Петко Тодоров
Песен

Откогато Топуза отвори кафене всред града, вече всички кафеджии, щом залезе слънцето, затварят — не могат пари за газ да извадят.

Топуза донесе нов билярд, нови мермерени маси, хубави столове и сега, като му се чува приказката по-нависоко, началника и всички чиновници отиват да си пият кафето при него. Дори старите посетители на махаленските кафенета отидоха при Топуза, защото всички млади там се събират и най-пресни новини там се разправят. А и де ще отидеш вечер да срещнеш хора?

— В тази глуха провинция тряба с кокошките да лягаме — убеждаваше майорката жената на полковника. — Да отидем поне малко музика да послушаме на „Независима България“. Съдържателя изписал фонограф и тая вечер ще пее няколко оперни парчета…

— Като има музика — погледна полковницата мъжа си, — да отидем.

Па тръгнаха и двете надолу, а подир тях закрачиха и мъжете.

— Топузът днес си дошел от София и донесъл фонограф — заобяснява майорът.

— Да, да — кимна с глава полковника. — Той пак ходил да подлива вода в министерството на мировия съдия.

Те завиха към мегданя. В срещната страна светят няколко прозореца, пред които се разклоняват две сенчасти, престригани акации. Над вратите голям фенер осветява пъстро боядисана табла:

Насядалите под акациите офицери, като съзряха полковника, всички настанаха. Те се приближиха.

— Добър вечер — се отби полковницата.

— Музика ли слушате? — кимна любезно майорката на офицерските жени, които пиеха бира с мъжете си.

— Ами — се понадигнаха и те — дойдохме и ний да чуем.

Те насядаха край масите, а полковника влезе в кафенето. Всред, над дългия билярд, се провеся голяма лампа. На една страна край стената седях няколко изпъдени чиновници; един с мешинена връзка, която пристяга гумената му яка, сякаш душа му ще извади; други с шинел, под разпраните нашивки на които се подава някогашния цвят на дрехата му и който свидетелства, че шинела — сега с черни копчета — някога действително е бил нов. Срещу изпъдените чиновници, които разсеяно прегледват няколко опърпани вестници, са насядали край мермерните маси десетина поопрашени работници и занаятчии. Всред кафенето е запушил дълго цигаре аптекарския ученик, който внимателно се е загледал във вирналата се малка фунийка на сложения пред билярда фонограф.

— Фонограф ли донесохте? — се обърна полковника към Топузова, който го любезно пресрещна.

— Ами рекохме — затри ръце той, — като видях… Таман излизам от Министерството на правосъдието — оправи се Топузов да повтори разказа, който, откак е дошел, разправя с особена важност — и гледам в един магазин, като се разпели онези фонографи… Отбих се, па премислих, дето нашите цигани ще дохождат да безпокоят посетителите ми, ще взема един фонограф за шестдесет лева, барим, когато искам, ще доставя музика за кафенето и все нещо европейско…

Полковника му кимна полуусмихнато. Учителят и един работник в арсеналска куртка, които седяха край аптекарския ученик, станаха да навият фонографа.

— Слушайте музика сега — се повърна полковника при офицерите.

Учителят постави цилиндърът и фонографа забръмча. Всички се ослушаха. Но колелото като да дави гласа със своя шеметен въртеж, та едвам тук-там се повдига да изпищи някой глух пресипнал тон:

„Pas des femmes, pas de femmes, cet l’ordre du général!“ — едвам долови майорката и със светнали очи заприглася на фонографът.

— Ах — връцна оживено глава тя. — Каква хубава французка оперетка е тази! В Букурещ, когато се учех, дойде една французка трупа — целия град се изпревървя да я гледа, а нас от пансиона не ни пущаха. Пък една вечер се надумахме с братовчеда си да излъжем началницата да ме пусне, та да ме заведе. Колко се смяхме нея вечер… — И тя замлъкна небрежно, като продължи сякаш да пояснява гласа на фонографа:

„Pas des femmes, pas des femmes,

cet l’ordre du général…“

А вътре всички смаяно гледаха фонографът.

— Чудо! — удари се в челото Генчо Касапина. — Какво измислиха тези учени и човешки глас направиха!

— Очите си не вярвам — кутия хич, като човек пее! — изкриви глава Матея Халваджията.

