Петко Тодоров
Светът му крив

Вървеше хаджи Юрдан тая вечер, сумтеше и се мръщеше, без сам да знае защо е недоволен — кому се сърди. Край него минават, заминават хора; по врати, по чешми се развикали, разсмели деца, жени, а той не повдига очи да погледне, сякаш светът му крив. Прегърбил се, отпуснал глава на гърди, смръщил топчестото си лице, което засеня нахлупения до вежди калпак, размахал назад-напред снажни ръце — крачи към къщи.

От Божигроб да се върне — хаджия се казва вече станал — и да го не погледне хаджи Михаил… Парите ли му са по-малко, или нивите, или лозята?… И хаджията е вече стар, и той днес-утре ще се капичне да умре и синовете му ще разпродадат стоката му — пък той ще вземе и ниви, и лозя, па… и къща, както е взел вече на толкова наследници деловете. Ще ги купи — ще ги има: в сила му е…

И белки от друго — мъчи се да излъже себе си той, — ей от почитание, речи, отиде да му се обади, че се е върнал живо-здраво от Ерусалим, да му занесе едни броеници… за вяра…

И хаджи Юрдан тутакси си спомня как купи той тези броеници още в Ерусалим и там как сладко си мечтаеше: ще ги занесе у хаджи Михаилови, ще го посрещне старият тъй засмяно — ще му вземе заведнъж сърцето… Нали вече е станал хаджия — всичко, дотогава що ги е делило, ще се махне и той няма тъй послушно да навежда глава, а ще си пият коляно до коляно ракията… ще са равни…

„Равен с хаджи Михаила… с чорбаджията!…“ При тая мисъл засияваше лицето му; той като да се повдига, унася…

А то излезе?…

Хаджи Юрдан пламва цял — свят му се вие, като си само науми.

„И какво… защо… тъй?…“ — замисля се той и сякаш се зашеметява в мислите си. Нима хаджи Михаил е по-голям, то все по да му се слуша приказката от него, па и той някак сам отива да превива врат пред хаджията… Хаджи Юрдана никой не бръсне… Никой го не зачита и сякаш всички са по-големи… равни с него… На, тези даскалетини, дето са се тъй пременили: нямат пет пари в джеба си, а все говедина купуват, не го поглеждат — „добър ден“ да му кажат… А хаджи Михаила… хем те и него твърде не питат, ама барем по-старите — все пак… А едно време човек с толкова стока: те управляваха света, тяхната приказка тогава надве не ставаше… Как е запомнил той? — Тъй нищо и никакво хлапе, завило шапка на глава, спуснало сахат — не иска да го знае… А тогава, като мине някой стар чорбаджия, някой богат, ще му станат на крака — треперят от него, само накриво да ги изгледа. Хаджия, ходил на Божигроб, той тогава беше… какво? — Бог… Всички му се кланят… Като се зачуе само „хаджии си идат от Ерусалим“, ще излезе целият град да ги посрещне накрай града, камбаните ще ударят, децата ще пеят. А хаджи Юрдан си дойде, никой не чул, не видял… Па и хаджия не му викат, сякаш не му вярват — толкова време море е бълдал… там, где Христа са разпнали, где тече Йордан, е ходил! — потапяли са го… Знае, всичко с очи си е видял… Да го не мислят тъй, ако е слязъл от колиби, ако баща му е бил колибарин, той си е спечелил пари, има къщи, ниви, лозя, кории — чет нямат!…

И хаджи Юрдан набърже прекрачи мегданя, пред който се изправя домът му, бутна вратите и влезе в малкия постлан с каменни плочи двор: от една страна, до къщата се зеленеят две фитарии с чесън, пипер, мерудия, измежду които тук-таме свети тъмножълта ружа. Из задния двор, през високия стобор, се забелязват във вечерния здрач няколко крави, лениво престъргвайки долня челюст о горня, край тях овци, кози…

„И къщата тясна — смътно му мина през ума, — на, не прилича на хаджийска къща…“ Той завъртя очи, сякаш че търсеше какво не достига на къщата му, и влезе вътре.

