много да мисли, — така че няма нужда да опитваш. Направо можем да го извършим заедно.

Тя прекара чашата по бедрото си. Влажното дъно оставяше блестяща диря след себе си, когато тя го плъзгаше по шоколадовата си кожа.

Николас изпъшка:

— Нали вече сме се опитвали. Много добре знаеш, че не мога да търпя, когато ти се вълнуваш така, сякаш те е погнал самият сатана!

— Но тогава аз се забавих сама! Ако вземеш от хапчетата и ти, ще имаш същата темпорална база като мене, й тогава всичко помежду ни пак ще е наред. — Тя галеше с червено-зелената кутийка издадените си напред устни.

Николас почувства, че го обхваща гняв. Все същата игра! Как не й омръзваше!

— Съвсем не е така, както го представяш ти. Не е моя вината, че нещо помежду ни не е наред. Никой не те кара насила да взимаш това… това нещо. Но щом искаш на всяка цена да повишиш възможностите си за сексуални изживявания, прави си всичко сама! Спи ако щеш с твоя хроностатик, но не с мене!

Тя не го изпускаше от очи.

— Но аз искам само и за двама ни да е по-хубаво!

— Щом като не можеш иначе, вземай го ти, няма да ти преча да разрушаваш мозъка си. Но аз не искам да имам нищо общо с тая работа.

Натали поклати глава като човек, който разбира тези работи.

— Тогава защо според тебе хроностатикът е разрешен? Той не е по-опасен от алкохола, никотина или производните на жлъчната киселина. В никакъв случай не оказва странично въздействие върху организма, а само ускорява движението на вътрешния часовник. Обикновено не можеш да разграничиш едно от друго събитията, които се изреждат в рамките на една двадесета част от секундата. Хроностатикът обаче съкращава…

— Добре де, знам я тази песен! Няма защо да ми надуваш ушите — мога да си го прочета върху всяка опаковка.

— И въпреки това не искаш да опиташ? Е, не мога да те разбера! — Това негово неблагоразумие я накара да поклати глава.

— Да, защото не вярвам в тия работи! — сопна й се той. — Когато едно нещо няма странично въздействие, то значи няма никакво въздействие. И обратно. Но достатъчно е да се погледнеш, и веднага ще ти станат ясни всичките допълнителни въздействия. Стига нещо да ти хареса, и веднага тръгваш на твоята разходка. Тогава с тебе изобщо не може да се разговаря! А през останалото време си все в лошо настроение. И после ми разправяш, че не оказвало странични въздействия! — Той се изсмя подигравателно. — Добре, при тебе може и да няма, но при мене вече започнаха да се проявяват. Само че съм прекалено толерантен, затова и не ти забранявам тази гнусотия!

— Кой, ти ли си бил толерантен! Да ти кажа ли какъв си? Ти си страхлив, прекалено страхлив, за да ми забраниш каквото и да било, и прекалено страхлив, за да направиш с мене онази разходка. Приличаш ми на телешко месо — бледо, сурово, неапетитно. Но аз нямам намерение да се зазиждам в твоя пашкул! С всички сили ще се наслаждавам на живота! Ще удължавам и малкото хубави мигове, които имам в него! — Последните думи тя просто изстреля в лицето му. После скочи, грабна червено-зелената кутийка с хроностатика и се отдалечи. Изчезна надолу по стълбището, а вдигнатата й на кок коса блестеше на слънчевата светлина.

Няколко секунди бяха нужни на Николас, за да преглътне необичайното за нея избухване.

— Ето там е разликата! — викна след нея той. — Аз няма защо да удължавам хубавите си мигове! Те и без това са достатъчно дълги!

И се замисли с раздразнение върху думите й, които още отекваха в тишината.

 

— Припомня си — каза Гортис.

— Още е много рано, може да се стресне. Увеличете дозата.

Докато Гортис изпълняваше указанията му, Лоренц не сваляше поглед от екрана.

