Петко Тодоров
Ратайкиня

I

Между множеството кръстове и плочи, които стърчаха из сочната буйна трева, горе, отгдето се спущаше нанадолу хълмът, се издигаше една купчина от рохкава пръст, повърхнината на която не беше още обраснала с трева. Възвисока, слаба жена, с черен сукман и салтамарка кадеше покрай този нов гроб и смирено, с взор вдигнат нагоре, отправяше своята сърдечна молитва към небето. След като свърши молитвата си, изправи се, погледна печално вирнатия отгоре кръст и дълбока въздишка изтръгнаха глъбините на гърдите й…

— Ее, хайде си, Драган’це!… хайде, какво пак?… — се обади отдолу една жена. Драганица се огледа — наокол не бе останал никой освен те двете, — взе си пръстената кандилница, малкото шишенце и тръгна към Стоеница, която чакаше по-долу.

— Какво правиш ти сега, Драган’це? — начена Стоеница, като тръгна успоредно с нея. — Мъчено ли ти е без Стойка?

— Абе май мъчено, ама какво да го правиш? Ех, ако е рекъл господ, найсен пак ще се видим, стига само дай здраве.

— Тъй, тъй и аз нашего Ивана така съм проводила; на дванайсет години беше, като го заведе драгинко във Влашко.

— Ох, — въздъхна Драганица, — не му беше още времето да го отлъчам от къщи, ама на: нали видиш — умря баща им, остави ги орляк, кой да ги храни? Стойка го приставих за седемдесет гроша при чича му Брайка… Ех! Не са много, ама барим да го заведе да види свят, там, във Влашко, не е като по нас. Радка пък ще я заведа утре да я главя ратайкиня.

— При кого? — я пресече Стоеница.

— Абе у чорбаджията, у Василя хаджи Петров; там добри и умни са те — знайми ги, както се казало, от деца!…

— Тъй, тъй не е на зло място! — одобрително поклати глава Стоеница.

— И мястото добро, и детето ми е добро и работно, и шатарно. Ех! Свиди ми се да го проводя, ама пак ще кажем да е здраве от бога… Да се научат, да си свържат по някой и друга пара във възел, та тогава ще му мислим за по-нататък. Пък Минча съм наумила да го дам за пастир у дядови Славчови: дядо Славчо го вика, ще му даде три шилета и един чифт цървули!…

— Хубаво, хубаво си намислила ти, Драган’це. Дай ги тия по-големите, пък най-малката я остави хем за другар, хем къщата да варди!… — Стоеница си пресече мисълта, като съгледа Радка. — Яли и Радка!

Те бяха вече дошле пред вратника на зеления селски двор, в дъното на който се тъмнееше прибрана, замазана с белилка къща. На прага стоеше Радка — хубаво седемнайсетгодишно момиче, с височък ръст, слабо, но симпатично лице, в което светеха две големи газелови очи. Под черната траурна забрадка, която сега тя беше свързала, детинската й фигура се показваше още по-миловидна, още по-невинна…

Радка говореше и се разпрощаваше с другарката си Пенка.

— Какво си приказвате? — начена Драганица, като се доближиха до тях.

— Ех, приказвахме си с Радка, тя вече утре ще тръгва… — отвърна Пена.

— Ами ти как си, Радке? — запита Стоеница. — Свиди ли ти се майка ти, като ще я оставяш? Ех… недей си ти дава зло на сърцето, то челяк по чузди врати се учи.

— Какво прави майка ти, Пенке? — захвана Драганица. — Как е, заклахте ли шилето — утре вече е свети Георги!

— Не заклахме! — начена Пенка. — Тази година ни се случиха все овце, няма нито един овен, та не искахме да ги колим.

— Хайде, прощавай, Драган’це, хъ и ти прощавай, Радке, ела тук! — Радка пристъпи и целуна Стоенчината ръка. — Да станеш още по-голяма и още по-хубава мома! — Ако е здравие, като дойдем някога към касабата, ще се видим. Нали ти си у хаджи Петрови?…

— Хай прощавай, Радке! — каза Пена и си тръгнаха наедно, а Радка и майка й влязоха вкъщи.

— Приготви ли си каквото ти казах? — запита Драганица Радка.

— Нагласих всичко…

Драганица уморена изохка и седна под стряхата.

— Хайде сложи паралята — се обърна тя към Радка, — та да похапнем, че много отмалях! — Тука ли са Койка и Минчо?

— Оттатък при овцете.

— Хубаво!

… Скромната селска вечеря се свърши: Радка, Минчо, Койка легнаха и заспаха като всички млади и невинни души, ала Драганица не хващаше сън. Очите й тежаха като туч, челото й сякаш го пристягаха два обръча, тя се обръщаше ту на таз, ту на оназ страна; куп мисли пъплеха из нейния омършавял ум — тя искаше да заспи, ала те не й даваха покой.

… Да беше барим по-голям — мислеше тя, — какво? — Ами то едвам единайсет години има!… Глупаво още, не знай ни да се прибере, ни да помисли… погледнеш го легнало, заспало, простудило се! — Кой ще го прегледа?… Минчо, както и да е, дядо Славчо е до нас; все пред очите ти е; ами пък Радка?… По чужди порти, чужд хляб. Без майка оставена между чужди хора… Кой ще помисли, кой ще я научи и настани?… Малко ли неща стават? — Васил’ца е такава серт, погледнеш ударила я — пребила я!… Ами ако не това, поглеж други я примамил, излъгал, пък то на, момиче, младо… лъже се!… Ех, боже, боже, това чудо търпява ли се?…

Така тя продължаваше да мисли дълго време; сънят като че ли бягаше от нея, а очите й толкова тежаха!… Най-подир стана, отвори прозореца; струя от хладен въздух посрещна сънливото й пламтящо тяло. Тя погледна навън. Тиха нощ царуваше навред: месеца, заобиколен от безчет звезди, заливаше с кървава светлина краищата на един бухкав облак. След няколко минутно вдавание в таинствеността на нощта; тя зачу няколко изкукуригвания на петлите.

— Скоро ще се разсъмва! — си каза тя и пак легна.

