Винфрид Гьопферт
Ден след ден

Сутринта на 16 април 2093 година, когато Джон Уорън се събуди, внезапно го обзе чувство за нещо по-различно от друг път. Повъртя се известно време в леглото и размисли какво ли можеше да бъде. Когато най-накрая стана, изведнъж разбра: Той нямаше болки!

Скочи от леглото: нямаше ги болките! Нямаше го онова чувство на замаяност, нямаше я гнетящата вцепененост… Погледът му се плъзна по сивите прозорци и се спря на заклещената, като в дефиле улица. Бавно се точеше утринното движение. Покрай стъклените стени в еднообразни колони се движеха хора.

Джон Уорън се обърна рязко: от телецентъра писукаше гласът на хелпъра^[1], който отегчено и равнодушно пожелаваше на всички „Добро утро“ и препоръчваше да вземат синьото хапче. Гласът звучеше уморено, почти тъжно, меланхолично.

Джон Уорън усети желание да оживи този глас. Той задейства светлинния регулатор, появи се образ. Известно време втренчено гледаше искрящия матов екран. Няма ги болките, помисли той. Без болки. Но как така?

Той се отърси от мислите си. Някаква непозната бодрост се разля по тялото му.

Развеселен, наблюдаваше новините за деня, които блестяха от екрана зад образа на хелпъра.

Изведнъж всичко това престана да го интересува. Изключи апарата. В същия момент над цялата апаратура засия огромен червен надпис: „Важни информации!“ Механично той я включи отново, червеният надпис изгасна, информаторът четеше същите незначителни неща, както преди…

Отново изключи апарата и зачака с интерес какво ще се случи. И отново засия надписът… простият механизъм можеше лесно да се прозре. Обзе го подозрение: Защо това не му беше направило впечатление преди? Нещо необичайно се натрапваше в съзнанието му. Като някакъв забравен кошмар, който непокорно се разсейваше.

Джон Уорън се дръпна уплашен. Колко ли време живееше вече тук? Огледа се с други очи. Всичко му беше познато и въпреки това чуждо. Като че ли се връщаше от дълго пътуване отново в къщи, видя мръсотията, жалката подредба, тревожната, напомняща нещо родно теснотия, и този предмет, който си стоеше просто тук, владеейки всичко, в средата на помещението.

Телецентърът изпълваше почти половината от цялата стая. От двете си страни панорамният екран бе издаден силно напред. Над него, като огромно изпъкнало око, се издигаше високоговорителят. А отзад — сензорният кабел, захвърлен небрежно на креслото… креслото, което изкушаваше и приканваше, меко и топло.

Джон Уорън залитна замаян. Ръката му, почти автоматично протегнала се към хапчетата, се сгърчи в спазма. Като конвулсия през цялото му тяло премина ридание, разтърси го някакъв вътрешен порив и прерасна в истеричен смях: той нямаше болки! Тогава за какво са му хапчетата! Усмивката застина на устните му. Никога преди това, доколкото можеше да си спомни, не му се беше случвало такова нещо. Всяка сутрин тази пронизваща болка, тази спазма, тази сковаваща, задушаваща парализа. И всяка сутрин онова удовлетворяващо спокойствие, щом хапчетата започнеха жадуваното действие.

Джон Уорън почувства осезаемо: беше се появило нещо необичайно, един път, едно небе, един хоризонт. Една широта и въздух, тук беше свободата.

Едно докосване, едно предчувствие. Джон Уорън чувстваше: Той чувстваше себе си, чувстваше другото, необикновеното. Но му беше добре.

Макар да знаеше, че това е строго забранено, той реши да не взема хапчета. Не искаше изобщо да взема хапчета. Никога вече!

И това беше другото, новото. Джон Уорън усети несигурността. Той помисли за хелпъра, за лабораторията. Лабораторията!

Когато тръгна по познатия път, го лъхна отвратителна миризма. Никога преди това не му беше правила впечатление. Той се наведе над кафявия парапет, издаден край улицата. Под него върху трепкащите транспортни ленти се търкаляха изгнили отпадъци. От къщите, като гнойни язви, надничаха отворите на тръбите, които бавно изхвърляха вонящата смет. Тя се откъсваше несигурно и цопваше върху покритата вече с кора лента. Между боклуците имаше пластмасови кутии, опаковки от лекарства. Джон гледаше необикновеното всекидневие втренчено и мрачно, безучастно и уплашено.

Изведнъж се стресна. До него изсъска плъзгащата се врата на метрото. Следвайки механичната си реакция, той скочи в кабината и седна на едно свободно място. Погледът на седящата срещу него жена премина през него тъпо, питащо, безизразно.