— Упорит е — констатира той, — Но ето сега. Сега вече действува.

2.

Ослепителното слънчево кълбо, което все още се намираше на педя над билото на хълма, накара Николас да примижи. Стремежът да продължи търсенето отново измести спомените му. Той трябваше да върви по-нататък. Времето напираше.

Стана и хукна да тича. Но много скоро се почувства толкова слаб и безпомощен, сякаш бе газил часове наред из лепкава кал. С усилие поставяше краката си един пред друг, а ритъмът на движенията му се изроди в някаква пародия на бавно ходене.

От време на време той спираше и изтриваше с длан мокрото си от пот чело. Вятърът бе спрял, въздухът беше горещ и гъст като катран.

Какво се бе случило с Натали?, питаше се той, ала вътрешното му неспокойствие не позволи на спомена да изплува отново. Той трябваше да продължи пътя си. Трябваше да достигне хълма, преди да беше станало твърде късно.

Заредиха се безкрайни мигове на изтощение. Сантиметър след сантиметър по склона, час след час (така му се струваше) той най-после изкачи възвишението.

Когато пред очите му се разстла билото на хълма, той съзря Натали. Седеше с гръб към него върху един камък, загледана в обширната, отворена към запад равнина, която се простираше в полите на хълма. Плодородната й почва подхранваше корените на много маслинени и прасковени дървета. Посред тъмнозелената шума стърчаха дървените кули на колела, задвижвани от вятъра, с които се напояваше сухата земя. Друг път вятърът непрекъснато ги въртеше; сега обаче те бяха застинали в покой сред дърветата като хиляди пеперуди.

Николас възприе гледката с изненада. Сега той отново знаеше, че Натали бе обичала този хълм. Изведнъж споменът го споходи отново.

След като Натали го бе оставила сам, Николас още дълго размишлява върху спречкването им. Питаше се дали тя все пак наистина нямаше право да го нарече страхливец, и след дълги разсъждения стигна до извода, че думи като „страхливост“ и „толерантност“ в същност служат за обозначаване на едно и също качество — те се различаваха единствено по гледната точка.

Остана на терасата, загледан в сенките, които все повече се издължаваха. Слънцето клонеше, вече към залез, когато той тръгна да търси Натали. Претърси околността на вилата и крайбрежната ивица с големите, плискани от морската вода кръгли камъни, на които тя обичаше да се пече. Плажът бе безлюден, както и останалият скалист бряг със зелените пипала на низшата растителност, които посягаха към водата.

После обходи местността зад вилата. Накрая откри Натали на хълма, който закриваше плодородната равнина с вятърните колела.

Тя седеше на един камък на самото било на хълма, без да сваля поглед от въртящите се гигантски камъни, чиято безукорна белота вече чезнеше в припадащия здрач. Беше обхванала с ръце коленете си.

Николас я заговори тихо, ала тя не реагира. Той коленичи пред нея и я докосна по рамото. Тя дишаше едва доловимо. Зениците й бяха огромни. Невиждащите й очи се взираха в далечината. Когато леко я побутна, тя бавно започна да се накланя встрани без каквато и да било реакция. Той я прихвана, взе я на ръце и, я отнесе във вилата. Вече се свечеряваше.

Надеждата му, че на следващата сутрин тя ще се събуди, се оказа напразна. Той се поколеба известно време, но после я натовари в колата и я откара в клиниката за отравяния с опиати.

Дежурният лекар изслуша обясненията на Николас, после положи Натали върху едно легло с електромотор и го насочи към диагностичното отделение. След няколко манипулации той кимна, сякаш за да потвърди казаното от Николас, и го попита от колко време познава Натали.

— Женени сме от десет години — отвърна Николас.

Лекарят отново приведе леглото в движение и подкани Николас да го придружи.