Изнурена, убита от продължителната безсъница, тя най-подир заспа…

Петлите пропяха втори, трети, четвърти път. По бистрото, безоблачно небо трепна бледнината на денят; месеца се закри зад западния хълм; звездите начнаха една по една да изчезват, екна най-сетне и гласа на църковната камбана, който се разнесе по цялата долина. От този ек се събуди Радка.

— Хайде, мале — начена да буди тя майка си, — хайде ставай, че вече съмна!…

— О-ох — едвам се продигна Драганица. — Съмна ли се! Ех, хайде!… — Стана тя и начна да си трие очите…

* * *

Широката градска улица, от двете страни на която се издигаха хубави къщи, бе пълна с народ, който се връщаше от църква. Между това множество се премъкваха Драганица и Радка, която неспокойно, с наведен поглед, мислейки, че всички нея гледат, вървеше след майка си. Най-сетне дойдоха до къщата на Василя Хаджи Петров; влязоха в отворените врати. От лява страна се издигаше хубава, висока къща, насреща на която се зеленееше цветна градинка, а зад градинката малко длъгнесто здание, комина на което бълваше гъсти кълба дим. В дъното на грижливо преметения двор се простираха зелените клони на една лоза, а под лозата на голяма хубава скамейка пиеше кафе домакинът — человек с едър и снажен ръст, голямо и прилично лице, остър поглед, над който се обтягаха две големи черни вежди. Драганица се доближи до него.

— Добър ти ден — прошепна тя, — батю Василе, за много години; свети Георги да вий на помощ!

— Добър ден, Драганице — й отвърна продълговато той, — туй ли ти е момата!…

— Туй е то… хъ, Радке, целуни на батя си Василя ръка.

Радка с пламнали бузи наведе глава да целува ръка.

— Димитро, мари! — викна домакинът. — Я повикай кака си Елена да дойде!…

Вратите на голямата къща се отвориха; на прага се появи със среден ръст, хубаво пременена, накичена жена, която тръгна към говорещите.

— За много години, како Васил’це! Ей на, доведох ти момата си!…

— Тъзи ли ти е момата? — Радка се приближи и целуна ръка на домакинката.

— Ай тук е тя, доведох ти я да я научиш!…

— Хубаво, хубаво, хайде ела да ви почерпя по една ракия.

След като изпи ракията, поговориха малко, условиха Радка и Драганица си тръгна.

— Хайде, Радке, прощавай, слушай тук буля си Василица, тя ще ти бъде за майка…

Радка целуна на майка си ръка, по белите й заруменели бузи се търколиха две бисерни сълзици; тя поиска да каже нещо, но сълзите я задавиха и не можа. Драганица се затули зад пътните врата, а Радка се повърна назад. Някакво необяснимо неспокойствие я обвлада, като че ли нейното сърце се затвори, а в него остана и скръбта: желанието да види ония меланхолични колиби, плувнали в зеленина, всичко онова тъй близко до нейното сърце — обгръщаше цялото й същество…

— Димитро — викна хазяйката, този глас като че ли я разбуди, — заведи тази мома в мутвака, покажи й где да си остави нещата, разправи й всичко.

Радка тръгна подир другата слугиня, която я введе в кухнята, разправи й где какво стои, с кое какво се прави после я введе в съседната стая, гдето в ъгъла се издигаше малко одърче, а до одърчето — ракла; всичката мобилировка на ратайкинското жилище.

— Ей тука на одара — продължаваше да разправя Димитра — ще спиш; тука в раклата ще си оставиш твойте дрехи, а ей роклята за всеки ден, ей престилката за в празник, а тази вълняната за в делник… Ето и чапака…

Радка с уважение не отделяше поглед от старата слугиня, която бе останала за два дена да я научи. — Всичко, що й кажеше, тя внимателно изслушваше и се мъчеше да го запомни…

След няколко време влезе пак домакинката:

— Е, научи ли я! — начена тя. — Показа ли й всичко, което трябваше, Димитро, че подире аз не искам да си боля главата!…

— Показах й — отвърна смирено Димитра.

— Ами ти разбра ли?

— Разбрах!… — едва промълви Радка.

— Хайде, вземи котлето, че донеси малко вода, да ти тръгне все като по вода… — се полуусмихна Елена.

Радка взе котлето и тръгна към големия площад. Всред площада течеше бистрата балканска вода, а покрай чешмата стоеха няколко ратайкини и войници, които, наливайки вода, се закачаха и смееха гласно.

— О, о! Яли още една! Хем нея не съм я виждал други път — викна с накривен калпак един войник. Радка, цяла пламнала, си наведе очите, без да каже нещо.

— Дай ми туй кокиче — викаше друг войник и закачаше една голяма, хубава, с къдрави коси мома, която се смееше гласно.

— Ех… Сега, видял си едно кокиче у мен, ще го вземеш, нема да ти го дам!… — му отвръщаше тя.

— Не му е мястото тук, а то…

— Ами ти, мари Стойке — начена от другата страна войника с накривения калпак, — защо не ми носиш кокиче, ти хм… май захвана да се любуваш с вашия вестовой… а?

— Пфу-у-у! — изсмя се Стойка. — Пък и с нашия вестовой да се любуваш, че да прокопсаш!… Той е един хаплю… Вчера капитанката му викаше, че глупаво гледал!

— Боже, боже, какви са тези моми? — Не ги е срам, закачат се и със солдатите — мислеше си Радка, — я гледай… Да е в нашето село, какво биха ги направили? Кой по нас смее да погледне момък в очите, пък тук…

Докато си мислеше тъй, до нея се приближи една друга мома и я запита:

— Ти ратайкиня ли си?

— Ратайкиня, у Василя Хаджи Петров — й отвърна Радка.

— За колко те пазариха?

— За триста гроша за година.

— Пфу-у-у! Че много малко ти дали. Сега за първи път ли приставаш?

— Сега за първи път!

— Какво си приказвате? — начена един войник с черни дяволити очи, като се приближи при тях. — Дека е главена тая мома?

— У Василя Хаджи Петров — му отвърна другата ратайкиня, а Радка се отдели да си налива котела. Наля и тръна за къщи; на двора там срещна двама момци, които впериха очи в нея.

