Петко Тодоров
Кипиловската пещера

Измежду няколко планински възела се разполага селото Капилово, осем часа далеч от града Елена и шест от Сливен.

Това село се слави по красивата си пещера, която, както пише господин Шкорпил в Географията на Княжеството, е една от най-красивите.

Часът беше осем сутринта, когато в нашите очи блесна селото Кипилово. Аз ще почна да описвам пътуването ни оттук, защото на читателя ще омръзне да чете минаванието ни през тузлука, описванието на турски села, гробища, пустотия и сиромашия… След като извървяхме един боаз, нарицаем „Куза“, то тръгнахме по един хълм, който беше препълнен ас шубърки, а като изминахме него, то се обтегна една морава напредя ни, по която пасяха стада, а след нейното извървявание се мярна в очите ни Кипилово… Слънцето що се показа зад балкана и изведнъж първите му лъчи поздравиха църковното кубе, което моментално ги отрази.

Кипилово е разположено в една равна долина, на югоизток се срещат и пресичат под остър ъгъл два високи планински върха, през които върви пътя за Котел; а отпред се намерват множество хълмове — предпланини на Балкана, в които има няколко пещери, една от които аз описвам. Слязохме в прекрасното и добре разположено село; там намерихме в едно непознато семейство много добро гостоприемство. След като се наядохме, разпитахме за пещерата, която ний търсехме. Потеглихме; до изминаванието на селото само няколко кучешки лаяния ни поздравиха; хора много нарядко се виждаха, в селото царуваше гробна тишина, всякой се потеше на слънцето, като държеше в ръка сърп. След излизанието от селото, ний потеглихме за пещерата; пред ония хълмове, които по-напред гледахме отдалеч, сега те стоят пред нас, а под тях шурти студената балканска вода; при тази рекичка ний поседнахме да погледаме „пъстървата“ как играе, после няколко от другарите нагазиха в реката и почнаха да ловят гурлеши (попчета), след като поналовиха малко, ний тръгнахме през един горски път, а по-после по един хълм, в който беше пещерата; нямаше да вървяхме петнадесет минути и стигнахме пред една тясна, малка и правоъгълна дупка — това беше пещерната.

Дебели дървета имаше наоколо ни, шума нападала и гние от няколко години, всичко наоколо пусто, чини ти се, че тук человечески крак не е стъпвал… След като починахме добре, запалихме свещите и тръгнахме нанавътре. В пещерата царува вечен мрак и гробна тишина, твърде рядко ще чуеш грозния глас на някой бухал, който ще заглъхне незабавно; студено е много и человек ако стои повечко време, заприличва на мъртвец. Щом влезеш в пещерата, от лява страна има една дълга пропаст, в която ако падне нещо, отива долу в Котел; пещерата е украсена прекрасно със сталактити и сталагмити, които увиснали отгоре или отдоле израсли, я представляват много живописна; в средата се намерва един кръг с диаметър около десет-петнадесет крачки, на който всяка година се играе хоро на 9 марта, св. Четиридесет мъченици; народа ходи са попове и капющата вода пребира, като я светява попа за цяр; пред този кръг стои едно нещо много прилично на олтаря в църква — срасната от сталактитите и сталагмитите, срещу него стои едно много прилично на трибуна стъпало по същия начин. В пещерата има много дупки, на които входовете са в същото място. По стените е препълнено с надписи на посетителите. Мъчно е да даде една десета от хубостите на пещерата и най-вещото перо.

Ний вече премръзнахме и потеглихме да излизаме, когато излязохме, ни се стори, че няколко години сме се скитали из едни тъмноти и камънаци. Напразно ми бяха всичките усилия да издиря някое предание от населението.