— С електричеството днес се возят, осветляват се хората и фонографът… — не завърши сякаш заучен урок учителя, като се обърна към аптекарския ученик, който му кимна одобрително с глава.

— Те, тези учени, скоро ще измислят… Асла, колко остана още да измислят? — се зачуди Генчо Касапина.

— Учените сега все повече напредват — поде важно от името на науката работникът, облечен в арсеналска куртка, — казват вече и месо от земя могат да правят, нали господ направил Адама и Ева от пръст и те се опитват да направят, ако не човешко месо, барим…

— Хора от земя да направят? — го пресече удивен Матея Халваджията.

— Само туй… — поклати глава Христо Каруцарина, като си наля пак чаша вино.

— Няма да съм жив, барим, като измислят и цяр за умирането, а то те ще я наредят тези учени, че кеф да ти й да живееш! — се разпали Генчо Касапина.

— След сто години, както казва Белами, като настъпи социалистическия строй, всеки ще може да си има в къщи музика, когато си ще. Поиска му се да чуй някоя песен, само ще отиде до стената, ще отвори една такава като фонографа кутийка, ще завърти една бурма и градския фонограф, който ще е на разположение всякога на всекиго, ще му запей — поправи дълги разпаднали коси аптекарския ученик.

— А-ах, че защо ми й таквази песен, като ще ми я пей една тенекия? Песен бива тъй, от сърце да излиза — вирна глава Христо Каруцаря и всички наоколо се разсмяха.

— Права ти е приказката — му поде от уста думата Гено Градинаря. — То тези, учените, правят, разбират, ама не можеш се срещна с тях — всичкото им върви, сякаш на чарк уйдурдисано. Дърва без корени са те: повей този вятър — замята ги на тъй, онзи повей — обръща ги инак. Падне туй правителство — прегънат се, дойде друго — вирнат глави. Не са хора те. Измислили месо от земя. Е, като ядат туй месо, че виж ги пожълтели като лимони, сгърнали ръце — тенекия им пее песни за веселба. Де нашия човек, като се наяде здравата, че като похване, мотиката трепери в ръцете му! И работата му работа и врата му кравен, и като е за веселба, ще запей самичък. Всичко му от сърце върви!

Фонографът замлъкна. Полковника пак влезе в кафенето.

— А бе, защо все френски-влашки песни ще ми пеете? — затърси той с очи Топуза. — Не може ли една българска да се изпей?

— А-а българска? Народна, ако обичате! — с готовност стана Топуза и се обърна към учителя, който пак затърси из цилиндрите.

Фонографа пак забръмча, като да огъват тенекия. Тук-таме се издига някой мъртъв тон, сподавен от въртежа на търкалото. И тези бездушни сипкави гласове повечето като да дразнят слушателите. Те се замъчиха да ловят невнятните думи на песента.

— Запретни-и-и, Вело моме-е-е, моме — заприглаша с полуотворена уста Христо. — За-а-претни сини ръкави-и.

Па полека-лека, като да се забравя, той понадигна, понадигна гласа си и всички се заслушаха в него.

Замеси, Вело момне,

замеси топли краваи…

Поде да му приглася полека и Матея Халваджията, па двамата като да се насърчиха един друг, отпуснаха волно гласове и заглушиха фонографът…

— Да си жив, бе Христо! На, туй се казва песен — от душа да я запееш! — удари сърдечно с юмрук по масата Гено Градинаря.

— Дай, бе момче, напълни още сто драма вино! — кимна забравен Христо и пак продължи разпалено:

Наточи, Вело момне,

наточи вино червено!

И те в един глас извиват, извиват унесени, като да се забравят. Песента им сякаш съживи всички наоколо. Лицата на всички просияха. Работниците захванаха да засукват весело мустаци.

Но… офицерите невям недоволни от пияните им гласове, зачукаха по масите да плащат. Топуза скочи и помери да смирява певците, ала като видя: офицерите вече си тръгнаха, изправи се с недоумение над замлъкналия фонограф. Изпъдените чиновници загледаха със снизходителна усмивка развеселените. А те все по-сърдечно и дружно извиват волната си песен, па като да се унасят с нея в стари години…

— Що му е било на Топуза опери за нашите хора да гетердисва — промърмори под нос един изпъден чиновник, а други сви с недоумение рамене.