Докато вървяха по коридорите, боядисани в пастелнозелен цвят, лекарят обясняваше:

— Съпругата ви показва всички признаци на хроностазия. В общи линии знаем как се стига до такова заболяване. Може да се каже, че се касае за отравяне на хипофизната област в главния мозък. Напоследък често имаме работа с такива болни, особено след като хроностатикът се получава без рецепта. Вие също ли вземате хроностатик? Или може би някое друго средство за субективно удължаване времетраенето на някои преживявания?

Николас отговори отрицателно.

Лекарят кимна:

— От ваша страна това е много разумно. Разбира се, никой не възразява против малките дози. Субективният времеудължителен ефект не е нито опасен, нито води до болестни състояния — защо тогава да не удължим по такъв начин хубавите си преживявания? Но ако дозата бъде увеличена прекомерно, в мозъка нещо щраква и пациентът изключва. Не ни е известно как се стига до това, но знаем къде се намира церебралното увреждане.

— А можете ли да го отстраните? — прекъсна го Николас.

Вие можете — каза лекарят.

 

Светещата зелена точка пробягваше по екрана и очертаваше назъбена крива, която лека-полека се променяше.

Гортис имаше намерение отново да увеличи дозата, но Лоренц го възпря.

— Оставете го малко да си помисли — каза той. — Ако целият спомен дойде изведнъж, има опасност да го загубим. — Той изгледа Гортис накриво. — Това с добрите шансове не беше съвсем вярно. През последния месец загубихме двама.

Гортис сви рамене:

— Ако му бях казал истината, щеше веднага да изфиряса. Нали видяхте колко е предпазлив.

Лоренц посочи към пулсиращата зелена линия.

— Мисля, че вече е време — каза той. — Дайте му почти максимална доза.

Гортис задействува шалтера.

3.

Споменът отново отстъпи своето място на равнината, в която стърчаха неподвижните вятърни колела. На десет крачки от него седеше Натали. Тя гледаше надолу към равнината, но сигурно не я виждаше; беше изключила. Но как се бе озовал той тук; как ставаше така, че си спомняше сцена, която тъкмо сега изживяваше?

Не знаеше това. Знаеше само, че трябва да стигне до нея.

Искаше му се да изтича, но краката му не го слушаха. Вгледа се в стъпалото си, което се придвижваше напред безкрайно бавно. Пълзеше като охлюв. Придвижваше се безкрайно бавно. Щеше ли изобщо да стигне някога до Натали?

 

В един миг — той продължи цели минути — дочу някакво глухо бръмчене и покрай него прелетя муха с лъскави крила, които лениво се издигаха и отпускаха като веслата на галера.

Николас се обърна и обхвана с поглед залива. Морето с пенестите си корони, плетениците от вълни и искрящите пръски край скалистото крайбрежие бе застинало — красота на един миг, уловена във времето.

На крайбрежната улица се виждаха няколко коли. Не, те не бяха паркирани до бордюра — намираха се на пътното платно, но не пътуваха. Едва след като се вгледа внимателно, той забеляза, че едва пълзят напред.

Тогава разбра, че се намира под въздействието на хроностатик. Вътрешният му часовник вървеше с бясна бързина. Частици от секундата той възприемаше като минути. Всичко останало му се виждаше удължено в същия мащаб.

Николас бавно поставяше крак пред крак, с мъка си пробиваше път през лепкавото, горещо време. За всяка крачка му бяха необходими минути, всяко движение беше мъчително.

Когато най-после застана пред Натали, го обзе безпомощност. Вслуша се в себе си, зачака някакъв спонтанен импулс. Но не усети нищо друго освен неопределеното чувство за надвиснала опасност.

Спря и се замисли за това, което се бе случило, след като беше докарал Натали в клиниката за отравяния с опиати.

 

Стояха пред врата с надпис „Неврално-транслационна лаборатория“. Лошо предчувствие обхвана Николас.