— Ей че лъскаво ратайкинче имате! — промълви тихо едина и двамата се усмихнаха весело. Радка чу това, белите й бузи ги заля срамежлива червенина — тя отмина нанататък към кухнята.

— Че много се замая! — й каза Димитра.

— Много хора имаше — отвърна малко неспокойно Радка и погледна на един осемнайсетгодишен момък, висок, с черна дълга коса, малка, току-що набъбнала брадица и с благ, миловиден поглед; той говореше весело на Димитра.

— А, това ли е новата слугиня? — запита Димитра.

— Туй е тя!

Младият момък си излезе, а Радка тихо запита Димитра:

— Кой е този?

— Тоз е син на бай Василя!

— Ами там срещнах още двама по-големи и те синове ли му са?

— Едина, русия, му е син, пък другия негов другар.

— Ами какво правят те сега?

— Учат се в гимназията; онзи по-големия е в VII клас, пък този по-малкия в V-ий!

Момъкът се повърна и те пресякоха разговора си.

— Хайде, Димитро — каза той, — пригответе, че татю вика да ядем!…

— Ей на, Радка ще дойде! — Хайде, вземи тарелите, че иди приготви трапезата, Радо!…

Радка приготви и Василевото семейство начена да яде. Големия син, снажен, хубаво облечен момък, на около двайсет години, с малко и подвижно лице впи изпитателен поглед в нея и се усмихна дяволито.

— Какво искаше Александър? — се обърна по-малкия син към брата си.

— То сега на тебе не ти е работа! — сопнато му отвърна по-големия.

— Не зная — начена майка им, — като се срещнете, не можете да си продумате две сладки думи!…

— Аз питам ли го — пак викна по-големия — какво прави там, гдето се събират по края? — И той да не ме пита!

— Не зная, Петре, какво правите, струвате, не си живейте, синко — добродушно завърши майка им.

— То на Петра… — начена по-малкия — му дай да ходи само по балове във Владимировия салон, само туй знай, пък друго… Ама то аслъ защо му е?…

— Тъй амчи… Ба, всички да станем дървени философи като тебе! Всички социалисти!… Да се събираме и говорим само дивотии!

— Имай малко срам бе!

— Ех, сега какво се пак счепкахте! — се намеси майка им.

— Нашия социалист отворил кръстоносен поход срещу баловете!… Ха, ха?… Ха!… Нема ли да захванеш и тази слугиня да учиш като Димитра?… Чунким ти Димитра я прослепи че па!

— Все по-много сторих, отколкото тебе, който не знае освен да се чупи и върти!

Баща им, който слушаше тези препирни всеки път, вече му омръзна и за да тури край на всичко, начна:

— То и то тряба, да знаш да играш и то е масторлък, пък твойто какво? — Седнал си да учиш слугинята да чете.

— На тях, като на нашего Димитра, останало да управят света…

Митю замълча; нещо, което той правеше всякога в подобни случаи; а Петър се усмихна самодоволно, мислейки се за победител.

 

Те още от малки се разделиха.

Митю беше добър, буен, с високо летящи устреми, мечтател, идеалист, а Петър — напротив: егоист, грандоман, вулгарен.

Още от малък Митю, слаб физически, бе изпъждан всякога от детските дружини като същество неспособно даже да играе. Живота му из къщи сам го сближи с книжнината — отначало с малки комедийки, а после откри неизчерпаемите недра на възлюблената нему литература. Бедността на тогавашната ни книжнина той скоро почувства, затова начена да учи руски език, който го сплоти със свойта всеобемиста литература. А тя хвърли семената на ония идеални пориви, които вълнуват всяко младо и прогресивно на изток. Уверен в своето призвание като человек, той се не спираше пред нищо и гдето се почувстваше нужда от него, той не забавяше да се яви. Неделните ученически събрания; урежданието на ученическата библиотека, събиранието на неделно четение работници — за всичко това той неуморимо се трудеше. Всякой удобен случай да научи другиго той не пропущаше; за това и на слугите в бащината му къща разправяше и обясняваше с усърдие всичко.

Всичко това Петру се показваше смешно, глупаво, детско. Той в лицето на брата си виждаше един заблуден младеж, който не знаеше да се наслаждава от „обществените блага“.

— Научи по-напред себе си, па тогава другите — се обръщаше той към Митя.

— Человек учи другите, докато учи сам себе си, казва Сенека!… — му отвръщаше последния.

Петър искаше да живее за себе си и за да удовлетвори своето лично Аз, той беше готов на всичко. Светските удоволствия го силно влечаха и той още от ученическата скамейка се хвърли в сладострастните обятия на мира.

Баща им стар, попрекарал годините си чорбаджия, гледаше на Митя като на человек, хвърчащ из облаците, а на Петра като на практичен, чисто положителен человек.

II

Бавно течаха светлите априлски дни. Навред из недрата на природата блика живот и веселие; само Радка с наведена глава и убити очи, като ги забулваше понякога светла, кристална сълза, посрещаше слънцето и с такава пак необяснима тъга го изглеждаше, когато потъваше в лазурните обятия на ефира. Дълго ней беше мъчно, докато се свикне с този нов живот. Няколко нощи тя прекара, без да склопи очи; лицето й побледня, погледа й се размъти.

— Какво ти е, Радке? — начена да я запитва Митю, когото тя знаеше за человек добър. Димитра, ратайкинята, която си отиде, й беше разправяла за него какви хубави приказки разправя и какви добри книжки чете.

— Нищо! — му отвръщаше сухо тя, но в това нищо той не прочиташе всичката оная тъга, която се криеше в сърцето й.

— Но, аз познавам, познавам, Радке — продължаваше Митю, — че теб ти е мъчно за в къщи, за у вас, както всеки му е мъчно, но недей се толкова ти вдава в мисли… Ще си отидеш.

Така той употребяваше всички усилия да я разтушава и Радка в скоро време го обикна като единствен другар, който й помагаше в такива несносни часове.

Митю, както всякога, тъй и сега, искаше да я заинтересува, да поизпълни тая душевна празнота, в която сега се бе вмъкнала тъга и отчаяние, с нещо здраво, нещо свеже, което вдъхваше живот. И начена той.