В одаята на голямата камина играе буен огън, който осветлява наокол полиците, по които са наредени пръстени паници, талери; мивката, край която висят няколко котла, неганосани. На едина край до постлания с изтрита рогозка одър в къта е клекнала жена му.

— Добър вечер! — каза, като влезе той.

— Дал бог добро! — отвърна тя, без да се избръща.

Хаджи Юрдан изу калеври, стъпи на ниско издигнатия одър, всред който е сложена паралята.

— Готово ли е да сядаме? Где са момчетата, булката?

— Геновица не се е върнала от белянката. Киро е с коня, пък Гено не зная где щъкна… — отвърна тя, изправи се и го погледна.

„Хем — изкриви глава той — … никак и жена му не е… не прилича… на, богати са, ама все тя… Тъй ли ще срещне хаджи Михаилица мъжа си?…“ — му се стори.

— Е, хай дай… какво сте наготвили, да хапнем ние, пък младите, кога се върнат, и те да ядат…

И хаджи Юрдан кръстоса крака, седна турски. Треперливо огънят освещава малката паралия, по която са наредени три тануря, хляб начупен, черни, тенекиени поизкривени, олющени вилици и едно ножче с чер черен.

„… На — помисли той, въртейки очи по трапезата, — ще седне ли хаджията на такава софра? — танури, фъркулиците изкривени, вино…“ — И той се обърна, ала като забележи жълтото малко гърне отстрана, не доизкара.

— Една кърпа да се отрие човек нямате…

— А бе — и тя направи видимо над себе си усилие да каже: „хаджи“ — събрах ги днес уж да ги пера… нали е събота, пък то се защурихме да влачим вълната, не можах… ей в понеделник…

— Толкова ви то вас скопостта… — вдигна вилица той към месото в саханката.

Жена му, невисока, но плещеста баба, с мазно изгубено лице, седна и зачака ред от него, да потопи хапка. Вилицата се огъваше в ръце му и той дърпаше с месото, без да може да откъсне.

— Я гледай какви ви са фъркулиците — немой човек да откъсне… Танури! Защо не вземете от дюгеня други, сякаш от циганите сме бетер…

Жената издигна очи, погледна го изпитателно и додаде:

— Че като искаш, можем да вземем нови, аз рекох тези да коландрисваме, можем още…

— Хъм… — изсумтя той под нас — … можем… защо да не можем? — му минава през ум. — Досега как е било?

Па заглозгаха и двамата охотно по един кокал.

Вместо да харчи, да пръска напусто пари, си мисли той, ще си посъбере… Ей на, Стоян Куру-Иванова син — разправят — ще си дойде да продаде нивите на Драката, които оставил баща му. Оная нива, горнята: тя е на припек, пък и земята е силна. А и той няма много-много да иска; те младите разбират ли нещо? По телеграфа си продават стоката…

Та тогава да се знае, че барим и Куру-Ивановата стока е купил пак той.

— Колко стават — начена да прегъва пръсти, да смята хаджи Юрдан, — най-напред взех Ивановата къща, подир хаджи Димитровата воденица, от търга закупих изцяло чорбаджи Костакевата стока, с парите от соватя — хаджи Кънчовата. — И зареждат се пред очи му едно по едно ниви, лозя, воденици, повдигат душа му весело, самодоволно просиява лицето на хаджията.

Той вдигна гърнето, смукна жадно няколко пъти и като отри с длан свилите се от киселото вино устни, хапна да го затисне месото, що бе остало в саханката.

— Няма ли една паница мляко? — вдигна очи той.

— А… днес бях подквасила, ами от офицерите проводили да искат… Дадоха три гроша за две купи и аз им го дадох…

Хаджи Юрдан стана и тръгна да обиколи къщата.

Той отвори баскияната врата: всичко низ двора се бе прибрало. В кошарата на една страна се тъмнеят козите; до тях, той надникна над кочината, изгрухтяха две големи свини.

— Стойо! — се обърна хаджията, приближавайки към яхъра. — Назобихте ли конете?

