Петко Тодоров
Стойко

— Какво се е разгълчала оттатък стрина Петковица, бабо Гано?

— Абе, даскале… и нейното не е лесно — промълви едвам чуто баба Гана, наведе очи и се захласна.

В това време оттатък през сливака наново се зачуха клетвите на баба Петковица: „… Да опустейте, да ви порази господ — през сълзи нареждаше тя, — по-хубаво майка ви камък да е родила, вий да не сте се раждали, гдето ми уморихте чадото… Таквази ли ви я дадох?… Кой ви е викал да се втиквате да ми искате дъщеря — сега не я погледвате…“

И сълзите отново я задавяха.

Баба Гана, както стоеше тъй при мене, изведнъж се връцна из вратата, слезе на двора и отиде да я раздумва.

Аз излязох отвън на чардака, поогледах се наокол — всичко тихо. Мъчителна, зловеща тишина обгърнала цяло село. Оттатък под клюмналата стряха на баба Петковица в прозорците мъждука слаба светлина на кандило и като залутана светулка се губи в нависналите гъсти листе на дърветата. Мен ме зачевърка. Слязох долу. Баба Гана беше пак приседнала край огнището, гдето къкреше гърне с боб. Тя ту се навождаше да подклажда гозбата, ту пак се изправи, завърти вретеното и засучи от къделята тънка нишка.

— Какво има у стринини Петковичини — подхванах направо аз, — бабо Гано?

— И аз не знам що да ти кажа, даскале — въздъхна издълбоко тя. Баба Гана замлъкна, наведе глава, а аз още повече наострих уши.

— Седни — подхвана тя пак, — ей ти столче; да ти разправя, ти по си ходил по света, познаваш повечко хора, може да разбереш, а то ний… — и като че ли друга мисъл я пресече, та тя изново поде: — Знаеш, даскале, Петковца е вдовица. Отколе умря мъж й. Той, като беше жив, иди-доди, не бяха тъй… Ама те и сега не са зле. Какви, какви по сиромаси зная от тях аз и как много по-честито и добре прекарват… Той я остави с три деца: малки бяха, ама тя, каквато си е чевръстичка, не ги остави. Работи, те й помагаха, отрастоха. Най-голямата, Неда, гдето е сега болна, се извлече мома… Пък беше и хубава. Ех, божки, като я гледам сега — сърце ми се къса. Какво е туй човек! Като го налегне болест или яд, спълдушиня се — на нищо не прилича…

И Неда — хубава, ама каква? — сякаш са я изписали. Онез черни като въглен очи; оная копринена коса — спуснала се, завила кръста й, изгора!… Като се стъкне, като се натъкми, та като грабне котлите, докат стигне кладенеца, пощуряваха момците подире й…

И Петковица радва ли се, радва, че и тя отгледала чадо. На хоро, по седенки, на извор — един през други тичат подире й момците. Още от мънинка, що се промомила — се казва, — почнаха да хлопат Петковичините порти. Тоз, онзи — и добри момчета.

— Малка е, не ни е за даване — отвръща Петковица, па понякога пък се замисли, дойде при мене, та седнем тъй с нея, както сме седнали сега, и почне тя да ме пита: — Какво ще кажеш, како Гено, зер аз съм й кака, сега пък от Димови проводили да ме питат: Димо казал, иска тук да си задоми Петра, та да се прибере момчето му: да си отвори дюген. То хубаво изпекло занаята веки. Най-баш калфа било при Тодора терзията. То му въртяло всичката работа.

— Хубаво, хубаво, Петковице, хайде тогава да е на добър час — кажа аз.

— Какво ти „на добър час“ — викаш, како Гано, тя не дава да й прохортуват. Какво е туй момиче — не знам.

— Срамува се…

— Где ти ще се срамува! От мене ли?… Ама не иска; пък хубаво мястото — ще го изпуснем. Каква работна жена е Димовица? Та и Димо е прибран, и добри са… Пък и имат си от що-що, гдето се рекло.

Приказваме си ний с Петковица, а Неда не дава да й продумаш… Та тъй отказаха тук, отказаха таме; взеха да пущат на Неда приказки. Едни викат Змей я любел, други се подсмихват: ще се калугери… Хорски приказки, като няма какво да правят, с хората се гаврят. Мина се, що се мина, Недини дружки се настаниха, изжениха, а тя пак мома… По едно време току се чу из село, че Маруляковото момче, Стойко, тръгнало подире й. Всички се смеят. Никой не вярва. Зер то на челяк не мязаше още — ни мустак, ни брада. Младо, по-младо с години от нея. Ний си мислим: детинска работа, белким ще му уйдиса на ума Неда. То какви-какви момци не ги огрея, та него ли?… Кога не се мина десетина дена, чухме — Неда му дала китка от чело. Подир някой ден пък стовни си дала да ги напие… Чудим се. Не вярваме. Току един ден дойде Петковица у дома замислена, осрамена. „Кой знай — помислих си — какво ще да е.“

— Седни, Петковице, какво си тъй посърнала?