Вечерно време, когато Радка свършваше своята къщна работа, той отиваше да й приказва и тя отначало хладнокръвна, по-сетне заобича Митювите приказки и упоително понякога се вглъбяваше. Тия приказки наченаха малко по малко да разсейват тъгата й, да я карат да не мисли все за в село и тя с радост начна да очаква вечерта.

— Отгде ти си научил туй, Митьо? — запита го тя веднъж.

— От книгите, ти обичаш ли да четеш?

— Обичах — отвърна тя, — но като изкарах и четиритях отделения на нашето училище, не ме пуснаха вече и тъй си останах.

— Няма нищо, то человек не само в училище се учи, тъй можем да попрочетем по някой книжка, та като наченеш да разбираш добре книжовния език, ще си четеш сама.

На следующата вечер Митю донесе разказчето на Толстоя „Бог забавя, ала не забравя“, което й се много понрави. Тъй те продължиха да четат: „Кавказки пленник“ от Толстоя, „Четири деня“ от Гаршина, „Робинзон Крузо“, „Изгубена Станка“ и когато Радка взе да разбира добре, Митю й даваше само книжки и разправяше й по някой път.

С лукава насмешка гледаше на всичко това Петър…

 

Бяха се изминали вече цели три месеца, откогато Радка се раздели с майка си.

След дълги преструвки, голи обещания и прани думи Петър сполучи да удовлетвори своите животински страсти — излъга Радка.

Беше през един хубав майски ден, вечер. Под разплодените черешови дървета, в една сладострастна стойка стоеше Радка, а Петър, след като набра цяла кърпа череши, дойде и седна при нея… Някакви тайни чувства го обвладаваха, той конвулсивно ту на таз, ту на оназ страна пипаше… Най-сетне протегна полуусмихнат ръката си към гърдите й. Радка пламна, наведе очите си, скокна и побягна…

Мина се едва неделя и Петър пак повтори. — Това не прави чест! — промълви тя сърдито и отмина.

Но дали имаше чувство, сърце или съвест в Петра? — Той всичко преглътваше търпеливо, а най-подир с прочувствени клетви, изкусни думи, че той е пленен от нея, че той иска да свържат щастието си в един възел, сполучи.

— Аз не съм за тебе жена — викаше му отначало тя, — никой няма да склони да вземеш мен!

— Аз не искам да слушам никого другиго освен сърцето си! — решително отсече Петър. — Аз сега свършвам, аз вече мога да си спечелвам хляба, аз съм независим!

И Радка забрави майчини заръки, захвърли книжките на Митя, от сърцето си неусетно бе изгладила всички спомени за село, тя даже захвана да забравя и майка си. Всичко за нея клетата беше сега Петър!

Митю, който виждаше, че Радка от ден на ден все повече и повече охладнява от книжките му и него, често му домъчняваше; мъчеше се да употреби всичко възможно, само да разбуди пак интерес в нея, няколко вечери той непрекъснато ходи да й говори, но Радка се прозяваше и разсеяна, често пъти го не слушаше, му потвърдяваше, очаквайки по-скоро да си отиде. След него обикновено дохождаше Петър, а понякога те се и сварваха.

— Хайде… хайде — му се смееше Петър, когато влизаше при тях, — хайде върви учи Димитра, тя се прослепи, пардон, просвети, че те и замина!… Аз Радка ще я науча…

Митю, когато видя, че и Радка му се усмихваше одобрително, силно се огорчи — той догади братовото си намерение, но пак не искаше да вярва.

Нима Радка, такава скромна, ще остави на Петра да си играе с нея? — мислеше си той. — Не, това не го вярвам!… Как Петър може да я излъже, освен ако й обещай, че ще я вземе за жена, но нима тя ще повярва на тая негова лъжа?… Не, Радка не се е заплела в мрежата му, тя му потвърждава само, защото е толкова добра… А не ме слуша, забравя да чете, защото навярно тези неща й са се видели сухи.

Последните мисли щастливо озариха Митювия ум, той отдаде всички сили и усърдие и пак отново начна. Ала Радка, подбутната от Петра — за Петра какво не беше готова тя да направи? — още на втората вечер му я изтърси:

— А бе, Митьо — сега станаха малки нощите; работя ден-година, уморявам се много, я остави тези приказки за зимас ти!

Тия бяха думите, които отделиха Митя съвършено; той престана да ходи, да й говори; две неопределени чувства се бяха смесили у него — яд и съжаление!…

Радка вече съвършено забрави книгите, а ако вчера майка й не беше дошла да я види, не би помислила и за нея.

Петър тържествуваше!

* * *

Настана септември. Духна горняка, земята се покри с пожълтяла шума; по небото увиснаха черни облаци, които често пореха нощната тъмнина с огнени светкавици и обливаха земята със ситен дъжд. — Настъпваше мъглива и монотонна есен.

Радка пожълтя; покрай хубавите й живи очи се извъртяха две сини дъги; лицето й покриха жълти грапави петна; тя взе да усеща болки в слабините; взе да се вижда по-дебела, да се протяга — омършава. В това време и Петър захвана да я отбягва; често по цели дни той се не завръщаше в къщи, а белезите от ден на ден все по-ярко и по-ярко се показваха. Ступанката начена да я подозира; не се мина много и по чешмите вестовои и ратайкини наченаха да разправят.

Тогава Радка се видя в тежко и несносно положение; към никого не можеше да простре ръце за помощ освен единствено към Петра, който сега я отбягваше и не искаше да я срещне.

— Петре — му загатна тя с умилителен глас веднъж, — ти виждаш, че хората вече взеха да се усещат за туй, нали викаше да се главяваш за даскал, глави се по-скоро, че да вървим!

— Аз съм се условил, Радке, условил съм се далеч, но чакам да ми дойде назначение от министерството!

— Амчи кога ще дойде то?

