Петко Тодоров
Ново село

Нали бе млад! — Насреща му ли ще излезеш, или някой ще посмей с него мегдан да дели? — Пък и какво ще се отърве от ръката му? — Като изкриви врат на една страна: не му ли думаха, не го ли съдиха?

Той пак неговата си знай:

… И тука преди години друмник ще се е боял да замръкне, из гората дървари надали ще срещнат хайдушко огнище в трева зарасло, кой знае дали барим нявга вълк изгладнял се е спущал да дебне катунарски керван насам. А забили един-двама кол на туй място, по тях оттук-оттам е вятър подвял и други и заселило се село. — Къщя изградили, присвоили оградни, па поработил някому късметя, изстъпил се сред село и другите захванали да мерят с педя земята. Един изтиква тогози отсам, друг задгърбя оногова оттатък и всеки да има край — колай с къща и покъщина пред дворища и оградни ще прескочи до първата къща, комшия да заседне. Сякаш никой не вижда толкоз широк божи свят, ами натиснали се, ще се издушат! — Какво има сред село? — Всички кавги, всички клюки там се пресрещат, както всичкия боклук на купището…

— Е-е — доказваше му дядо Пенчо Епитропът, — колкото ти е по-близо до село мястото, колкото ти е по-наръки, толкози по са ценни. Пък щом по към средата си издигнеш къща, по на лице ще си, повече и хора ще ти правят чест…

Акраните му само усукваха мустак: Защо ли не си каже направо да го утрепва, ами тръгнал селото да криви. Кой го караше да си дава парите за духовнишките ливади, по два сахати път да бие дотам?…

Нека си мислят, както щат! Къща ако не вдигне на духовнишките ливади — цяло село да слиса!

Никой не хващаше вяра.

Кукувица не бе закукала, и Дамян запревозя дъски и камънак, хвана дюлгери и цяло лято се губи по духовнишките ливади. Какви не вървяха из село за него? — Станал бе за подбив в устата на млади и стари. — Прибра се наесен, продаде всичко, каквото бе останало от баща му в село, па неделя пред Петковден пренесе се в нова къща. Зачудиха се на ума му всички: как ще се отдели от село, дето се е родил, баща и майка заровил, че и жена му заплака, не рачи подире му да иде. — Водата пие ли се там, темел къща хваща ли, кой е сял нещо по духовнишките ливади: излазят само вън от света с пръст да ги сочат хората. — Мисли ли му много Дамян? — Още щом хвана първата влага, и заби рало в орници ниви; тук хвърли да засее жито, таме — царевица, ръж, всичко, каквото му трябва! Мина неделя-друга и жена му като да се посвикна: няма вече всеки ден за нищо и никакво да ходи да се окайва в село — стегна се, измаза нова къща, притъкмиха си всичко, па се прибраха зима да зимуват. Зарадя тя с присърце като млада булка на нов дом, от тъмни зори подхваща и той работата си и кретат в слога и двамата по цял ден. Ала ей вечерен здрач свий широко небо, заглъхне полето, опустей друма, те присядат до камината и сладка надежда им стопля сърцата. Отвън снежни преспи затиснали всичко, виелица на стотина гласове завила: що ги е еня тях?…

Запролети се най-подир, жаден топъл беломорец излива снега по урви и планини, разкри облачно було слънцето, та надникна низ ведро небе, па избуяха наокол тучни ниви, да не хванеш вяра! Що се биле духовнишки ливади околовръст, всички са застлали със златна трева, сякаш сам господ слязъл от небето да ги реди. — Дочуха за скопостта и имотя му в село и един по един заприиждаха гости у Дамянови. Дойдоха подолки, дойдоха долньокрайци, че се изредиха най-подир всички Геновчани, не могат да му се начудят: иди се надявай, Дамян от всички най-хитър да излезе!…

Орляк птички вече в зори още запяват, в гъстите дипли на зеленината се загуби стройния стан на стволясти дървеса, златни класье вретениха по ниви, разпери се над угари зелен мисир. Дамян едва по късна вечеря ще смогне да складе сеното на купа. Па щом зарумени лице от изток модър месечко, млад ступан нарами вила към къщи, та викне що му сила държи и волна песен се зарастапя в медния му глас.

И кога Дамян първи слезе в село да сбира жетварки, дори тези, които есенес му се смееха, захванаха да търсят мущерии за стоката си. — Само той ли пък ще може къща на духовнишките ливади да издигне — другите да не са тук с гвоздей заковани? — Па още пред виноберима епитроповия син запривозя кирпичи и греди.

— На стари денье и аз ще се изселя! — Захвана да причернява пред очи на дяда Стоимена. — Като не ще никой ни да ме слуша, ни да ме зачита, и аз никого не ща да зная…

— Откак се помня човек — разправяше и бай Йордан, — все за общото съм залягал; селските работи повече от своите съм гледал и не можах на никого да докажа: ще ида при Дамяна, че барим там на ново село здрав темел да гудя.

Че скочи и Йонко Керин и никой не посмеи вече да го отвръща. — Защо ще стои тук? Да се свива, да няма накъде колата си да обърне и само таз да го подслушва отсам, онази да го задява оттатък?