— Аз ли мога да й помогна? — недоверчиво попита той. — Какво искате да кажете?

Лекарят отвори вратата и вкара леглото в залата. По тавана имаше големи светлинни тела, които напълно прогонваха мрака. Залата бе празна, като се изключат две лавици на стената, точно срещу вратата, и две бели, опънати кушетки, до чиито възглавници бяха монтирани метални рамки. Някакъв човек, облечен с джинси и елек, правеше нещо на една от лавиците. Като видя двете кушетки, Николас се изпълни с подозрение.

— Почакайте! Какво означава това? Защо тук има и второ легло? — попита той.

Човекът до лавицата се беше извърнал.

— Това е господин Лоренц, той обслужва невротранслатор — представи го лекарят. — А моето име е Гортис — добави той. После се обърна към Лоренц: — Хроностазия, от вчера, около осемнадесет часа. Намерена от съпруга си. Имат доста общи спомени. Известна ни е и стазисната точка. Мисля, че ще успеем.

Лоренц се вгледа в отпуснатото лице на Натали.

— Откога взема хроностатик? — попита той Николас.

— Има вече към една година.

— А вие самият?

— Аз не вземам, защото не ми трябва — твърдо каза Николас.

Лоренц приведе глава:

— О’кей, приятелю, но ако отново искате да я имате, ще се наложи да ви потрябва. — После се обърна с въздишка и премести Натали от количката върху една от кушетките. Закрепи на главата й електроди, нагласи металната рамка и през цялото време поглеждаше към лавицата. На екрана затрептя една неправилно начупена зелена линия.

Гортис хвана Николас за лакътя и го побутна към екрана.

— Всичко е напълно безопасно — зауспокоява го той. — Преди малко ви казах, че под въздействието на хроностатик жена ви е изключила. Това не е съвсем вярно. Както виждате, нейният главен мозък функционира безукорно. В момента Лоренц проверява най-важните му области. — И той посочи екрана на лавицата, където зелената линия се движеше нагоре и надолу с ясно различим ритъм. Лоренц предаде с помощта на клавиатурата няколко заповеди, които бяха изписани с малки зелени букви в левия долен край на екрана. Вълнообразната линия се промени, превърна се в черта с хаотични върхове и падове.

— Очният нерв, нали? — попита Гортис.

Лоренц изсумтя:

— Това са само несвързани дразнения от синапсите. Я да видим какво я занимава сега.

Пръстите му зашариха чевръсто по клавиатурата и линията се превърна в плоска вълна с малки, симетрично разположени възвишения.

— Съзнанието за процесите присъства напълно — каза след кратко колебание Лоренц.

— Това са спомени, които тя тъкмо регистрира — обясни Гортис. После се вгледа по-внимателно: — Би могло да бъде езеро или някаква ливада, чиято трева се полюшва от вятъра.

Николас бе смаян.

— Това сигурно е нашият залив — прошепна той.

— Следователно — продължи обясненията си Гортис — изключени са само сетивните й дразнители. Това означава, че не бихме осъществили контакт с нея посредством сетивата й.

— Но защо е изключила? — попита Николас.

Гортис въздъхна:

— Какво не бих дал, за да узная това! Получава се впечатлението, че пациентът губи всякаква връзка с външния свят, че сякаш е изграден единствено от абстрактни спомени. — Той набърчи чело. — Но нека продължа мисълта си: ние не сме в състояние да осъществим контакт с нея посредством сетивата, но можем да направим това по друг начин. Апаратът, който виждате пред себе си, произвежда електрически сигнали, които обикновено се създават в нервните клетки на главния мозък — той посочи зелената линия, която прекосяваше екрана като усърден трион — и фокусира сигналите върху съответните церебрални участъци. Следователно по този начин ние заобикаляме до известна степен изключените сетива.

— Но какво общо имам аз с тази работа? — прекъсна го Николас.