— Назобих ги — се показа на вратите с лопата в ръка ратаят, — рекох да подрина сега на кравата…

— Хъм… Хем да запрете и телето, да го не оставите като изпреди… — додаде той и излезе.

Не му се влиза в къщи. Едно ново чувство сякаш го подема и той малко по малко забравя своето недоволство. Всред своята стока, богатства той усеща самодоволство, сила и като че ли му се иска да се покаже пред света, да го познаят кой е…

Хаджията излезе на мегданя пред къщи и взе да се разхожда назад-напред; тъй също — той е запомнил — и Иванчо чорбаджи се разхождаше вечер.

Всичко наоколо бе тъмно, съседите бяха се прибрали, само насреща през отворените врати на кафенето на Миндито се разливаше треперлива светлина, която осветяваше нанататък мегданя. Като да го затегля нещо нататък, нему се и сак да се посприкаже със съседите, които са се събрали там, но нещо сякаш го дърпа… „Не ти е мястото там…“ — вика някой глас.

И той уж няма да влиза. Несъзнателно прекрачва и занича отсам-оттатък през вратите да види кои са там. Всред ниското, тясно кафене на Миндито виси голяма, опушена лампа, която игриво осветява насядалите край трите маси посетители. В дъното пред високата камина се издига баскияна преградка по полиците, на която са наредени чаши, панички. Зад преградката седнал кафеджията. По опушените от дим стени са заковани на една страна картини: образът на Александра II, а до нея друга, поопърпана: битката при Плевен; срещу тях виси в черчеве и оплют от мухи джам картинка, как детенце повива в пелени едно коте.

— Не върви… — засука мустак Христо, като смръщи вежди — изсъхнало… няма трева…

— Аз вчера — поде Генчо, с изсъхнало черно лице човек — купих от пристава едно теле. Взех го за седемдесет и седем гроша… Май не отърва, ама като се заинаети Стойчо, рекох, чакай да видим: наддадох и то пък на мене остана… Утре ще го коля…

— Бей и Гергювата стокица отиде — поклати знаменателно глава отсреща Милан, — като я продаваха вчера на търга, гледах, сви ми се сърце; този човек синове отгледал: един офицер, другия в съдилището не зная какъв, ида не излезе никой да му плати борча.

— Где де ги плати? От тез младите чакай ти… къща тез синковци не въртят… не ги ли видиш? На пара стъпват, за две поглеждат — додаде Димо, който бе опрял ръка до масата, подпирайки глава.

— Ох — отвори уста Матея и лицето му замъгляви облак от тютюнов пушек, — и мене, като опънал днес хаджи Михаил — душа ми ще извади, да му платя борча. Отгде сега да взема? Викам му да почака, не иска и да чуй.

— Засиромаша народът — добави от горния край Данчо, — всяко се окумило, прегърбило, немой наглава да излезе.

— Добър вечер! — прекъсна приказката им с дебелия си глас хаджи Юрдан, който прекрачи прага и влезе.

— Добър вечер, бай Юрдане! — отвърнаха седещите.

— Какво се разправяте? — изтежко поде той.

— А бе разправяме се за сиромашията… Какво да правим? — го погледна полуусмихнат Генчо.

— Какво я разправяте? Сиромах човек: малко стока, малко грижи, нито ниви му ще прегарят, нито лозята непрекопани… — каза надменно хаджи Юрдан.

— Ех, тъй хортуваш ти, че си богат, а то… ний знайме — се усмихна хитро Дончо.

Хаджи Юрдан се изстъпи всред кафенето и самодоволно усмихнат, изгледа Дончо. С цялото си лице светеше от съзнание на високото си положение и сякаш големливо да изпъчаше напред препасания си с червен пояс корем, който се показваше наполовин пред недозакопчаната му сарабозява жилетка.

— Богат… — мръдна глава той, като да иска да загрижи себе си — знаете ли колко грижи има туй богатство?… Колко грижи има, колко пари подир него се трошат?… Днес жената отишла: взела двесте, таман двесте оки вълна за къщи…

— Пъй-й-й — го погледна смаяно Милан, — че защо ви е толкова вълна?