— Тез дене, скоро — надявам се!…

Мина се неделя, две, настъпи и трета, но назначение не идеше, а пък ступанина, ступанката вече настоятелно я питаха от кого е в положение. — Слуха „Рада непрана“ — се разнасяше от уста в уста из цялата махала. Радка яко вярваше в Петра, при всичко че последните му постъпки й задаваха страшни мисли. Тя пак се обърна към него:

— Петре, какво стана? — Ще тръгваме ли ний, или какво? — Вече баща ти и майка ти ми не дават мира; какво да приказвам — не знам!…

— Слушай, Радке, ето що: то назначението скоро ще дойде, пък най-сетне дойде-не дойде, най-късно подир седмица ще тръгнем… Ами слушай ти друго нещо. Нали знаеш, там горе покрай циганската махала, отгдето се отива за нашето лозе, има една циганка, която давала бурени, та да… да изхвърлиш… Тъй, тъй, иди ти днес при нея… Ето подир малко майка ми ще излезе и баща ми ще отиде при копачите, пък ти стани, че иди!…

Тези Петрови думи я малко подкрепиха, но в това тя чувстваше необясним страх, тя се мислеше за престъпница, някоя вътрешна сила бе стиснала сърцето й и го стягаше в острите си нокти.

— Ех, боже, боже, какво чудо!… Ами сега мама като се научи… ох, ох!… — замисли тя и тежко въздъхна; постоя, постоя, па тръгна; тя взе котлите и отиде на чешмата за вода; всички впериха очи:

— Мари Радке, мари, ти си непразна — захванаха да й викат другите ратайкини.

— Как ще, мари! — се защищаваше Радка, но с такъв убит, безнадежден и неуверен тон, че никому не можеше да внуши доверие.

— От кого, мари Радке? — продължаваха да я заобикалят вестовои и ратайкини. — Кажи сега, то се видяло.

— Какво, мари!

И закърти се наокол от смях и кикотения, а бедната Радка потъна в земята.

— Петре — пак се обърна тя, след като се върна от чешмата, — вече този срам не се търпи, какво да правя?

— Ходи ли, гдето ти казах?

— Не съм!

— Е, хъ върви де, хъ върви!…

През тесни, мръсни улички, въртейки страхливо насам-натам поглед, Радка излезе на равното шосе, което се закривяваше зад хълма и провлачеше между младите плодоносни лозя. Малка пътечка се отделяше от широкия път и тая пътечка водеше право за къщата на известната магьосница. Радка се закачи по стръмната пътека и току-що бе на полвин от завоя на шосето, яхнал на кон, изскочи Васил Хаджи Петров; тя се смрази на мястото си. Щом той я видя тук, изведнъж се усети и със строг тон извика:

— Какво дириш тука, Радо?

— Дойдох… там казаха ми… яйца… — се опита тя да слъже, но самия говор и трескавото й побледняло лице обясняваха всичко. Васил, без да слуша повече, сърдито пак й викна:

— Да си вървиш скоро у дома!…

Радка си наведе главата и плачешком едвам стигна до в къщи.

— Петре, Петре… брат да ми си, баща да ми си, избави ме!… — зарида тя пред Петра. — Олеле, отидох!… Уловиха ме, Петре, узнаха всичко, сега да бягаме, инак друго спасение няма!

— Слушай, Радке, слушай какво ще ти кажа — захвана да я успокоява Петър. — Аз сега нямам никак пари, ще искам от татя, но ти не казвай, че това е от мен, защото те няма да ми дадат.

— Ами от кого, Петре, от кого да кажа? — продължаваше да плаче тя. — Обади ми, научи ме!…

— Ето как… Ето, кажи ти, че това е от вуйчовия вестовой, от Коста, гдето си отиде!

— Ами подире?

— Подир е лесно!… Кажи, че се не бой!

След като стигна домакинът в къщи, той разказа на жена си случката и двамата решиха тази още вечер да повикат сестрата на Василя и брата на Елена, който беше капитан; с тях да изпитат Радка.

Смръкна се, наядоха се, дойде Василевата сестра, дойде капитана; последния след като седна и се настани, тъй както той въобще знаеше да сяда във военен съд, запита Радка, която се бе изправила отпреде им цяла облена в сълзи.

— Радо! — захвана със съдийски тон капитана. — До днес всички къщни са те питали истина ли е, че ти си трудна, а ти си отказвала. Днес сам бай Васил те е срещнал пред вратите на оная циганка. Намерението ти става ясно и ний те питаме да ни разправиш всичко, инак ще те поверим на полицейските власти като майка, която иска да убие чедото си, а пък ти трябва да си чувала как се наказват убийците; затуй хайде начни и ни разправи всичко.

Радка хълцаше силно, сълзите я задавяха, тя не можеше да изтърпи това напрегнато положение.

— Казвай де, казвай… то се видяло вече, ами казвай! — додаде повелително Василевата сестра.

— От… от… — начена Радка — от вестовоя… от Коста…

— Как, кога стана туй?…

— Пролетес — отвърна тя; пресипнала, изнемощена, готова всяка минута да падне. Васил, който не можеше повече да я гледа, я освободи от безизходното положение — прати я да си легне.

— Аз се съмнявам! — начена капитана. — Това е скроена лъжа!… Коста беше такова скромно момче!

— А бе от покрития въглен да те е страх!… — додаде хазайката. — Туй момиче знаеш ли колко смирено беше, като дойде?… Ей го сега!…

— Не — настояваше капитана, — Коста не беше способен на такова нещо.

— Утре да пратим — го пресече Васил — за майка му!… Вашето момче — се обърна той към сестра си — нали ще може да отиде?…

— Ще може амчи, защо не?…

III

Слънцето, след като заля с огнен лазур западните краища на небосклона, потъна зад скалистите рътлини; силуета на бледния месец трепна от изток; студен северен вятър фучеше из оголелите като скелети дървеса…

Селото, което досега го заобикаляше мъртво безмълвие, се оживяваше, от всичките страни по пътя се зачуваше глухия тропот и блеение на селските стада.

Драганица сама под стряхата тъчеше. Ту дръпнеше бърдото, ту пъхаше совалката, ту пък се замисляше и забравяше на мястото си.