Гортис се усмихна:

— Цялата сложност се състои в това, невротранслаторът произвежда и излъчва сигналите, но не може да ги кодира. Донякъде той прилича на неграмотен човек, който си играе с буквите в наборната каса. Нужен ни е някой, който да го научи да пише, и то с такъв почерк, какъвто жена ви би разбрала.

За известно време той остави Николас да поразмисли, а после каза:

— Вие имате най-големия шанс да намерите разбираем почерк за жена си, защото ви свързват много общи спомени.

Николас посрещна думите му с недоверчиво примигване, но Гортис продължи:

— Или казано конкретно, ние приемаме невралните импулси от лице, което е близко на пациента, усилваме ги, подлагаме ги на обработка и ги препращаме в съответните мозъчни участъци на пациента.

— А ако все пак не ме разбере? — попита Николас.

— Аз наистина не мога да ви дам пълни гаранции за крайния успех, но шансовете са добри. Нямаме друг избор. Нали искате да върнете жена си при себе си?

Николас разбра, че няма право да се колебае.

— Добре — каза той най-сетне. — Какво трябва да правя?

Гортис го отведе до свободната кушетка и го накара да легне на нея. Преди да пъхне глава под металната рамка, Николас още веднъж погледна встрани към Натали, която лежеше на втората кушетка до него. Гърдите й леко се повдигаха и спускаха при дишането; приличаше на заспала. Николас потисна желанието си да я погали и се изпъна върху белия чаршаф.

— Няма нужда да правите нищо друго, освен да затворите очи и да си припомните ситуацията, в която намерихте жена си — каза Гортис. — Започнете с това, когато ви дам знак.

Лоренц закрепи по тялото на Николас голям брой електроди, след което отново насочи вниманието си към апарата. Когато Гортис кимна на Николас, той затвори очи и започна да мисли за това, как бе търсил Натали. Представи си изкачването по хълма, видя я да седи на един голям камък, заговори я, докосна я по рамото и накрая я отнесе обратно във вилата. После зачака. И тъй като нищо не се случваше, той продума, без да отваря очи:

— Сега съм си пак в къщи.

— Можете да отворите очите си — каза Гортис и пристъпи към леглото. В ръцете си държеше спринцовка.

— Апаратът записа всичко. Но за жена ви всичко това е прекалено бавно, понеже нейната темпорална база е максимално съкратена. Моментът като най-краткия различим отрязък от време обикновено трае една двадесета част от секундата при нормалния човек. Но нашите изследвания ни карат да мислим, че при хроностазията този интервал се съкращава до няколко милиардни части от секундата. Логично е да предположим, че всичко, което възприема пациентът, се забавя със същото темпо. Ето защо ще ви направя венозна инжекция с хроностатик, за да може вашата темпорална база да се уеднакви с тази на жена ви. Със записа, който направихме преди малко, ще стимулираме невралните ви импулси, които ще се отправят към жена ви с подходяща скорост.

Той дезинфекцира ръката на Николас и тъкмо се канеше да забие спринцовката, когато Николас го дръпна.

— Момент, значи аз трябва да достигна темпорална база, еднаква с тази на жена ми? — попита той.

Лекарят кимна.

— Следователно ще ми направите инжекция със същата доза?

— О, не, с по-малка, разбира се.

— Но ако аз все пак изключа… като нея?

Гортис се усмихна успокоително.

— Това не може да стане, защото непрекъснато следим мозъчната ви активност на енцефалографа и ще увеличаваме дозата само в рамките, в които не съществува никаква опасност.

Николас бе настроен скептично.

— Сигурен ли сте? — попита той.

— Абсолютно сигурен. — Гортис заби спринцовката в ръката му и я свърза с тънък пластмасов маркуч.

— А какво да правя, когато я намеря?

