Елин Пелин
На връх Черни връх (Безпътни бележки на пътя)

Душа огромна

смути тревога,

в тоя миг, помня,

видях аз бога!…

 

Вазов

Вмирисахме се в София бре, хора! Поле, въздух, гора, светлина, простор и свобода, защо сте създадени! Ох, ще бягам!

Другари, към планинските височини!

И тръгнахме, двеста души тръгнахме за Черни връх. Часът е вече седем. Тънки разпокъсани облачета са наизскачали по вечерното небе. Дали времето не ще се развали?

Поврага! Нали сме тръгнали, да вървим! С мен е най-милото момиче на света. Аз го гледам — пъргаво, весело, приказливо и леко като птичка. Утре ще й набера китка от диви планински цветя, расли близо до небето, ще и накича гърдите и ще й кажа: „О, мило пъргаво момиче, още ли не искаш да знаеш, че те обичам!“ Тя ще се усмихне, ще наведе засрамено очи и може би ще премълчи…

Дългата върволица от туристи и туристки на групи, на групи минава храсталаци на Корубаглар и полазва из нанадолнище към Драгалевци. Витоша става се по-голяма по-сурова и по-недостъпна: аз ставам се по-весел, по-пъргав и по-смел.

Слънцето, огненочервено, засяда зад син далечни планини на кръгозора в едно море златнокърваво сияние. Леките облачета пръскат и бавно пътуват като нас към планините.

Лека вечерна дрезгавина мята тъмен плащ въз Витоша и пада над полето.

Влизаме в Драгалевци, сгушено в полите на планината, потънало в зеленината на сливи, орехи и брести. Вечерното селско настроен ободрително ни посреща. Селските кръчми светят пътеводно към тъмнината. Сядаме на почивка.

— Умори ли се? — питам аз момичето, което се готвя да дам планинска китка утре.

— Не — отговаря тя. Тъмната й коса се слива с мрачината. Само лицето се белее мъничко и меланхолично.

Слабо и монотонно шуми селската река и кара на мечтане.

Почвам да мечтая пак за нея и ми е драго, и ми е приятно, че съм до нея. Какво да й кажа, за да чуя звучния й смях, какво, какво?

— Момиче, ще настинеш…

— Не ща — отговаря сухо тя и замислено се обляга на лакътя.

От Витоша вее преснота и влага, а нейните думи са тъй сухи и отсечени…

О, боже, нима тръгнах да нося тежък кръст до върха!

По мъчна, каменлива стръмнина излязохме на манастира. В 11 часа през нощта тръгнахме за върха.

Сбогом, мило дете!

И аз тръгвам самичък с двестетех души.

Excelsior!

Гората се изпълни с песни, шум, провиквания и подсвирквания, Ний вървим по една стръмна пътека, а под нас долу страхотно гърми реката. Всички вървят бързо и бодро един след други. Излязохме след едночасова мъка на една поляна. Тук ентусиазмът беше вече угаснал. Горска чувствителна хладина вееше по планински плещи, тревата беше мокра от роса. Пълният месец бе избързал на небето, устремен към върха на планината. Къде отиваш ти, влюбен не турист, самичък посред тръпкавите звезди.

В тъмното поле долу светеше столицата. Хиляди лампички като звезди, наредени в стройни редове, бързо и радостно мига По върховете на Стара планина се белееха мъгли.

Excelsior!

Пътят става по-стръмен и по-тежък. Почивките — по-чести.

А пълнолик месечко бърза напревар.

Минаваме гората и напредваме по тревистите височини. Студът става по-чувствителен, краката ни са мокри от роса. Умората и безсънието тежат.

Диви и пустинни са тревистите висини Витоша. Сега, осветени от месеца, изглеждат по-диви и по-пустинни. Наоколо стърчат скали грамадни и тъмни, сякаш някакви зверове, готови да завият срещу луната.

Нейде лавнаха пастирски псета и говедарски глас се обади.

— Ето го Черни връх!

— Не е той.

Excelsior!

Минаваме през някакви скалисти урви, опасни и студени, падаме, ставаме. Минаваме някакви грозни реки от грамадни обли камъни, осветени странно от месечината. Дълбоко под тях шуми вода.

Ето го и Черни връх. Още малко. Ала краката тежат, тялото е уморено, пътят трижди по-стръмен. Крачнеш еднаж-дваж и почиваш.

Един смел момък е избързал и се е качил върху най-високите скали на върха. Неговият силует фантастично се откроява под лунния блясък. Той пее. Гласът се носи странно и чудно в пустотата, всяка дума звучи и се отсича ясно.

Дружината, пръсната по стръмнината, лази бавно, почива, става и пак върви нагоре.

По-нагоре.

Най-после ето ни на Черни връх. Морни, о мокри крака, с изстинали кости, изнемощели от път и безсъние.

На няколко места се запалват димливи огньове.

Часът е четири. Въздухът е студен. В полето наоколо лежат мъгли, та се нищо не види… Насядахме около огньовете да се сушим да чакаме.

Небето полека-лека побеляваше. Месецът избързал над върха и лицето му бе побеляло. Звездите чезнеха една след друга.

Най-после из тъмните мъгли на изток плува слънцето, червено и голямо, посрещнат с поздрав и възклицания. Витоша бе обграден с море от бели и рохави мъгли, които не давах да видим полето. Ний стояхме над тия мъгли под ясното небе. Слънцето печеше приветливо и силно. Росата се вдигна. Въздухът се съгря. Огньовете изгаснаха и дружината се разшава по върха. По нажежените купове от грамадни скали накацахме като орли и почнахме да дремем. По поляните сънно и уморено се разхождаха някои от жените.

И след като се фотографирахме на скалите тръгнахме си.

Белите мъгли над Перник и над Сливнишки се вдигаха и се късаха над полето на големите бели вълни, сякаш стадо от грамадни бели овци, излязло на паша.

Дружината забяга из стръмнината надолу бързо и стремително. Аз тръгнах последен. Гледах мъглите, плувнали в слънчев блясък. Гледах тъмните облаци, що се вдигаха на югоизток като пушеци от грамадни огньове и застрашително растяха. И дълго брах цветя за най-милото момиче на света.

Когато се спуснах надолу, мъглите над Софийското поле бяха изчезнали. То се виждаше равно и безкрайно. Никакви възвишения. Даже Стара планина се сливаше в равнината. Окото гледа-ще от птичи полет.

Душа огромна

смути тревога,

в тоя миг, помня,

видях аз бога!…

Аз не видях бога като поета, но видях очарователната гледка на Софийското поле, пожълтяло и пожънато вече, осеяно с тъмните пейзажи на села и речища, равно и мило.

И много работи видях още.

А вие що видяхте, господа?

Сигурно нищо не сте видели.

Язък!

[Излиза във в. „Български търговски вестник“, р. XI, бр. 169, 1 август 1903. По онова време Елин Пелин завежда подлистника на този вестник.]