Той избягна погледа й, огледа се. „Кукли! — стрелна се през главата му. — Неподвижни, безжизнени кукли!“

— Къде, къде пътуваме?

Въпросът се изтръгна мъчително. Мъжът, който седеше до него, около петдесетгодишен, обърна лице. От една сива пустош, увехнала и набраздена от бръчките, го погледнаха две помътнели като изгаснали звезди очи, впиха се в него, пронизаха го, но без никаква реакция.

Джон Уорън се сепна изплашено, скочи, сграбчи един млад мъж за ръката и го разтърси с цялата сила на отчаянието си.

Мъжът бръкна в джоба на сакото си и безмълвно му подаде една опаковка с хапчета. Погледна го с учудени, доверчиви и някак изплашени детски очи, хвана го за раменете и го изблъска към вратата.

Джон Уорън веднага усети опасността, в която се намираше, но той чувстваше топлата тежест на човешката ръка. Вече виждаше синята табела на станцията за медицинска помощ. Две жени в бели униформи се мъчеха да обуздаят един възрастен мъж, който стенеше върху черна пластмасова кушетка. Ризата, му беше разкъсана, едната от жените му постави сребриста инжекция.

Джон Уорън и придружителят му стояха мълчаливо до тях. Те си държаха ръцете, като че ли това беше съвсем естествено. Никой не продумваше. Само старият мъж си бръщолевеше самодоволно, откакто инжекцията беше започнала да действа.

Заплашително, като хищник жената се отправи към тях с малки, предпазливи крачки. Младият мъж хвана врата на Джон Уорън, жената извади кодовия амулет и всичко се разигра за секунди.

Връзката се впи с изгаряща болка във врата на Уорън, докато най-накрая шнурът се скъса. Уорън се втурна навън, след него писнаха кресливите, хъркащи гласове на жените, младият мъж политна настрани, вкопчената в китката на Джон Уорън ръка се откъсна, оставяйки кървави следи, лъхтейки, той профуча през улицата, след себе си чуваше стъпките на младия мъж, който го преследваше. Той тичаше, не обръщаше внимание на движението, хората, улиците…

Най-накрая спря. Повдигаше му се. Изпитваше глад, жажда. Една отвратителна воня лъхаше от реката и се смесваше с изпаренията на улицата. Преследвачът вече приближаваше.

Джон Уорън събра всичките си сили, когато чернокосият мъж триумфиращо застана зад него. Тежкият му юмрук потъна в коремната кухина на другия.

С мъка той го завлече в къщи, завърза го за леглото, облегна се назад и потъна в празен, тягостен сън.

Фред Календжер се събуди рано с горчив вкус в устата и парещи болки в ръцете и костите. Трябва да беше лежал така около половин час, докато осъзна, че се намира на чуждо място, където единственото познато нещо беше телецентърът. Като обърна глава, можа да познае Джон Уорън, който спеше, проснат на земята.

В него се прокрадва нещо чуждо, непонятно. Един копнеж, едно търсене. Фред Календжер се нуждаеше от помощ — искаше му се да извика. Изпърво тихо, колебливо, после все по-силно. Изпълнен с нетърпение, от него се изтръгна вик — за първи път от детството му, вик след дългото мълчание.

Джон Уорън беше обмислял дълго плана. Вече близо десет седмици, откакто живееше в жилището на Календжер, незабелязан, непознат, като че ли беше изчезнал. Дълго време трябваше да мине, докато убеди Календжер да го освободи от хапчетата.

Естествено те и двамата бяха тук с недоверчивите си въпроси, досадни и глупави. Все пак бяха останали доволни. Причини — кого интересуваха причините сега, щом Календжер отново идваше редовно в лабораторията?

Някой беше изчезнал някъде. Ала кой се интересуваше от това? Едно жилище, което щеше да се заеме отново. Едно място в лабораторията, което можеше да се попълни. Нищо повече.

На Джон Уорън никога не му мина през ума, че Фред Календжер може да представлява опасност за него. Фред се държеше съвсем нормално. Всеки ден ходеше в лабораторията. Всяка вечер беше изпълнена с разговори и дискусии. Те лесно бяха изнамерили начин за прехрана, който нямаше нищо общо с химикалите… Опасни бяха соковете и водата; и хапчетата естествено. Всичко останало не будеше съмнение. Пиеха плодовия сок, ядяха бисквитите, всичко това можеше да се изтърпи. Тъкмо в това беше новото: да си свободен от химикалите, свободен от болката и облекчаване на болката, свободен от изкуствената умора и изкуствената бодрост, свободен от забравата, свободен от замайването и раздразнителността, свободен от безволието, от отстъпчивостта пред телецентъра… телецентърът, който всеки десет дни повтаряше точно своите програми, всички съобщения, всички информации, всички безсмислени игри и представления. И сега един автоматизиран кошмар беше свършил, беше прекъснат един кръговрат, беше отворена една врата към необикновеното, към забраненото.

