Петко Тодоров
Маргарит

Беше зимен ден, обикновен зимен ден. По улиците лежеше метър сняг, гъста мъгла се влачеше из студената атмосфера, а небото навъсено се разстилаше над потъналата в меланхолия земя. Всичката природа бе мъртва. Но при все това душата някак си тържествуваше; по лицето на всички се забелязваше интерес, трезвеност и радост. Последните минути на вехтата година унасяха в приятни спомени и пробуждаха нови надежди, поощряваха нови устреми — навред бликаше живот.

Живо чувстваше наближаващия празник и госпожа Гаврилова. Седнала на прозореца и приведена на гергефа си, тя ту поглеждаше из улицата, ту пак бодеше с иглата и се замисляше върху миналото — моминство, любувание, сватба… И по този начин през главата й минуваха цяла върволица блажени дни, пълни с веселие, смях и щастие…

Госпожа Гавраилова и е млада, стройна, с хубаво светло лице, над което като китка стоят бухкави магически къдри; всичко у нея показва, че тя действително е една от първите жени на „висшето общество“. Мъж й Петър Гавраилов е председател на Апелативния съд; получава тлъста заплата, па и от наследство има, с една дума — богат човек. Те живеят разкошно; къщата им е окичена с всевъзможни джунджурии, всичко наредено с вкус и изкуство, тъй щото доволно е человек да се срещне веднъж с тях, за да разбере какви хора са Гавраилови.

Тази заран господин Гавраилов излезе с важна цел — да накупи подаръци за Нова година. Госпожата с нетърпение очакваше завръщанието му; тя любопитстваше да види какъв подарък ще й донесе мъж й и при всяко пошумолявание навън се заглеждаше във вратата.

Докато така мислеше щастливата домакиня, вратата се скръцнаха и слугинята влезна при нея.

— Госпожо — поде с влизанието си последнята, — Мария, жената гдето ни варосва, иска да Ви каже нещо, тука ли да дойде или Вий ще слезите в мотвака да я видите?

— Чакай, аз ще сляза! — отвърна госпожата, като стана и тръгна към готварницата, гдето я посрещна една висока, слаба, но с мило и симпатично лице жена, в умните очи на която светеше молба и добродушие.

— Госпожо — почна тя с искрен глас, в който се сливаше бедствието, добродушието и отчаянието на бедната жена, — мъж ми отиде във Влашко и не се върна вече. Аз очаквам на две ръце… Вий знаете аз съм Ви послушвала и пак ще Ви послушам, не ме оставяйте… — И тя вдигна замолените си очи към гордата домакиня, която сопнато я запита:

— Е, че с какво сега да ти помогнем?

— Госпожо, моля Ви се дайте ми поне три лева.

— Три лева! — пресече я Гавраилова. — Че кой ни дава нам три лева? — И без да слуша повече, тя се дръпна назад, а Мария отчаяно заплака след нея.

— Госпожо, смилете се над детето ми — умира!

Но този вик едвам достигна до ушите на домакинята. Тя вече седеше отново на гергефа, някак си недоволна от този разговор и като че ли сама пред себе си се оправдаваше: — Три лева!… — Видели у нас малко пари и всички просяци тук тичат, като че ли ще си дадем парите на тях!… — И пак забождаше иглата по обтегнатата канава. А клетата жена в това време безцелно се луташе из улиците, без да знае и сама къде отива…

Часът наближаваше дванайсет. Денят се проясняваше; бледавите лучи на зимното слънце се показваха между гъстите дебели облаци и треперливо се разливаха по прозорецът, пред който госпожата шиеше.

Радостните й предчувствия от минута на минута се оживяваха. Времето бе прочетено — Гавраилов се очакваше кой час да влезе във вратите.

В съседната стая затракаха чинии и вилици — слугинята слагаше вече трапезата. Но ето, най-сетне равномерните стъпки на домакина се разнесоха в пруста и младата госпожа радостно полетя към вратите.

— Здрасти, Петре! — посрещна го тя със светнали очи.

— Здрасти, здрасти! — отвърна й също така весело Гавраилов, като хвърляше дебелата си шуба. — Е, как си?

— Чакам те! — отвърна домакинята и нетърпеливо се взря в мъжа си, който извади от джоба си една книга и й я подаде:

— Заповядай, честито да го носиш!

Госпожата бързо-бързо разтвори загънатата книга; пред очите й заиграха малките светливи зрънца и тя почти в захлас от радост извика:

— Маргарит!…

— Двайсет и две върви; дадох тъкмо шейсет наполеона за него — добави значително Гавраилов.

— Двайсет и две върви! — повтори жената. — О, каква прелест!… Ах, колко обичам маргарит! Довечера на бала… Ще си го турна, знаеш, Петре, така — и тя посочи към врата си — с роклята… деколте.