— Лъже… лъже — изкриви уста Генчо, — ама не двесте; две хиляди оки има да купи този дас, а мен жената за двайсет ми е пропищяла глава!

Възхитен от впечатлението, което произвеждат словата му, той се мъчи сам да си повярва:

— Защо ли е?… Че колко хора имам аз в къщи? Нищо не им постига… Гледам, вчера Гено донесъл осем чифта чехли… осем… и — издигна ръка той, сякаш да се спънаха на уста му думите, които той се помъчи с направен апломб да каже: — и… роганяни чехли…

„Пък у нас всичко се е изподрало. Да заведат детето да го причестят, заемат от комшиите дрехи“ — мина през ума на Матея.

Хаджи Юрдан пристъпи две-три крачки напред, изгледа окръжаещите, които бяха вперили очи в него, и поде:

— Тъй си мислите вие, шега е то… Колко пари отиват?… Днес поръчах две седла за конете по четиристотин гроша едното… Скъпо, ама аз искам такова седло с шита хаша, на каквито едно време хаджи Костаки яздеше. — И изведнъж нему се представи, като да се мята на едно такова хубаво седло, па полетява, унася се и заживява в своите лъжи.

„Хайде холан! — го изгледа със затаено презрение Христо. — На кого ги продава тези сега?… — И той не може да си представи хаджи Юрдана на чорбаджи костакево седло възседнал. — Ама няма ли пари? Купува го, като рече, и на такова седло възсяда.“

— Две седла такива — си вдигна той пръстите, — ще дадеш пари, ама барим ще знаеш за какво си дал… Отпред и за кобури да има…

— Те вече не ездят на такива — възрази Дончо.

— Че и от кого ще се пазиш — добави Матея, — то едно време хайдути, турци; сега нищо няма…

— Няма — изкриви глава встрани хаджи Юрдан, — че вас не закачат, ама я питай мен, само да ме подушат нанякъде… С чорбаджи Михаля днес си приказваме, че ми хортува: „Вземни си по-добър кон, ходиш по търговия, ще те турят на око…“

„Той и с хаджи Михаля взел вече да приказва“ — помисли Димо и сякаш ли хаджията се изправяше все по-голям пред него.

„Иди му се надей — сви устни Генчо. — Май със… и с чорбаджи Михаля иска да се равни!“

— Асли, твоите хергелета — поде Христо — не ги бива. — Защо не си вземеш някой кон, както тряба…

— Поръчал съм — додаде хаджията. — Още преди да тръгна за Ерусалим, казах, ама на, и досега не мога да намеря един кон като за мен… А давам — четиридесет напольона начитам, ама само кон…

И той мигом си представя черния с кивгирлия врат кон, който изпреди видя на пазаря… Ех, само да му се метне, искри ще вземат да подскачат по пътя… Ама не, той даде девет, те искаха петнайсет, не им се срещна приказката…

— Хем кон… — продължи тихо след малко мълчание той — с преснак да го поя.

— На коня… преснак! — ококори очи Матея.

— Ах… с преснак! — изкриви глава Христо.

— Биволици и крави дават — в къщи колкото искаш мляко… В’ели сме се вече… Гледам сутрен, като стане Геновото дете, взема, па си наплиска лицето с мляко… с мляко се мие. — Тук хаджи Юрдан се удиви сам на думите си. Те му се харесаха и той се увлече и сякаш на широките му рамене израстоха криле и то полетя негде, в един чуден, райски мир.

Той като да не вижда нищо наоколо си.

— Ту-ту-ту — удивително цъка Матея. — Че субаша тъй не е правил… везир… цар… Пък у дома: децата има година не са дробили попара!

„Той се забрави — светнаха очите на Христа, който не знае насън ли, наяве ли слуша хаджи Юрдана — Юрдан от Драгижовци, — колибарина… с мляко да се мие!“

„Пък че лъже! Где му идат на ум да ни мята?“ — изкриви глава учудено Генчо.