— Ох, како Гано, и аз не знам какво е това чудо — поде тя, — знаеш ли Марулякови проводили баба Анна сватята. Аз се чудя и мая що да им хортувам, пък Неда като рекла: — „Да проводят сгодежници, аз него си искам…“ и то пък лудей за нея. Че Неда, да вземе да умий, да прибере чехлите на сватята, заявило ми се е и замаяло с туй момиче…

И аз, зачудена тоя път, забравих да й кажа: „на добър час“. — Какви — помислих си, — какви момчета я искаха, че не ги взе, та на туй лудо-младо на ума уйдисало…

— То, пък Стойко, како Гано, лудей подире й. „Я да ми я дадат сдобром, казвало из онези дни на Савовица Касърката, я ще я открадна. Тя ме обича и аз я обичам, уживели сме си на сърца.“ И не зная какво да правя, сестро; иска го, плачи. Той, та той…

Па помисли, помисли — ех, като да я гледам и сега! — та подхвана: — Пък страх ме е да я дам в чужди, непознати ръце… Зер виждала ли съм ти аз Марулякови… — въздъхна тя и се прекръсти.

Подир някой и други ден стана мяната.

Ех, така й било писано! Сгоди се и се любуват като гълъбчета.

Мина се, не мина месец, па се венчаха. И стори мира Стойко — задоми се Неда.

Баба Гана, като да й задави нещо гласа. Тя замлъкна. Сви още повече набръчкано чело, след малко подхвана:

— … Ех пък и той да би знал, белки не би я оставил, ама где де? Отиде, ще ти кажа — Стойко на градина във Влашко. Остави млада булка на месец ли, на два ли при майка си, при баща си…

Като си замина той, тя си дохожда еднъж-дваж у майчини си първом умислена, повехнала — да не можеш да я познаеш…

… Мъчено й за Стойка, за майка й; ненавикнала на чуждо място още… Тъй сме били и ний. — Мисля си аз, като я виждам. Кога една вечер, гледам, Петковица иде, та чак сълзи й преливат очите.

— Изгоряхме — казва, — отде се взе тоз Стойко?…

— Защо мари, какво, мари Петковице? — питам втрещена аз.

— Ох, како Гано, Маруляците — ревна тя — кой ги е знаял?… Запалиха ни, умориха ми чедото… Дошла си и не иска — казва — вече праг им да пристъпи… Свекър й се напил, та да вземе да я бие…

Тогази както и да е, притаврихме я да си иде. Ама подир месец ли, подир два лиси дойде… Пометнала, даскале, били я, карали я да вдига не знам що си по нивята — пометна…

И оттогава, като се разчама — бре при доктори, бре при бабички, бре при кадъни, — где не ходиха! — нищо не помага. Стойко си дойде пред Димитровден от Влашко. Колкото парици би спитърхало, пропиля ги — ти казвам, — дано й помогне. От нищо помощ не вижда, горката… Линее, от ден на ден все по̀ отслабва.

Та тъй изгуби се и лицето й, и хубостта й, та като и Стойко да й се насити. Зер колко пари потроши момчето подире й? — Омръзна ли му, що стана? — Като я изпи тъй болестта, и той си отзе от нея…

Баба Гана се наведе към огнището, подигна двете главни под гърнето и почна да духа. Облак от дим просълзи очите й.

— Е, че защо гълчи сега баба Петковица? — запитах я аз.

— Абе как да не гълчи? — Стойко си дошъл днес — той нали се главил за ратай в село, — ходил си у бащини си, пък не пристъпил да види жена си… Зер кой знай? — Не му се гледа да се кахъри и той горкия…

Тя се обърна пак към огнището, отхлюпи капака на гърнето и викна: — Тю-ю-ю изврял боба!…

А мен като да нахлу всичката кръв в главата. И аз побързах да изляза.

 

Подир два дена Неда умря. Цяло село зажали с нейната смърт. Но като че всички бяха в някакво недоумение. Само баба Петковица не преставаше да кълне Стойка до девета рода…

А Стойко?…

Той се скъса да плаче подир носилото… Личеше, че го боли; зле го боли за нещо…

Никому дума не продума. Търпеливо пренасяше клетвите на баба Петковица и като че ли от тях да му ставаше по-леко.

* * *

Близо две години, откак бях напуснал Пърчево. Едно лято случи се да минавам през Габрово за Шипка.

