Петко Тодоров
Самотен гроб

И досега щом цветна пролет се завърне, ранни минзухари като набожни вощеници замъждукват тук-таме над гроба из тревата: крехки листи се замилват като първи либета и зашушнат вековна тайна; неверен славей разсипе лудо звонки чуруликания, а пробуден оттатък, в скалите, поток се хвърли запенен и полети надолу — далеч към равно поле да разправя със задавен глас на села и колиби, на роби и робини как издъхна тук бедния харамия…

… Когато мъчително той едвам се надигна със забити в земята лакти да извика на другари си нещо, вече всички бяха отминали и нататък из гората се мярна — изчезна последния. Той не знаеше дали този не е турчин, дали всичката чета не е избита, но… струва му се да бе някой от техните…

Преди малко те откриха огън на турската потеря, която бе влязла в дирите им от гроздобер насам, и харамиите не смеяха да излязат из бълкана, да се пръснат по колибите си. Раненият хубаво помни… Зад дъба той се прицели, пушката потрепера до рамото му и през дима на барутя, стори му се, сапикаса, че падна един турчин. Тогава пушките показаха през дима огнените си езици и се поде отчаян бой. Сякаш да се бе зашеметил, ушите му като да бяха се пукнали — нищо не чуваше. И защо по едно време отстъпи от дъба — той не знае: само усети, че страшен гръм разтърси планината, нещо се впи в гърди му, облак смрадлив пушек го блъсна и докато успее да се повали, сякаш и друг куршум се впи в гърди му — той се тръшна грохнал на земята. Заболя ли го, заплака ли, повика ли — той не помни. Само знае, че зина да викне на другари си: „Отрежете ми главата!…“ Ала думите ги задави бликналата през гърлото му кръв. Той се бе прострял възнак. Като насън чуваше ехтежът на пушките и сякаш из димът на барута му се мяркаха другарите, които сновяха насам-нататък около него. Те приказваха и невям жалеха и него, и жена му, и децата му…

Той се пробуди, като утихна боя. Другарите му вече гълчаха нататък и кого викна, гласът му самотно се разнесе из околната глушина… Над него стволясти дъби са разперили своя шатър, под когото есенний вятър унило скимти, като да се дърли с оголелите почернели върхари. Раненият не може да се опомни — дали се здрача, или в широко отворени му очи, които сякаш никога няма да се затворят, тъмней. Той вижда високото модро небе — чисто лазурно, както някога го е гледал изпод бащина стряха… И… невнятно харамията се пренесе прострян под тяхната сушина, по гредите на която висяха свесла грозде, скътано за него, като се върне… Наоколо му се залъгват две малки дечица, а жена му го гледа със замислени си, дълбоки очи.

— Ще идеш, ами какво ще сториш? — като да чува той угрижения й глас.

Но раненият е немощен да промълви сега мъжествените си слова: „Всеки ден да ни грабят, да ни колят като добитък и ний да търпим?… Барим един от тези, които убиха брата ми, които отвлякоха чичовата ми дъщеря, които посягат да потурчат детето ми, ще простра, че тогава да умра.“

Той простря и не един, не двама… но и него простряха най-подир. И сега той вече забрави и турци, и българи — и пушката си — най-верния другар! — Не сети кога изтърва отслабнала десница…

Вратните му жили се стягат, главата му гори от огън, а гърди му се потиснали с камък — той едвам поеме дъх, надигне камъка, но отпусне се и тежината го поплощи. Върху лявата му ръка, която той едвам с усилие мърда, се е съсирила кръвта и цялата му снага като да се къпе в топлата, захванала да се съсиря кръв. Той вижда, той сеща още всичко, но лешът му е тъй тежък — не може да помръдне. Жеден е — устните му са почернели, напукани, а в уста му се запеня блудкава някаква влага — ранения сеща — това е кръв. Иде му смътно на ум, че слабее, умира, но той още сеща себе си и като да не вярва…

Харамията вижда — на небето трепва звездица, до нея — втора и трета и всички като да му подмигват, като да му се усмихват. Той сеща — приближава нощ и невнятен страх обзема душа му. Мощният балкан усойно зашумява и гори и дъбрави като да подемат с него в един глас старата хайдушка песен. Разщъкват се вълшебни видения и сенки и целия тоз потаен мир подема вековни приказки, хохот и жалби на страшни войводи…

Ранения сеща — краката му са изтръпнали, мишците сякаш да са ги отсекли и камъкът още по-натегнал върху гърди му — той вече не може с дъх да го подеме. Кръста си, който доскоро повдигаше от земята, като да се е вцепенил. Той не може вече да мърда, сякаш тялото му да прилепна към земята и сега снагата му като да е цялата земя. И сърцето му вече не бие. Той е уморен и затваря очи, защото иска да си почине. Но ранения знае, че е още жив и може да погледне пак небето. Той се мъчи да открий клепки, но вече не може. Смътно сеща, че облак черни гарвани му затуля небето. Всичко се разредява в главата му и сякаш слепите му очи да притискат мозъкът му…

Настава нощ. Попарени от сланата треви унило зашумяват и като да го унасят в несвестния си сън. Тъмна гъста мъгла дебнешком припада наоколо. Издалеч настръхнал вълк завива печално и ленивото му бауцание като продължителен погребален звон се носи над бърда и долини. Сур елен с настрени очи преброжда нататък и посърналите дървеса заронят пожълтели листи, които засипват лъкатушните пътеки към самотния гроб…