До есента вече трима съседи заградиха Дамянови широки двори: в слога всички да добруват, на ново село нов късмет да найдат. Година по година заселиха се и пришелци от други села и нанизаха се като кехлибар броеници една до друга спретнати къщици. Ведра зеленина залеси мали градинки, па след време възмогна се над Ново село връх черковно кубе Христов кръст и широко разпери ръце на всичко околовръст. Гойни стада от сутрин до вечер оглашат тучни паши, по ниви се рони златен колос и пътища през дол и бърдо към село се провират. Стари един по един си отиват за реда, млади възмъжават и от три колена в тридесет пояса се преплетоха. Едни вече се катерят по ридовете садове от вити лози да садят, други пък ей хванаха водата и наредиха се надолу по реката воденици, бичкии, тепавици, като че всичко от памтивека си е тъй вървяло. И далеч през девет села в десето се разнесе славата на новоселци, че моми им греят като ясно слънце и от сърни са по-чевръсти. По три дена китни свати път бият на врати да им похлопат. Ала знаят, че честити ступани с благо вино и медовина сявга сгледници срещат и моми им с късани ризи цяла честна кумащина по сватби даряват. Само замъжи ли се тукашна мома за другоселец, при свекър и свекърва не отива; прави-струва на повратки и мъж със себе на привод ще доведе.

Оста да се чуди една баба Дамяница що стана със ступана й — откога побеля, мина му мерак и от село, и от всичко наоколо. — Едно време като се присели някой, немой да му се нарадва, щом рече да прави къща, той първи ще му закара кола камъни; издигнат ли майстори покрива, пак той най-напред ще им прати дар, пък сега махна ръка на всички — да го не познаеш. А има си и ниви, лозя, до зима втора дъщеря ще замъжи и цяло село ще му прави честта: стари, млади, де помине, на крака му стават. — За нищо и никакво дядо Дамян се сърди. — Тази зима ходи да иска едно тукашно момиче за братовия си син и доде си — немой да се побере в кожата си: и баща му, и майка му пристойвали и не можле да го придумат.

Като рекла момата:

— Аз тук съм се родила, тука си момувам и мъж другоселец няма да взема…

Как не й разправял?

— Бе сино, от туй село аз първи съм излязъл — ей го таме: там сме се родили всички, там са роднините ни; до вчера на черкова ходехме там…

Взема ли някой от приказка сега?

Днес дохождаха при него да се ковладят двама братя. Едина си обърнал капката на другигото в двора и за половин хромица земя брат на брата брадва вдигнал. И тука им станало тясно, захванаха да се натискат всички към средата.

— Я Йордановия син! — Баща му за общи работи душа е давал, пък той намери сгода от селската мера да привземе… — Махна ръка дядо Дамян, вдигна тояга и сякаш някой го погна пряко село. Тръгна старецът и не може края на селото да догони. Едно време тука каква тучна трева бе избуяла, отгоре таме като стореше завис онзи зелен мисир — да му се не нагледаш! Сега всичко затиснали дворища и къщи, разделили го с колье и плетища: не можеш го позна.

Огнен отлив от вълните на румена зара вече гаснееше по снежните вършини; Балкана бе прострял дебела сянка над селото връх моравата чак до Суходол оттатък: строен отглас на проточен блей от стада глъхнеше в далнината и край куглите и кръстовете на буренясалите селски гробища щурци подземаха самотно на приспивка. Ей след малко надникна през облак щърба месечина присмихна се на защурания старец и невям да я не чуй някой, прикри пак ясно лице и зашушна невнятната си реч на облака.

А дядо Дамян знаеше защо му се присмива месецът и какво шепне на облака сега. — … Сберат ли се на едно място хора — рай да бъде, миро да капе и всички кротки като ангели да са, пак с гробища и камънаци ще изрътят земята, с дируги ще покрият злачни ливади, ще затъпчат цветя и треви, ще оголят залесени висини и всичко ще ягмисат наокол…

Като дойдохме тук, отличахме ли от Геновци? — Барим там стара вяра е затемелила цяло село и от памтивека в песни я припяват, в приказки разправят, а ката пролет геновчани над Галатски извор сбор сборуват. От тъмни зори още се протягат два реда сергии по Чобански ливади, гръмне тъпана отсам, обади се гайдата оттатък, па буйна веселба огласи отвред. И кога слънце се запре навръх над планина, наредят се забравили стари несрети и с благословии по бъдни дни да пируват и млади, и стари.

… Отколе, още село не било заселено, чобански мандри се ширели тъдява, кога върли галати минали и в прах и пепел обърнали сирашки огнища. Срещу им царска войска не отстоявала, горски юнаци ги дебнели нощем отдалеч. А от мандрата всяка сутрин в зори чобанска щерка, гиздава Драганка, ходела да си мие бяло лице на студен бистър кладенец. Думал й еднъж млад овчар: „Не пий, Драганке, таз вода, че снощи галати с мъртво галатче минаха и в кладенеца му люти рани умиха.“ — Не слушала овчаря млада хубавица, бързала да се умие, че мило либе, левент горски юнак, слазял с вярна си дружина при нея катаден. И щом се умила, легнала под дърво — под дафинка — и там й душата излязла. Жалба е паднала връх сърце на млад юнак; жалили са с него и чобани, и вярна дружина… Ката година събирали се тук на храм, Драганка да жалят и да кълнят галати…

Като извият глас геновски моми да запеят песента им, път да имаш, гладен-жаден да си, ще се спреш да я слушаш. Сноп сред нива сам дядо Дамян е оставял със свирка да им приглаша. — Де сега у млади таквози сърце? — В Ново село ни моми, ни момци умеят песен да запеят. Лъжат се само едни други да мъдруват по седенките, че с кола имане на времето дядо Дамян села е заселил…

— Празни приказки… — въздъхна старецът и се изстъпи над рида, невям заслушан в безмълвието на нощта.

Ей перяст облак излека се поде с вис, подвоуми се нещо, па без да слуша дърдлива месечина повече, повлече се сред модрото вишене. Посрамена, бледа стъписа се всред небото върла присмехулка, закискаха се наокол звездите, а облака, без да се обърне дори, мълчаливо отнесе скришни й думи пряко земя и вода…