Джон Уорън беше мислил дълго. Беше трудно след толкова дълго време. Много неща не можеше да си обясни. Имаше въпроси. А бъдещето тъмнееше пред него. Имаше нещо непоносимо в състоянието му, което разяждаше вярата в уж вече познатото и все пак непонятно ново. А Фред Календжер беше тук. Тази глупава дейност в лабораторията, която тегнеше като бреме над него. Като окови върху пробуждането, върху тръгването. Но Фред Календжер вярваше в идеята на Уорън, в неговия план.

Джон Уорън знаеше къде се намира централата. Бавно, съвсем бавно се върна споменът. Като че ли отнякъде много далеч: преди години, доста време, изглежда, бе минало оттогава, той бе работил там.

Насилственото нападение с всички свои трудности се оказа ненужно, инструментите, саморъчно направените оръжия бяха излишни: Централата беше неохраняема, отключена.

Те оставиха чантите в халето. Вратата към транспортната шахта приканваше, отворена. Заключалката щракна, едно тихо бръмчене доказа безупречното й функциониране. Най-горният етаж. Вратата се плъзна с лек шум настрана. Смрад на плесен и мухъл изпълваше стаите, откри се ужасяваща картина.

Труповете на служителите лежаха в креслата, скелетите бяха меко обвити от ужасни плесени в зелено-сиви, с цвят на мъгла пастелни тонове. Пред един телетайп бяха натрупани грамади от листове, прекъсвачът тракаше върху отдавна изсъхналия валц.

Джон Уорън взе горния лист от купа хартия: датата показваше 28 март 2077, това беше преди… преди повече от 16 години?

Замаяни, почти по интуиция, те стигнаха в голямата зала. Плесенясалите униформи висяха като тинести плетеници върху костите на стражата, от които ръждясалите оръжия стърчаха като шишове.

Безкрайните ленти на телемашините свистяха през апаратурите, върху мониторите пробягваха картините на телепрограмата, контролните монитори показваха редица от числа, върху прашните екрани се виждаха тъмни петна, снимки на изпълнени със суетня лабораторни помещения, в които кипеше разгорещената работа на хора-роботи; на контролните екрани просветваха призрачни светлинни сигнали, над централния пулт седеше един приведен скелет, като метална кука костите на разложилия се показалец стискаха червен шалтер, върху който една виолетова лампа с някакво тъпо безпокойство припламваше и отново изгасваше. Над нея беше написано с крещящи светлинни букви: „Автоматично“.

На Джон Уорън започна да му се повдига, той залитна към стълбата, която водеше нагоре към павилиона, покрай пулта за управление на централния компютър. С колебливи крачки, вкопчен в прашния, влажен парапет, той достигна горния етаж.

На разкошно подредена маса се бяха сгърчили дванадесет фигури, преобразени от гнилия дъх на плесента, която се беше разпростряла върху цялата стена.

На края на масата лежеше червено плюшено кресло, прекатурено при неочакваното скачане на намиращия се до него свит труп, тапицерията беше ефектно разядена. На Джон Уорън му се подкосиха краката. С последни сили той изправи тежката мебел и се строполи в пукащата тапицерия.

Фред Календжер го беше последвал, влачейки се. С трясък той се килна напред, просна се в цял ръст, протегнал дясната си ръка към Уорън.

Джон Уорън се обърна на една страна върху възглавницата. С усилие прокара потната си ръка по челото. Осезателно чувстваше болката, която пулсираше в челото му, изгаряйки го.

Това сън ли беше? Или истина?

С мъка отвори очи и се втренчи, потресен, в стаята. Стана от леглото, тялото му трепереше, промъкна се до умивалника. Ръката му се протегна припряно, автоматично, без да може да я контролира към опаковката с таблетките против болки, пусна две от тях в чашата и отвори крана на чешмата.

В ъгъла бръмчеше телевизорът. Екранът показваше трепкащия сняг, който се появяваше след свършването на програмата. Какво ли беше гледал предната вечер?

На масата стояха празните бутилки, една почти пълна чаша, пепелникът беше препълнен с угарки, в стаята въздухът беше спарен и миришеше на мухъл. Джон Уорън бавно дойде на себе си, когато горчивият вкус на стопилите се таблетки изпълни устата му.