Петко Тодоров
„Не ни ли виждат?“

Още рано, а беше взело да се здрачва. Гъста мъгла покри улиците така, че на две крачки напред не можеше да се забележи нищо. Наближаванието на празника се живо чувстваше навред; върволица народ бърже-бърже излизаше из оживените дюкени и всеки отиваше да прекара тази вечер между родни и мили.

Небото се бе намръщило зловещо и някаква меланхолия покриваше душата; нощта се готвеше да хвърли своето мрачно було върху влажните улици, по които свиреше студеният вятър и се затиряше към края, гдето се сгушиха няколко клюмнали колибки, занемели под снега.

Там беше глухо, като че жива душа нямаше. Комините, които стърчаха над снежната покривка, едвам вдигаха тънки призрачни кълба дим; злокобно безмълвие обгръщаше навред, като че тук Коледа беше забравен…

Нагоре под самото бърдо, което приветливо надничаше над занемелите къщици, се бе спотаила клюмнала колиба, която безропотно затаяваше своята вътрешност. Никакъв живот, никакво усилие се не забелязваше край нея. Между четиритях й голи стени, по които в разни фигури се бе заловил скрежът, като силуети се мяркаха две деца, свити край димящето огнище, а насреща им в тъмното кьоше лежи на една пърпана рогозка болна жена, която се свиваше вкочанясала от студ. Тя се чувстваше съвършено слаба; очите й тъмнеяха, а стомахът й се превиваше от глад.

— Стоенке — едвам промълви тя, като обърна убитите си очи към децата, които протягаха малките си, зачервени ръчички към огнището, — свършиха ли се баберките?…

Стоянка стана, надникна над висящата на клечката улия и додаде отчаяно:

— Няма… те се свършиха вчера…

Майката дълбоко въздъхна и след малко мълчание пак отново поде:

— Стоенке, утре Коледа… запали кандилцето…

Слабата и игрива светлина на кандилцето затрептя пред обелената икона и обагри умното лице на св. Богородица.

— Мамо, кога ще ядем?… — невинно се обади Колю.

Майката отчаяно замълча.

— Хайде, Стоенке… — неспокойно поде пак след малко тя, — излезте с Коля… утре е Коледа, все ще ви даде някой милостив челяк някоя пара и друга, та си купете хляб…

Децата излязоха из вратата, а майката примряла се обърна, като люшна отчаяно главата си.

Стоянка и Колю вървяха треперящи из улицата, от двете страни на която се издигаха високите хубави здания, в прозорците на които играеше ярка светлина. Нощта вече се спущаше и мъглата все повече и повече се сгъстяваше. Върволицата народ, между която се промъкваха одърпаните свити деца, непрекъснато вървеше; всеки, обвит до уши в голяма, хубава шуба, бързаше към топлата стая…

Децата застанаха в един ъгъл до светливите прозорци на кафене „Централ“.

— Чичо, пет пари за хлебец!… — си проточи ръката Стоянка към първия минувач, който, без да се обърне, ги отмина…

— Чичо, за бога… майка ми лежи болна… — плачевно се обърна към втори, трети, четвърти минувачи Стоянка, които я отминаваха, без да я чуят.

Тежина падна на детинските души. Колю почти в отчаяност заспиваше, като се натискаше с всичка сила у студения зид. Улицата почваше да утихва, нощната мрачина се повече и повече сгъстяваше, а най-подир и студена фъртуна премрежи мъгливата атмосфера.

Последните закъснели минувачи вече си отиваха. Стоянка пак се завтече след едного, като зачете печалната си молитва, но и той я отмина и тя почти мъртва се върна към Коля, който, без да разбере положението на сестра си, невинно я погледна:

— Стоенке, не ни ли виждат?…

Стоянка се отпусна върху зида и с наведена глава замълча…

И в тази празнична одежда, светнал, градът величествено се стихваше; улиците занемяха — никаква жива душа се вече не мяркаше по тях, а студът все повече и повече сковаваше навред.

Бедните деца, притиснати едно о друго, немеяха; Колю по едно време захленца и пак незабелязан утихна, чуваха се само дълбоките му въздишки. — Стоянка свита от минута на минута се вцепеняваше; в нейната глава се подигаше образът на баща й — едър, но сух человек, с дълъг пъстър шинел, — той беше пожарникар… Тя го помнеше как си идваше у тях и колко весело беше тогава… Ала една нощ го донесоха червен, смазан, изгорял, когато се е борил с пламъците… На сутринта той умря. Как плачеше майка й, как го изнесоха с поп… Тя всичко си припомняше; и от тая минута тяхното жилище запустя. Майка й взе да ходи по чужда работа — излизаше сутрин, връщаше се вечер… Най-сетне тя се разбля — оттогава тя почна да чувства нищета, глад…

И в такива спомени, които я душаха, тя се унасяше; студа я измъчваше, тя преставаше да чувства краката си, ръцете си… най-сетне умът й се замая, заключа, вцепени се и… замръзна…

Студеният вятър бутна вдървените тела и фъртуната засипа отгоре им…

На сутринта, когато метачите взеха да ринат пътя, две детински тела без никаква следа се намериха в снега умрели, а след два дни и църковното клепало бавно и тъжовно звънтеше за майката, която с отворени очи към вратите, остави живите.