Гортис каза още нещо като „Всичко ще се нареди от само себе си…“, после лицето му се сля с тавана на стаята в някаква безлична сива маса. На Николас се стори, че за неопределено време се носи из Нищото. След това из сивата маса се появи някаква хълмиста местност. Изсъхнали треви и твърди, чупливи храсти покриваха червената земя.

 

— Мисля, че го понесе — каза Лоренц. — А сега цялата доза! Включвам.

Гортис се покашля. На челото му бяха избили капки пот.

— Дано всичко мине без произшествия — промърмори той и увеличи дозата.

Лоренц наблюдаваше екрана. Когато пулсиращата линия се разпадна на малки зигзаги, той включи невралните импулси на Николас в невротранслатора.

През тялото на Натали премина едва доловима тръпка.

— Ето! Човече, спрете веднага!!! — извика Лоренц. Пръстите му зашариха по клавиатурата, докато Гортис вече вкарваше неутрализатора във вените на Николас.

 

Картината, която си бе припомнил, изчезна, а заедно с нея и вцепенението, което бе обзело Николас. Струваше му се, че бяха изминали часове, докато си бе припомнял всичко. Но слънцето не беше помръднало от мястото си. Нищо не беше се променило. Всичко, което го заобикаляше, бе ясно като кристал, сякаш някой бе свалил от него булото, закривало го преди това. Погледът му беше получил възможностите на микроскопа. Изпитваше чувството, че разграничава отделните молекули, застинали посред термичното си движение.

Единствено Натали правеше впечатление на живо същество. Тя седеше в този свят на един застинал миг като привлекателна, очакваща чужденка. Струваше му се, че различава всяко движение на мускулите по тила й.

Протегна ръка. Когато най-после — може би дни или седмици след това — пръстите му стигнаха до рамото й и той се обърна към нея, погледът му срещна една купчина атоми, увиснала във въздуха. Много време по-късно той разбра, че това беше птица, прелитаща пред слънцето. Но в същност тя не летеше, а висеше вцепенена във въздуха.

Изведнъж той разбра, че вижда около себе си само атоми и молекули без всякаква връзка помежду им. Нищо не се изменяше. Законите на природата се разпадаха, защото в Извънвремието нямаше нищо, което биха могли да опишат, а наред с тях се разпадаха и предметите. Дървета, храсти, изсъхналата трева, земята и камънакът, даже слънцето и птицата, замряла във въздуха — всичко бе загубило своето значение.

С един крайчец на мозъка си Николас почувства, че е на път да изключи света. Тази мисъл не го обезпокои — пред него беше Натали, и нейните очи бяха живи.

Ръката му бе на рамото й, той знаеше, че Натали чувства докосването. Тя спря на него поглед, изпълнен с очакване. Той направи усилие да оформи думи — „Върни се“, искаше да й каже — но за това изречение на устните му щяха да бъдат нужни години.

Затова само си го помисли — и тя го разбра. Почувства неудържимото желание на тялото й, усети под дланта си безумен трепет, а после там не остана нищо друго освен купчина застинали молекули.

Накрая и тази дума загуби смисъла. Той възприемаше всичко, но за него вече нищо не съществуваше, защото нищо нямаше значение. Светът се разпадаше, ала нещата в него оставаха. Това бе тайната на спряното време.

Николас бе завладян от сладостно безразличие, зад което долавяше върховното съвършенство. То все повече се приближаваше, после безразличието изведнъж се обърна наопаки и избълва всички стари асоциации, които вече бяха забравени. Из сивата мъгла се появиха големите светлинни тела, а пред тях — лицето на Гортис, надвесено над него. На челото му блестяха капки пот.

Николас се почувства самотен и изоставен. Извърна се настрани и различи на съседното легло Натали. Около устните й играеше тъжна усмивка. Тя също го разпозна. Беше отново тук.

Усмихна й се, а усмивката му беше тъжна, както и нейната.

Бележки

[1] Гр. „хронос“ — време, и „статикос“ — неподвижен. — Б.пр.

Край