Петко Тодоров
Делия

Какво вече не разправяха миналата зима, като се зажени Донковата дъщеря? — Кой отгде се подаде — и по хоро, и по седенки, и по извор — като тръгнаха онез приказки: Делия не мой го понесе, не мой изтърпя друг да вземе изгората му, да му подлей вода… — Едни викаха, видели го нощем да обикаля край плета, искал да я краде; други — заканял й се венчило от главата й в черкова ще снеме, па по тези приказки и сватове се сепнаха, че дори не посмеиха да прекарат през село момината прикя, както си му е реда, ами натовариха дрехите на едни кола, па мълком ги закараха през долния път у момкови. И нито хоро на момкови равни двори в събота тропнаха, нито прощаване на момина мама свириха, сякаш цяло село от Делия се убоя. А на сутринта, таман булка под венчило, и току Делия се озова незван, некалесан и той наедно с всички на сватба да сватбува. Па и в къщи отиде и на трапеза седна. Смая се мало и голямо. — Толкоз хич подире й да тича, да си губи ума, че да му не мигне око под венчило с други да я види, ами дори да скочи и сам дарът й пред сватове да играй…

— Че свършиха се моми по света, ами за една жена ще си черня младините… — разправяше подире той.

— Ех, чакай де, то още не ти е минало — се подсмиваха старци отстрана.

— Хе-е-е, не си давам аз зло на сърце!… Веднъж се живот живей, веднъж се младост младува. — И волен да походиш, и моми да полъжеш, жал да ти не остане, че не си си взел пая от младини…

— И тебе ще видим докога ще ти е този ум… — думаха селяните, сякаш му не хващаха вяра на приказките.

А от туй и нему сърцето се още повече подземаше: който е останал на една жена и само да гледа на харча си да надвие, нека му мисли…

— И венчило да ми мине през главата, пак не си оставям врата в хомот. — Като ми ритне сърце и от нея, и от къща, накривям калпак, че гдето ми очи видят…

Едни само жени се стряскаха от приказките му.

— С черен повой ще е повивана тази, която те вземне? — разправяха шепнешком помежду си те.

* * *

Ала сякаш и на ум им не иде, че е невярно пусто момино сърце! — От малка, като била една и за син, и дъщеря на баща и майка, гледали я, редили я, расла, та порасла най-лично между всички моми в село. Па и къщовна, и послушна — път на по-стар не минава, очи към момък не повдига… Скришом как го е зарнала, как го е харесала, ала оживя й на сърце веднъж Делия, зави й се ума по него, та и никому не посмя и да каже. Сутрин, като влезе да полива в мала градинка — за него мисли, вечер, като заспива, все мурголявото му лице, личния му стан пред очи й се мяркат, а денем сякаш само чака на кладенец да иде… Той с други моми там се закача, нея като да я не поглежда, но тя… тя сякаш иска само да го види, само да го срещне… Ами ако й поиска да й напие тази вечер котлите — като на Мита снощи?… Сама тя като да се сбърква, като да не знае що да стори…

А сякаш дружка да я знаели, щом доближи кладенеца, и отдалеч заподскоросваха Делия:

— Ей Стояна, чакай да си напълни котлите, та сама ще ти даде да ги напиеш…

— Ще ми дадеш ли, Стояно? — отдалеч я пресрещна Делия.

— Ще ти дам… — едвам отвърна тя и бялото й мило лице пламна като божур.

Засмяха се всички и подзеха на приказ Делия и Стояна. Ала тя като да не рачи да знай. — На другата вечер пред всички сама най-кравена китка от чело му подаде.

Отвори уста цяло село — Делия ще подгори най-хубавата мома. Зазлословиха завистливи момци — той на понеделника ще я остави.

— Па де се зави ума й подир тоз луд Делия? — я жалеха дружки.