„Какво стана онуй дете там — замислеше се тя, — не се чува, не се вижда!… Ох, четири месеца става не съм следвала да го нагледам… Пък и те какви хора бяха бе?… — Да рекат и туй дете има майка и то не е израсло като гъба, че и тя милее да го види, та да го проводят само един ден, какво ще им стане… Ама в неделя вече дъжд, сняг, каквото ще да става, ще отида, ще отида веки да го видя, много ми е домиляло…“

— Помози бог, буле Драган’це — извика един глас зад плета. — Тъчеш ли?…

— Ти ли си, Пенке…

— Аз съм!…

— Влез де, ела да те видя!…

Пенка отвори старите дървени врати и тръгна към стряхата, гдето бе станът.

— Все тъчеш, все тъчеш — начена шеговито тя, — хайде, добър вечер!…

— Ех, колкото да се облечем, Пенке, ами ти какво си правиш?…

— Абе насам, нататък… Ами щях да те питам за Радка, какво прави тя? — Нали сега подир Димитровден ще си дойде веки… ще момува!…

— Тя няма да си дойде, Пенке, тя е главена за година!…

Докато тъй се разговаряха, зачуха по пътя конски тропот; коня се спря зад плета и някой извика:

— Буле Драган’це… Буле Драган’це!…

— Какво й то? — се обади Драганица.

— Буле Драган’це, я ела!

Драганица отвори вратите и погледна на едно младо момче, което отсядаше коня.

— Добър вечер! — каза момчето.

— Дал ти господ здраве! — отвърна му тя и впери изпитателен поглед в него.

— Буле Драганице, пратиха ме — начена момчето — от бай Василеви да дойдеш утре рано.

— Че какво, защо?… — захвана зачудена тя. — Не знаеш ли, защо ме викат?

— А… бе — начена момчето, — а… Ела ти там, че те ще ти кажат всичко!…

— Че ти като знаеш, защо ми не кажеш?… Да не им е сбъркала нещо Радка, я?…

— А… бе… бе не е сбъркала, ами знаеш като всяко момиче, младо още… ех, излъгал го там един вестовой, че сега, сега… непразна…

Светкавица да беше се треснала над главата на бедната Драганица, не би се толкова зашамъдела, отколкото като й казаха туй. Сякаш от всичките й жили се върна кръвта в сърцето, задави го, та то не можеше да мръдне. Тя пожълтя като восък, помъчи се да викне — не можа, па полетя и падна в несвяст на земята. Пена, която стоеше там, уплашена се развика, затекоха се съседи, начнаха да я заливат с вода, внесоха я в къщи, захванаха да я разтриват, трети се разтърсиха за лук, а малката Койка писна и от този детски писък екна цялата къща.

Мина вечеря, настана полунощ, едвам тогава се попродигна бедната вдовица. Заплака, зарида като на мъртвец…

Рано, още земята я обвиваше гъст пласт от тъмна мъгла, Драганица с още две жени седнаха в една каруца и заминаха за града.

Едвам що откриваха капаците градските търговци и каруцата се спря пред вратите на високата хаджи Петрова къща.

— Ох, мари Радо!… Ох, мари синко!… Какво направи? Какво стана? — викна отчаяно, едвам крепяща се на краката си, Драганица, като видя в такова окаяно положение Радка. Последнята се захлупи обляна в сълзи на земята; не смеяйки да погледне бедната си майка, която продължаваше задавена на вика: — … От кого е туй, чедо, какво ми стана момичето, ох… ох…

— Недей плака, недей се ядосва — начена хазайката, като я потегли за ръката. — Ела да влезем в къщи, ще ти разправя всичко.

Влязоха в слугинската стая до кухнята и домакинката начна да разправя. Драганица не преставаше да плаче:

— Нали ми беше детето кротко и смирено, и срамежливо. В пазва съм го крила; какво стана сега? Какво да го правя?…

— Ще я заведеш на колибите, па ще потърсите оногова, солдатина, та ако не ще с добром, със съда ще го накарате да се венчеят! — продължаваше да й разправя хазайката.

— Ох, ох, тъй ли съм мислила аз да я венчавам!… Аз оттук не я бутвам. Аз такваз не ви я доведох. Аз не мога… Аз какво ще я правя на колибите и аз съм сирмахкиня; и аз на две ръце очаквам…

Разбита, обезнадеждена, седна пак в каруцата Драганица и си тръгна за село.

* * *

Тежки и мъчителни дни настъпваха за нещастната Радка. Хазяите постоянно я пъдеха, отвсякъде хората се смееха и подиграваха с нея; на чешмата не можеше да стъпи. Единствената надежда, единственият спасителен бряг, който й се мяркаше през толкова бури и вълни, беше Петър. Петър и никой други не можеше да я спаси. А сега той беше заминал на няколко дни за ближния град и когато се върнеше, той непременно щеше да тури край на теглото й. Колкото по-несносно ставаше положението на Радка, толкова повече тя мислеше за Петра, а мислите укрепваха по-здраво и по-здраво вярата й в него.

Петър си дойде; гаче небето над Радкината глава се повече и повече разширяваше. Идеше минутата, мислеше си тя, да се освободя. Ах, каква щастлива мисъл?…

Вечерта Петър дойде при нея; тя искаше да викне, да му изкаже всичко; да я смили и той, та още на сутринта с нощната тъмнина и те да отлетят нейде надалеч, но се въздържа и тихо, с умилителен глас начна:

— Петре, Петърчо, вече ще вървиме ли, не мога тук да стоя, отвред ме пъдят, нигде ме не щат… Хайде, че туй теглило не се търпи…

— Слушай, Радке — я пресече Петър и с лукав, боязлив глас начена да я увещава. — Ти нали виждаш, че назначение не иде, че аз нямам ни пет пари, че никой не ще ни остави да се венчайме, ами слушай… да ти дам аз пет жълтици, че да си гледаш и ти работата…

Тия думи бяха мъглата, която затули последнята й звездица в нейния мрачен хоризонт — тя изгуби и последнята надежда. — За нея остана само едно тъмно и неизвестно бъдеще, което й предсказваше теглила и мъки.