Голяма радост обвладаваше и двамата млади през цялото ядение. Щом свършиха, госпожата мина в спалнята, затвори се сама, като някой наивен мечтател, и като се обтегна на мекото канапе, унесе се в радостни мечти Тя ту издигаше маргарита и го изгледваше от край до край, ту се замисляше за впечатлението, което щеше да произведе на шумпия и многолюден бал тази вечер.

Облечена в своята разкошна розова рокля-деколте и около хубавата й белосана шия лъщят при светлината на ламбите тези светливи дребни зрънца… Ех, колко засукани офицери ще я заобиколят! Колко поклонници, обожатели!… И колкото повече Гавраилова се задълбочаваше в тия мечти, толкова повече тя се унасяше: дългите клепачи се спущаха над очите й, умът й се затъмняваше от чувствата и неусетно младата жена заклюма и заспа…

Заспа тя, както заспиват всички безгрижни, плувнали в щастието на живота. Но докато тялото потъваше в съня, затъмнелия ум почна да работи, бавно и безсъзнателно. През щастливата жена начват да летят сенките на цял свят, които полека-лека се съживяват и захващат да играят в живия си образ. Гавраилова засънува.

… Одърпани, мършави хора, които при пръв поглед ти докарват страх, наизлизат пред нея и от ушите, очите, устата, от цялото им тяло протичат порои кърви, съединяват се в едно и образуват цяла кървава река. — Реката бучи и клокочи, покрита с пяна, в която лъщят дребните маргаритни зрънца. Из реката газят безброй множество също такива бледни изсъхнали хора, със сбръчкани чела и подпухнали очи и сърдчено гребят гъстата пяна. Те събират тая пяна и мълчаливо я носят в големи фабрики, гдето лъчите на слънцето едвам проникват, внимателно чистят малките зрънца, мият ги, изтриват ги до късна вечеря. Денят се превръща, настава нощ, но работниците във фабриката не знаят почивка. Главите им се вият, жилите на вратовете им болят, кръстовите им се прекосят и в умора те заклюмват над малките зрънца. Изведнъж нещо изшумолява. Стресват се и в очите им блясва светливия маргарит. В това време из дългата работилница се разнася гърлястия вик на надзирателя:

— Хайде-е, по-скоро работете!… — И отново нависват уморени глави над светлите зрънца, а от челата им тече кървав пот… Но ето, работата се свърши и всички (о, колко много са тези хора!) стават, затичват се към нея и всякой от тях с неизказана скръб в очите нежно й подава тези дребни скъпоценни зрънца. И в същата минута наоколо гръмват прехрипнали мъжки гласове и кървавата песен на маргарита изпълва въздуха. И Гавраилова я чуй, разбира всяка нейна дума. „… Радвай се ти на тия дребни зрънца, които ний събрахме измежду петнистата кръв на ония, що гният по дъното на океана, за да ги търсят… Радвай се, те са изтрити от нашите корави ръце и измити от нашия пот!“

„Радвай се!… Това са нашите гъсти сълзи, сълзите на нашите деца, които мрат в порутените влажни хижи, на нашите жени, които вий, безсърдечни охолници, пъдите, когато те дойдат да събират трохите от трапезата ви…“ Тъй пеят злочестите роби на труда, а тя съкрушена, едвам поема всяко зрънце, внимателно го разглежда и грижливо ниже на копринена нишка…

Изведнъж тя се сепва и плахо се огледа наоколо. В стаята бе тихо и тъмно, само последните слънчеви лъчи играеха още по прозорците… Младата жена, бледна и смутена, няколко минути лежа на мястото си, без да може да се опомни. Най-сетне като се посъвзе, тя стана и развълнувана почна да се разхожда назад и напред из стаята. В главата й беше цял хаос; непознати чувства бяха се увили около сърцето й, а в ушите й все още бучеше дрезгавия глас на пеющата тълпа. Поразителна прилика намери тя между тези непознати и страшни образи и оная нещастна Мария, която тая сутрин изпъди из къщата си. Маргаритът лежеше на масата, но вече не я привличаше и не лъщеше тъй примамливо-магически, както преди малко. В тази минута ней се искаше да види злочестната Мария. Тя бе готова да й даде не само три лева, за да я направи щастлива като себе си. Тя искаше да облекчи страданията й и да помогне на умирающето й дете. Обзета от тия мисли, тя почти несъзнателно натисна електрическия звънец.

След малко слугинята се озова в стаята.

— Пено — начена младата жена, — ти нали познаваш оная жена, която тая сутрин дохожда да ми иска пари?

— Как не, госпожо, познавам я! Нали на Димитровден тя дохожда да варосва.