Подочу и Стоенин баща, закоси се стара майка и засъдиха Стояна:

— Слушай, Стояно, този човек не е за тебе, сино, събери си ума, дай си воля на сърце. Делия са го кръстили хората… И попа комка му не дава вече, и на Връбница самичък на дърво се качи върба да отреже да се кумичи…

Знае Стояна, че Делия къща не храни и комин не пуши, ала щом сама остане в градинка или в къщи, и пред премрежени й очи се мерне той — разкършил стан, метне насам, метне нататък засмени очи, тъй и без думи като да я подмамва към себе; замъглява й наоколо, иде й да зажуми, да се прежали, па подире каквото ще да става…

— Той или с билки я е замаял, или от косата й магия е завил… — зашушнаха стари баби.

Зави се и замая побелял баща, що му дойде до глава на старини. Закрея и болна щу не легна от жал клета майка. — Станаха и двамата на крак и вече не оставят Стояна ни сутрин овци да изкара, ни вечер на извор да иде. Гледат я, дебнат я, по цял ден ни стрък цвете от градина да откъсне, ни отвън къщи да пристъпи.

Ала ката вечер, щом в потайна дремота заглъхнат пусти двори и в превара звездици заискрят в небото, там негде край градинския шумак трепва кръшна сянка. Ветрец ли разтършува из гъстака, самотна ли сянка преброди наоколо, тя цяла като сърна трепери, ослушва се. Не той — тя го познава по лихите стъпки и се втурва насреща му. Делия не вярва очите си. — Тя първа го причаква сама!… И сърдечни думи, невнятни трепети, верни клетви, що късна полунощ потайва в своето безмълвие, подемат и двамината.

— Потрай само, пости да изминат: не ще ни спрат… И в манастиря се венчаваме…

— Прежалих се, да правят с мен подире каквото искат: ще ти дода… Ще ти дода сама, ако ще би и сред пътя да ме оставиш.

Па не могат и всичко да изкажат, не могат вече нищо да си кажат — забравят се мисли, думи не достигат. А горят сърца в гърди, че месечко преваля към западни вършини, снишат се звездици на заник и пак тряба да бързат да избягат, докато не ги е придебнала из ведри небеса румена зора.

И как омекна мъжка сила в гърдите на Делия — не сети и сам той. Сякаш му домиля за себе, че от толкоз братя и сестри един-едничък е останал той в порутена бащина къща. Па дожаля му и за Стояна, че е една по хубост и род в село, всички момци луди бяха пощурели подире й, ала тя никого не погледна — врече се нему, на луд Делия, който две на едно не може да сбере!

Ала нека му викат разпилейпрах, нека цяло село против него да стои, те ще го познаят! Той за Стояна живота си ще заложи, че нея няма да остави да сети неволя. И от Стояна няма да отстъпи ни крачка, само да се сберат веднъж. — Да доде неделя, да се причестят хората и още на понеделника вечерта през лозята право в манастиря ще се озоват.

Рано сутринта във вторник в село се разчу: Стояна бягала — пристанала на Делия и ги венчал през нощ игумена. Пак замъркаха стари баби, зажалиха родни и съседи. Заплака, зареди клета майка и скочи, без малко на манастиря щеше да отиде, невярна дъщеря да търси. Но не даде Стоенин баща; наведе той покорно побеляла глава и не възропта.

— Тъй била воля божия — този й бил на късметя, да й е простено от моята къща…

Па стана, повика самичък ратаите, запрегнаха брези биволи в колята и проводиха й всичката прикя у Делията.

Пак запърши се Делия, загради си широки двори, стегна си стара къща — няма го вечер да късней по кръчми, няма го празник да се щура несретен…

Присмиваха му се и засукваха мустаци едни застарели момци.

— Де да го видим сега де? — За жена живот не даваше, с къща се не заробваше — не усети как му хвърлиха примка на врата…

… Но те не знаят си думаше Делия, че Стояна за него махна ръка и на баща, и на майка, че сама на крака му дойде… Дойде да го причака при поповото лозе нея вечер, още звезди не бяха трепнали в модро вишине, още виторог месечко не бе сърп извил над горски усои. И първа му каза:

— Хайде в манастиря!

Че той се венча с нея и тя заляга сега да поднови бащината му къща, да се види и той наред с хората.

Работят и двамата, мъчат се да надсмогнат над залиси и шетня и вече в дворът им мука гойна крава, под сушината блеят вакли овци, а вярно куче помахва радостно опашка пред къщен праг.