— Ба-а! — забележи с глас Матея. — Млякото си има добра цена сега… Добре се продава…

— Ах — махна небрежно ръка хаджи Юрдан, — кой сега ще бънкави с него. Колко пари ще извадя, че да го продавам? Там нека в къщи да имат; па гледам, проваждат и у хаджи Михаилови по една паница… Ех, нека…

И той усети, че се е въздигнал негде високо; недосегаем от всички тези дреболии; махнал ръка на всичко…

— Ех, пък ний — поклати глава Дончо — има година време в къщи не сме за поревка, дето се е рекло, сръбвали мляко… Сиромашия.

— Ами у дома… Не мога — поде Матея.

— Аз пък — го пресече Милан — не мога никога да нахраня мойте деца…

— Ами мойте? — забележи Димо. — Все гладни…

Хаджи Юрдан ги погледна полуусмихнат, в очи светна доволство, сякаш тия окайвания наоколо го повдигат и той толкова по-силно усеща вълшебния мир, в който сега е потънал.

— Е, кой ви е крив?… Гледайте, печелете. И аз съм работил; не намерих стоката си на пътя, я?…

— Ох — въздъхна Димо, — я питай мене: кога съм си доспал, кога съм си доял? Все подир работата съм тичал и пак не мога да свържа двата края…

— Ех, аз не знам ки! — сви рамене хаджи Юрдан. — Ще му търсите колая… Всеки да се простира според чергата си…

— А бе, бай Юрдане — вдигна дружески ръка Генчо, — я остави… То сиромашко тегло край няма… Я ела, седни да му фърлим по един зар… — Па се обърна към кафеджията и викна: — Дай тавлито бе, Минде!…

Сякаш с вряла вода го поляха — тези думи го поразяват. Изведнъж, като да се изтърва, та падна от своето величие и стъпи посред кафенето: пак незачитан, равен с тези голи цигани…

— Че… — смънка той, избърна глава и гаче тясно му стана, та излизайки бързо из врати, сърдито додаде: — Аз да не съм ти тебе денк бе?…

И разгневен, недоволен, пак усеща в гърди си омраза към всички. Той стиска с юмрук, скърца със зъби, сякаш се заканя целия свят да погуби.

„Един нищо и никакъв — мисли той, влизайки в къщи — и той ще се мери… с мен ще играй!“

— Я гледай даса му с дас! — с опулени очи, протегнато подире му издума Генчо.

Общо удивление и неловкост вапца лицата на всички.

— Че къде — кимна глава след минутно мълчание Христо, — като да го не знаем кой е, сега ще се прави богат…

— Богат… — се усмихна небрежно Дончо, — дошел да ни се продава тук, да ни лъже… Той като е богат, ний, сиромаси, мисли, ще му вярваме…

— Ама и ти, Генчо — изви глава знаменателно Матея, — нема друга работа — с такъв човек ще се мериш… Той сега и от хаджилък се върнал… не трябаше…

— А бе — махна ръка живо Христо, като се изстъпи зад масата — да не ми се големи, че се знайме… До вчера, се казва, шеташе у Иванчови… Сега, като е купил туй-онуй, като е станал хаджия, хемен да не мисли: хванал бога за нога…

— Хм — се усмихна Димо, — я го гледай ти…

— Абе нали е колибарин — скочи нервно Генчо, — пак си е колибарин… На, вари го, печи го, не става човек от него… Все лъже, иска да се прави на нещо… Че кой го бръсне?… Не от хаджилък да се върне, ами господ да стане, пак глава пред него не прекланям…

— Толкоз то от хаджи Юрдана — се обади до камината Миндото, — иде тук само да се пери… Пък да седне, да пие едно кафе, не го закачай.

— За какво ми е неговото богатство? Я го погледни, цял дас… Сиромах съм, ала пред него врат не превивам… — продължаваше разпалено Генчо, — платя си, пия си; не съм като него стипца, над парата да треперя…

— Пък да разправя — се усмихна Димо — с мляко се мияло сутрин унуката му.