— Знаеш ли где е къщата.

— Е, там на края — в Парцал махала.

Лицето на госпожата се проясни и без да мисли повече, тя бърже си наметна скъпия мантел, взе чантата си и като се обърна към слугинята, значително додаде:

— Пено, ний сега ще отидем при оная жена, хайде иди повикай един коларин да ни откара.

Слугинята учудено изгледа господарката си и в недоумение тръгна да изпълни заповедта й.

След малко те вече хвърчеха към Парцал махала.

— Ето къщата на Мария — обади се слугинята, когато пайтонът наближи до една нисичка къщица.

— Спри! — извика тутакси госпожата към файтонджията и пайтона спря. Двете жени слязоха пред порутената къщица, бутнаха нисичката портичка и бързо влязоха в един тесен двор. Ослушаха се: — тихо, като че жива душа нямаше. Слугинята доближи до вратата, надникна и машинално влезе, а след нея и госпожата. В тясната стаичка царуваше полумрачина; в ъгъла, до едно легло, на което неподвижно лежеше тялото на едно десет-дванайсет годишно дете, беше се привела една стара побеляла жена със слабо набърчено лице. При влизанието на неочакваните гости тя издигна главата си към гостите и с тъпо равнодушие ги изгледа.

— Добър вечер, бабо! — поде слугинята.

— Дал ти бог добро! — отвърна почти машинално бабата.

— Где е Мария?

— Господ я знае! Тази заран излезе уж да намери пари: една богата госпожа, казваше, щяла да й даде. Ето, мръкна се вече, а нея все още я няма. Пък и защо ли ще дойде? На — то вече е мъртво!…

При тези думи Гавраилова плахо погледна към леглото в тъмния ъгъл. В тази минута стори й се, че две стъклени мъртвешки очи укорително погледнаха на нея. Обзета от ужас, тя неволно се дръпна към вратата:

— Да си ходим! — едвам чуто продума тя, като улови слугинята за ръката.

След малко тя беше пак в къщата си и всичко видено досега й се стори като един мъчителен сън…

Балът на офицерския клуб беше в пълния си разгар. Самодоволно, сияющи от щастие, като леки пеперудки, безгрижно се въртяха под такта на музиката разкошни дами и елегантни кавалери. Шумящите свилени рокли, разголени гърди и ръце, бели ръкавици, скъпоценни камъни, опнати униформи, лъскави еполети и копчета — всичко това се сливаше в едно, пъстрееше, движеше се, лъщеше до премрежвание на очите. На балът беше и госпожа Гавраилова. Тази вечер тя беше царица на тържеството и погледите на всички бяха упречени към нея. Цял венец от поклонници я обикаляха, честити да получат поне една само кратка усмивка от нея. Сияюща в своята горделива хубост, тя скъдно надаряваше своите роби с благосклонни погледи и щастливите, прехласнати от очарование, удвояваха ревността си. Как да не забравиш света и себе си в това море от въздишки, в тази упоителна музика от комплименти, нерешителни признания и доброволни самоунижения? А дребните лъскави зрънца, скъпия маргарит, красиво обхванал лебедината й шия, примамливо лъщеше на излените й мраморни гърди, високо подигани от вълните на сладките чувства. На полуотворените й сладкострастни уста играеше усмивката на безгрижието и в тъмните й магически очи пламтеше огъня на безметежното щастие.

Какво важи за нея светът със своите страдания, мъки и безкрайна мизерия, когато пълната чаша на живота е пред нея?

Бяха се изминали около петнайсет дена от Новата година. Една вечер госпожа Гавраилова с мъжа си под ръка, увита в хубава ротонда, бавно заминаваше из широката Княжеска улица. Тя бе извънредно весела и шеговито бъбреше с мъжа си. Като минуваха покрай едно здание, долния кат на което беше тунел със силно осветени призори, тя някак си случайно погледна вътре и неволно се спря. Един познат образ й се мярна пред очите. Една възвисочка, стройна и хубавичка жена, облечена в червено, разголена, набелена, безсрамно се излягаше на един стол, обиколена от неколцина офицери, твърде нескромни в изливанието на чувствата си. Тя се кикотеше и цинично излагаше на погледи богатствата на младата си снага. Тази нещастница беше Мария. Мизерията и отчаянието бяха я хвърлили в тази мръсна дупка на позора и безчестието. Госпожа Гавраилова остана като гръмната.

— Какво има? — запита я мъжа й, който не забелязваше сцената в тунела.

— Нищо! — каза младата жена, като го дръпна за ръката, и бързо закрачи нагоре из широката и многолюдна улица.

„Маргарит, Маргарит“! — гърмеше между това някакъв таен глас в ушите й.