— Аз не ща, не ми трябат жълтиците ти — заплака тя. — Аз какво сега да правя! — Нали ти виках, че не съм за тебе жена, ти защо ме лъга?… Аз ще ида… аз ще те обадя… Аз не мога…

Петър се разсърди на тая дързост и със злобна усмивка викна:

— Ти ще ме обаждаш!… Върви ме обаждай, ти каза вече, че това е от вестовоя… нямам аз веч работа с теб.

От мъки, тъга, ходение нагоре-надолу Радка роди на седмия месец. През една снеговита ноемврийска нощ, сама след големи болежки тя стана майка; в тихата слугинска стаичка се чу слабия гласец на едно малко същество, обречено още от утробата на майка си на бедствия и неволи…

Рано сутринта дойде хазяйката и още по-строго начена да вика на нещастната млада майка.

— Хайде, хайде… до довечера да те няма тук, хайде, ний не можем да храним хора, които стоят на едно място!…

— Где да вървя сега, бе како Елено, толкова време ви шетах — заплака Радка, — потърпете ме още малко, почакайте да се барим посъвзема!…

— Като ни шета, че затуй ни направи това лице, да не можем да си намерим сега слугиня… Да ставаш, че да си вървиш, чуваш ли?… Да вървиш да го търсиш!…

— Бе, че где да вървя сега?… В таз фъртуна…

— Не знам аз!… Върви гдето щеш!… — завърши хазайката, а Радка, обляна в сълзи, се наведе и начна да говори отчаяно несвързани фрази на своя пеликан, който спеше спокойно в лоното на идеалистическата невинност.

Елена отиде в другата стая, гдето Васил и синовете й пиеха чай. Тя им каза. На стария чорбаджия се врязаха две дълбоки черти между големите вежди; Петър конвулсивно остави недопитата си чаша и побягна в другата стая, за да скрий вълнението си; а Митьо бърже скокна и отиде да види Радка.

Бутна вратите и влезе. Щом си срещнаха погледите, Радка засрамена наведе очи — тя се считаше пред него виновата, престъпница, но при все това твърдо вярваше в неговата милостива душа и откровено начна да се оплаква.

— Ох, Митьо, Митьо… ох, добричкий Митьо, ох, какво стана… Виж като не слушах тебе, виж какъв е бил Петър!

— Че… нима това го направи Петър?… — запита той учуден.

— Ох, Петър, Митьо; той ме излъга, той ми закопа младостта, той ми отрови живота, ох… — продължи да плаче тя.

— Че как? — ти си казала вуйчовия вестовой Коста!

— Тъй казах, тъй ме примами, тъй ме научи Петър… Ох, ами туй дете какво да правя? Я го виж, виж го не прилича ли на Петра?

Възмущение се подигна от дълбочината на Митювата душа. Тия думи разкъсаха всички братски връзки между него и Петра; цял пламнал, той бърже изхвръкна из вратите.

— Господине — се хвърли Митю върху брата си, който се беше облегнал на канапето, като го стисна за яката, — господине, каквото си наченал, върви го продължи… Защо си лъгал…

— Какво съм направил? — взе да се брани Петър, учуден от тая смелост и сила на слабия си брат.

— Какво си направил?… И още питаш какво си направил? — Отнел си девството на онуй момиче, излъгал си го по най-позорен начин… Това дете е от тебе!

Майка им, която стоеше в другата стая, уплашено захвана да вика баща им на помощ. Митю толкова силно викаше и ядът толкова сила му даваше, щото Петър отначало като всеки престъпник се сви страхливо, но после, като видя, че му идат на помощ, сдоби повече мощ и викна:

— Да се махваш, че като ти лепна една плесница, ще видиш…

— Ще лепнеш?… Още имаш лице да говориш. Ако не си искал да се жениш за нея, защо си я лъгал?…

— Какво бе?… Какво има? — ги пресече баща им.

— Това дете на Рада е от Петра! — отвърна запъхтян Митю.

— Как от Петра? — запита учудена и разлютена Елена.

— Петър я е излъгал! Петър я е накарал да каже пред всички, че е от вестовоя, за да не може после да го съди!…

— Тя да си е свивала полите, да не го е мамила, пък ти да си сбираш езика зад зъбите, че знаеш ли се?… Какво?… Хубава работа?… Братя сте бе, пък ти ще искаш да го жениш за ратайкиня… Толкова ли добро му мислиш?… Браво… — разядосан, начена домакинът на сина си. Майка им, която беше още повече раздразнена от това, отиде право при Радка и със злъчност начна:

— Да се махваш оттука, че знаеш ли се!… Момчето ми ще искаш да зачерняш… — тя не може да продължи от злоба, — скоро да си събираш парцалите и да се махваш оттук… че ний сме ти криви, а?… — Начена след малко мълчание — прибрахме те да ходиш с вестовоите, а пък подире нази да виниш пред света… Какво ти е сторило момчето ми, мари?

— Ох… Я го виж — заплака отчаяно Радка, — я го виж туй на кого прилича…

Елена, която много скоро смиряваха сълзите, се дръпна назад и с повелителен тон завърши:

— Хайде, хайде… събирай се, че ставай…

И Радка я изпъдиха.

IV

Всичките врати бяха затворени за нея; последните сили я оставиха, а пък времето все повече и повече се застудяваше; от няколко дни земята беше навлякла своята бяла снеговита плащеница, вееше буен горняк и влачеше по небето тежки, черни облаци, които в своя летеж премрежваха атмосферата с едри парцали сняг.

Радка се прибра в една малка стаичка на полусрутената запустяла къща, която едва се крепеше срещу вятъра на скалистия хълм Калето. Излепи прозорците с книги, замаза дупките с кал; купи една рогозка, стовна за вода, малко корито за прание и се сви с малката си рожба пред огнището, в което задимяваха от време на време мисириви копанки или някое върбово дърво.

Веднъж яла, други път гладна, веднъж стоплена, други — замръзнала, тя прекара така двайсет дни. Видя, че от стотях и петдесет гроша, които й се падаха като плата, от баща й останал дълг на чорбаджията трийсет гроша, като си купи рогозка, стовна, корито, един товар дърва и като яде двайсет дни, едвам имаше още трийсет гроша, а те се намаляваха от ден на ден и тя губеше все повече и повече надежда.

