Петко Тодоров
На изповед

Кога Гюровица се изстъпи пред старческото лице на духовника, последните слънчеви лъчи трептяха по прозорците и предметите в малката калугерска стая се мяркаха из вечерната дрезгавина. Той стои до масата, на врата му увиснал дълъг поизтрит патрахил, по сърмените ушивки на когото играе светлината на кандилото, що мъждукаше в иконостаса. Дългата сребриста брада, която почти закриваше широките гърди на духовника, спокойния му и дълбок поглед, бръчките, които бяха нацепили старческото му лице, привеждат в благоволение разкаяната. Нещо й стисна душата, сякаш иска да я изцеди от всички грехове.

Той вдигна глава: „Какво ще кажеш ти?“

— Отче — начна тя с наведени очи, — не ми дават да се пречестя. Дойдох да се изповядам…

— Очистете душата си — каза с твърд глас, в който звучи нещо тайнствено, духовникът, — за да приемете кръвта и плътта господня… кажи, бог е милости — ниже человек жив будет и несогрешит…

Тя мълчи. Не знае сама отгде да захване. В умът й като да се замотава всичко.

— Аз съм грешна… Много грехове имам, отче — подемайки, начева нерешително тя, — аз съм лъгала… открадвала… Всички в нашата махала ме гледат накриво — казват ми, че съм магйосница, баяла съм, давала съм да помятат…

— „Не убивай“ е петата господня заповед, що бог даде написана на каменна плоча на връх планината на Мойсея — казва лениво, спущайки дългите си клепачи, изповедникът.

— Че аз никого не съм убивала — сепната, начева да се оправдава тя. — Давала съм бурени, да помятат… неродени деца.

— Все равно е… Всички сме чада божии. Както тия, които са в утробата на майка си още невинни, тъй и тези грешници, що берат душа… Всички трябва да се обичаме, защото господ е казал: люби ближния си, както себе си…

— Аз право да си кажа, туй още ума ми не го достига — грях ли е, не е ли… Онзи ден дохожда пак при мен една жена, плачи ми, моли се — да й дам бурен… „Седем деца, казва, имам и ушите ни ще изядат… Нищо не им постига… Баща им едвам изкара някой и други грош, и то за кого по-напред? — Боли ме сърце да ги гледам: одърпани, боси — не могат да се подадат от къщи навън. Цял ден дома гладни реват. Отгде да вземем — да ги нахраним, да ги облечем? Пък ей и сега лятос тук да раждам да остана? — Работното време: на Руманя трябва да ида, да свържа някоя пара, ако тук остана, какво ще правим? Ей го зима ще дойде — отгде ще вземем да се прехраним?… То не е един, не са двама… Седем деца и ний дърти двама — девет гърла се казва — тъй лесно затулят ли се?… Че малко ли са тези, ами още едно — и то да дойде да тегли с нас…“ — И аз какво да сторя?…

Духовникът слушаше с напрегнато внимание. Молитвеникът се е изхлузил из ръце му: той сякаш забрави длъжността си.

— Какво стори? Даде й бурен? — И тя уби още в утробата младенеца, когото бог проважда да се нарадва на неговите създания на белия свят…

— Че как да направя, отче? — убито продължи тя. — Какво да сторя, кога се моли, ей тъй на колене плаче. — „Смили се, ми вика, смили се, защо да дохожда и то да се мъчи с нас!… И ний всички да теглим за него!…“

— Грехота е да убиваш — казвам й аз. — Господ го е проводил… И то е човек, и то е душица… Ще се научат в полицията, че съм ти дала бурен — и аз изгорях…

— Пък по ли е хубаво глада да го умори? — плаче тя. — От глада да умре? Сега, че то няма нищо да усети. Аз ще тегля за него. Душицата му сам господ ще я люлее… не бой се, дай ми ти — нека всички да отхранят по седем деца — на царя стига войска и артисва…

— Грехота е — пак й викам аз, — не бива… Намери си колая — где деветима ядат, там и десети…

— Ох, буле Гюровице, че кой те поглежда?… Като не ида на Руманя, от глад ще измрат тези дребни деца… Пък нали и дрехи трябват? — Онъз година за глоба и котела ни щяха да продадат, че не сме пуснали и тримата на училище. Та и как се обличат три деца? — А ей го и четвърто израства, ако и него не проводим! Ех, знаят само да глобяват — ами питат ли те, как се отгледват дребни деца? Дай ми, буле Гюровице! Баща им зиме с иглата, лете на кирхана, не може и той да му срещне двата края… Дай ми, ей го запролети се, лятос с драгоманина ще отида…

— Разправя тя, разправя, отче, пък аз не знам сама какво да й кажа. Плачи, моли се — да ти откъсне сърце. Ех, защо са на този свят сиромасите? Може ли тази жена излезе на глава с толкози деца? — Осем?… Дадох й — грехота ли е, не е ли… Да ме кълнат, да ме гледат както щат — дадох й.

И след това той поема забравено молитвеника и тихо зачита. Грешницата, ниско приведена, се прекръсти, допира треперящи устни до снажната му дъка и излиза.

Той остана сам. Замислен, вдълбочен в нещо, като че ли душата му се превръщаше — презрението и ненавистта към врачката, която целия градец мразеше, като да изчезна и в него се пробуди нещо ново, разкри се друг свят.

„… Че тя, тя е спасявала — замисли несъзнателно той, — спасявала е от глад… Спасявала е невинното детенце, което се ражда да тегли и се мъчи в сиромашия. Спасявала е баща му, майка му, братчетата му и сестричетата му, които за него щяха в неволя да измрат зимъс… И за него майката щеше да открадне, бащата да излъже: ще паднат в нови грехове… А то… То ще умре невинно, невидяло нищо — нима Исус не се моли на кръста по-скоро да умре, — да се не мъче… че… но?…“

И като да попариха тия мисли душата на духовника, той машинално сне патрахиля, прекръсти се, наложи калимявката, дръпна патерицата си и излезе.

Нощта бе преметнала свойто було; срамежливо премигваха трептящите звезди, сребристите лъчи на виторожката месечинка застилаха градинския шумак, из който се носеше витата песен на влюбения славей. Монаха се изгуби из сенките на дървесата.

„… Бог е казал «не убий» — го гонеха мислите му, — не убий ближния си, съседа си, а майка убива чадото си — законното си чадо, което бог е проводил и благословил… Убива го, убива го още в утробата си, убива го, още невидяла лицето му — още не му дала първата глътка от гърди… Убива, убийца — убийците се преследват — държавата ги наказва… Наказва, но им не дава… Оставя ги без помощ, и те ако не идат да работят, ще измрат от глад… Работата ги не оставя да родят… Птиците небесни, зверовете горски това не правят, защото бог се грижи за тях… А бог не се грижи за человека… Оставил го…“

И смътно се сблъска нещо в душата на стария духовник — той почувства, че вдигна очи да види далечното, запретеното, незнайното.

А край него потока безспирно тананикаше, провирайки се между тучната трева, зефира мило полъхваше и в сладък сън заспиваше земята…