Петко Тодоров
Песента на Бяла Бога

Ката година — и зиме, и лете — кум Иван идел да ги одумва. „Стига сте делили мегдан помежду си! Друго ако не можихме да сторим ние, вървете барим небо и земя, море и гора да кръстим за тогози, който след нас ще дойде…“

Но кой слуша, кой вярва в приказките му?

Сами светците, които да поучат и наставят хората, карали се помежду си, задгърбяли се един друг. Никой никому ни чест струвал, ни празник празнувал. Докато свети Атанас измолял от господа пролет, яхвал хранена коня свети Георги — по паши и ливади вакли овци да багни. И още му се окапвало в цедилката от Петрови пости сиренето, ни го чакал, ни го кертил свети Илия — обръщал кожух, па погвал с гръм и трясък кола, от рано сняг да иска. Сред зима свети Никола пак тръгвал шарани да лови по замръзнали води, а на четиритях години веднъж свети К… се вестявал, като нов месец, колкото някоя клюка из пръсти да изсмуче и пак забивал, гдето му очи видели.

Тъмна мъгла тегнела отвред — нито вятър я развявал, нито слънце я проведряло. Докато били още по-старите, лутали се като жерави в мъглата, дано хванат някой прав път, а младите вече и туй зло си не туряли на сърце: прозявали се лениво и чакали господ в кошара да им го вкара…

Отколе, като дим се издимили и стари бащини завети, забравили са род и вяра, брат с брата вече дума не можал да срещне, сами синове като яничари налитали върху родни огнища. И кога никой не се надявал, въз злачен бряг на рудина, де разметнал бранове, пенливи Йордан се губи из стволест орешак надолу, мъчила се от Игнат до Коледа Божа Майка да си роди Млади Бога. Той да расне, да порасне, да прослави стара рода и всекиго на място да гуди. В късни нощи-полунощи добила го, и от радост Божа Майка, от хубост на Бяла Бога, Йордану води се разшибли — разлюлели. Сама-самичка в свилени скути си е повила попано чедо, с първо мляко го е кърмила и в люлекова горица на две вейки люлекови люлка му е правела. Всичко се е грижело за Бяла Бога — вятър го полюшвал, приспивал, звезди бдели над люлката му цяла нощ, и в ранни зори птиче славейче го будело от сън. По цял ден реката му пеела своята стара песен по минали несрети и бъдни дни, гората му нашепвала незнайните си тайни, а цветя дъхали на душата му сладки блянове и вещаели му, че на честит ден е дошел за дни още по-честити. А кога вечер Млада Бога е заспивал, птици гласове притайвали, гора се смърлушала смирено, само едно белостволо дърво все трептяло и тогаз го е Божа Майка проклела: да расне в усое, де слана рано пада и де слънце не огрява…

И както трепетликата с вятър и без вятър трептяла, тъй бъбрали по мегданите знахари, когато Бяла Бога тръгнал към бащиния си дом да се кръщава. Нямал той на пояс сребърен дивит, нито на глава му качулка се вирела. С крушево листе засвирил той тези песни, що с майчино мляко засукал, и не се връцал ни насам, ни нататък. Но никой не чул неговата песен, защото пазарска врява оглашала тогаз целия божи дом. И не се намерил ни един светец, който да се наема да го кръсти, да положи венец върху бледото му чело. Пламнал най-подир от гняв певеца, вдигнал камшик и погнал из храма всички търговци…

Смаяло се мало и голямо. Едни свивали рамене, други се подсмихвали лукаво: „Туй ли е неговото боже слово?… Стари са тези песни, които той е запял на нов глас и всички сме ги слушали вече. От памтивека ги пеят по нас и овчари по планини, и момци из механи, и моми по седенки…“

Ала заслушали се стари в словата му и всеки взел да сеща себе си, паднало им сърце на място. По тях тръгнали и млади след певеца и — като стара песен възбленувана отново — пробудила се мъжка сила, забило и юнашко сърце в гърди им…

Дошла пролет. Свети Георги тръгнал да засее тучни ливади с треви и цветя, китили се с тях цяло лято и Петър, и Павел, и свети Илия и взели вече един другиму чест да си правят всички. — Най-подир сторили ред на кум Ивана, който сам с ръка кръстил небо и земя, море и гора, да кръсти с босильова китка и Бяла Бога. Кога Млада Бога в Йордана е стъпил, вода и гора се застояли, дребни звезди не играли, ясно слънце от радост трептял. Само стари знахари, като трепетликата — и с вятър, и без вятър бъбрали и злословили. Но никой не чувал какво те баели. Сами светците вдигнали кой меден кавал, кой осенова свирка, изкачили се на високо връх планина въз рудина, па засвирили и наляво, и надясно. Та спрепнати им гласове се кършели дружно в една песен, която трептяла из ведрината над поля и гори, като ромона на лик утренник, като чевръсти трели преди румени зари.