— Ще търся работа! — си каза тя една сутрина и тръгна към някои къщи, гдето познаваше.

— Какво искаш? — я посрещаха отвсякъде.

— Искам работа!…

— Каква работа, нямаме работа!…

— Нямате ли я вълна за влачение, я чорапи за плетение или друго, каквото и да било!…

— Вълната си я влачим на водния дарак, а чорапи си купуваме — така ни идат по-евтини… — й отвръщаха отвсякъде.

Минаха се още петнайсет дни. През това време яде само хляб и печен лук. От парите й останаха само пет гроша, числото с лука се свърши, отколе и последнята клечка дърва бе станала на пепел, работа отнигде нямаше, а мраза повече и повече сковаваше земята…

Беше през нощта на втория ден на Коледа. Небето се бе изяснило и светнало със своят брилянтен накит, уморената земя се бе вцепенила под летаргическото було на зимната нощ, безмълвие заобикаляше от всички страни спящият град, а свирепият вятър, в когото като че ли се сливаха гласовете на всички теглила и мъки на человеческата неволя и това адско, подземно съзвучие беснееше, тропайки по всички врати и прозорци.

Малката полусрутена къщица се търсяше от този вихър; през всичките междини и отверствия на Радкиното жилище нахлуваше сух студ, който смразяваше и кръвта в мишците й. Тя тази вечер легна с съвсем празен стомах; огнището бе пусто, а малкия пеликан несмиряемо пищеше в майчините си обятия. Радка неспокойно се обръщаше насам-натам, в нейната глава се бе загнездила една страшна мисъл, която тя се страхуваше да я изпълни, а трябваше… Нейните костеливи ръце трябваше да убият самата нейна плът, да пролеят кръвта й. — Тя искаше да се освободи от майчината грижа…

Малката стаичка е тъмна; през единственото стъкло на прозореца проникват няколко бледни лъчи на месеца, които треперливо се разливат по опрашеният под. Студът все повече се усилва; по скъсаната заболояна покривка Радка се обръща пъхтяща; детенцето е пресипнало вече от плач; едвам чува гласецът му…

Тя е решена, тя ще свърши окаяния му живот, за да спаси себе си!…

„На няколко места ми казаха — замисли тя, — че ако не бих имала дете, ще ме вземат за ратайкиня… но ще го осмъртя.“

Но на тия мисли някакъв вътрешен глас й подшепва: „Недей!“ Някаква вътрешна сила задържа ръцете й — тя се решава и не може…

Детенцето пак заплаква, тя е отпаднала за сън, не може вече да продължава своят непоносим живот; става и с треперящи ръце издига малкия пеликан… Пред очите й се показва бащината й стряха, оная селска моминска веселост; представя й се живот напред, озарен от звездата на щастието, но нещо й пресича мислите; някакви стъпки се зачуват зад вратите, тя оставя детето сепнато и с туптящо сърце се ослушва… Нищо, това е вятъра, който се присмива на человешките бедствия, тя се връща, огледва вледенялото си жилище, пробитите прозорци, през които влизат фученията на вятъра, замръзналата стовна, пукнатото корито, коравата рогозка и смело хваща рожбата си за крехкия врат; тя изпищява, нещо хрусва… умира…

Дълга декемврийска нощ, като че ли е нескончаема. Радка трепери от студ права, мъртвото тяло на младенеца стои в тъмния ъгъл, някаква злокобна тишина заобикаля пустата къща. Престъпницата я страх да се доближи до леглото…

Пропяват петлите.

Радка става, събира си всичко, взема мъртвото тяло в ръка и се затече през рътът, гдето отзад в подножието му течеше малка река. Разчупи ледът, който вцепеняваше повърхнината на буйната балканска вода, и хвърли умъртвената си рожба.

Страха като че ли повдигаше за мишците Радка; тя бягаше напред през мъглата, без да знае накъде отива и защо. След половин час тичание, краката й взеха да потъват доколени в сняг — тя се спря запъхтяна, поогледа се наокол: навред дебел сняг, над когото се влачи гъста, непроницаема мъгла… По небето се показваше бледнината на деня; наблизо отзад си тя зачу човешки гласове; излезе при тях — те бяха кираджии. Отпреде й се простря широка дълга пъртина и тя тръгна по нея.

Цял ден тя вървя, мина няколко села и вечерта едвам стигна, грохнала от път и мъки, в друг един непознат ней град. След като повървя из широката улица, видя наблизо файтонджийски хан, влезе да спи, мислейки още сутринта да си търси място за слугиня. Ханджият имаше нужда от такава и Радка, сега прекръстена Мария, остана да слугува в ханът…

Реката повлече нанадолу мъртвото тяло и го запря чак на един воденичен яз. Една сутрина воденичаря, като обикаляше вадата, видя на язът нещо се белее, отиде и изненадан от мъртвото тяло, се завтече да вика селския кмет. Кмета заяви в околийското управление. Властите по-скоро се разпоредиха и издириха виновника.

Телеграфните апарати известиха по четиритях ъгла на България да търсят Рада.

Беше взело да се здрачава; градския часовник щу бе ударил седем и в ханът „Македония“ влезе един полицейски пристав с двама стражари. Приставът поиска на ханджията пътно-записната му книга, после го запита виждал ли е такава мома, като я очерта горе-долу.

— Такова момиче — начена ханджията, след като помисли малко — не е минавало оттука; само едно, което остана у дома да слугува.

— Я го викай!… — каза пристава.

Повикаха Радка; тя се разтрепера, побледня, — пристава я позна. Взеха я под конвой и върнаха в градът, гдето пък я затвориха в тъмния и влажен затвор…

Слуховете един през други по-страшни се носеха из градът. Общественото мнение строго осъждаше Петра; а баща му мисли, мисли, та:

— Да стори мира свят! — каза най-подир и го прати надалеч — прати го да се учи…

V

А бедната Драганица изсъхна, сгърби се, в три месеца сякаш се състари с трийсет години. Не можа тя да изтърпи този срам пред света, па заболя, легна, та най-подир склопи очи.

И при новия, щу поизравен гроб, щръкна други по-нов.