Отидох да диря кола. Гледам между кираджиите едно плещясто, ниско, но сухо момче със сбръчкано чело, почерняло лице без брада, без мустаки — кьосерлак; пък облечено ни по градски, ни по селски — някак пъстро. Повзрях се в него и ха — ха да го позная.

— Бай Василе — цикна, като се ухили насреща ми, — ти ли си? Не можеш да ме познаеш.

— Стойко — го изгледах аз, — че ти кираджия ли си бе? — Где да те позная?…

— Хайде, аз ще да те карам, бай Василе: хубаво ща те закарам; нали ме знаеш — подкачи той.

— Добре-добре, колко ще вземеш?

— Ех, какво-що… колкото дадеш… хаде да впрягам ли?

— Че късно бе — погледнах часовника аз, — часа пет. Сега не можеш мина балканът ки…

— Както кажеш, ама хайде до червен бряг. Там е хубаво, бай Василе, сред балкана добре се спи. Щом пренощуваме там, на утре по хладина ще прескочим на Шипка.

И аз, без да му мисля много-много, седнах в писаната му нова каруца; шибна конете той и хайде на Червения бряг.

Четири-пет къщи, сврени всред една живописна дипла в самите поли на балкана, покрай които една бистра балканска река — от Червен бряг…

— Ст-ой — извика протегнато Стойко, като обтегна дизгините на конете. Аз скочих от каруцата и една жена, препасана с вълняна престилка, ме покани на чардака. Стойко възви конете под салкъмите, които се зеленееха срещу хана.

Последните слънчеви лъчи пъпляха по върховете на Старопланинските вишини. Нощна прохлада задуха из гърлото на балкана. Зачу се звънтение, примесено с тропот и бление на стадата, които се спущаха към колибите. Начна да се здрача… Аз седнах, похапнах над кокотливата река и се стъмни.

Изведнъж една сърдечна вита песен се зачу откъм двора. Излязох и гледам: Стойко седнал турски под един салкъм, отпреде му алък с вино и надува ли-надува сладкопойната свирка, като от време на време хвърля по един поглед към посталите си коне, които лакомо хрупат зобта си. Когато се приближих към него, той прекъсна, погледна ме, па изкриви уста, като да се усмихне, и нищо не рече. После се обърна, наля си чаша вино, глътна я и като си избърса устните с нечистата си ръка, помери да каже нещо, ала аз го пресякох: — Защо се не прибереш в Пърчево, бе Стойко?

— В Пърчево ли? — Ех, та няма да отида жив да се заровя там, я?… Тъй ми е по-леко. Днес тука — утре там… Губя се… И минават се неусетно и дни, и месеци…

Мен ми се поиска да го поразпитам за неговия живот с жена му и всичко онова, което бях чул и видял тогава, та издалек-издалек подех: — Ами ти не се ли ожени, бе Стойко?

— Где ти женитба, бай Василе — нали съм вдовец, — па се позамисли и като машинално да повтори: — Вдовец… — па, като се посъвзе и начна: — Не помниш ли смъртта на мойта булка? — Много са умирали, но тя не умря както всички… Ех, бай Василе — въздъхна той, — тежи ми на душа, право тежи…

— Че ти нали я обичаше?

— Обичах я — пое тъжовно той, — обичах я още от дете, гдето се е казало. И как я обичах? — Луд бях за нея!… Та и тя ме обичаше… Бог да я прости, гдето е легнала. Ти барим знаеш, чер ти стоеше у бабини Ганини — съседи бяхте: колко свят върна тя, че мене взе… Хей, боже, като си помисля що беше. Че бях ти заказал, венчахме се и тръгнах за Влашко. Пък нея, где да я оставя? — Като всички хора, оставих я при баща си и при майка си, ама мойте майка и баща не били както всички хора… Да я бият, да я карат да кладе купен. Та… нали знаеш: разчама се и оттогава не видя бял ден…

Той се смълча, сви си веждите, като да правеше някакво усилие над себе и продължи: — Като боледува така, стопи се, изсъхна, на човек не мязаше… че най-подире — тук той понижи нерешително гласа си — да ти кажа правото и аз взех да се загледвам в други жени, зер изстина ми сърце от нея… Тя си отиде у майчини си да лежи, а аз останах вдовец при жива жена… Ама най ми е криво пак като се смисля, като ми се притегне душата — не мога място да си намеря: че не отидох да я видя, кога умираше… Дойдох си в Пърчево, а не отидох… И тя се научила… — Стойко наведе глава, замисли се и повтори: научила се… И какво ли й е било?…

Та оттогава купих тая каруца…

— Де, Арап! — прекъсна си приказката Стойко, скокна и отиде да смирява конете, които се ритаха. — Сто-ой!…