Елин Пелин
Писателите и войната

Тежката кървава война се свърши. Страшните последици от нея угнетяват и измъчват народите, но миризмата на барута и изпаренията на кървите, мизерията на войника, гробовете и раните се отдалечават малко от спомените. Ала тоя кървав ураган, който мина като проклятие над човечеството, тая физическа и душевна беснота при утихването си, вместо да избистри духовете, да пречисти идеите и да изясни мислите, създаде още по-голяма тъма и мътнота. Тоя човечески катаклизъм опустоши и разбърка нестабилизираните психични пластове и образува една разбъркана купчина без върхове и без пропасти, дето не можеш да видиш ни старото, ни новото.

Съвременният човек, който преживя това, изгуби всички морални начала, обърка понятието за добро и зло, изгуби душевна мощ и днес не се чува нищо освен викове й крясъци на изгубени в хаоса хора, които взимат за път всяка случайна чертица по безрадостната видима повърхност.

Голямата руска революция даде надежда на половината от човечеството, на всички угнетени от несправедливия мир народи, на всички отчаяни класи и човеци, но и тя не обнови, и тя не излекува, и тя не донесе мир, не успокои човешката душа и не даде щастие на руския народ. И над света расте и набъбва страшната въпросителна и при всеобщия вик за път всеки сочи нататък, накъдето му прилегне.

Светът издребня. Душата на човечеството намали обема си. И останала без великите пориви за красота и чистота, не може да храни моралните зародиши в нея и те гният безплодни. Под обширния хоризонт на земята никъде не се вижда ни светлият образ на Христа ни вдъхновената фигура на Дон Кихот. Пигмеите и къртиците, които търсят дупки под земята скриха и почупиха жезъла на бога и търгуват с тресчиците от него.

При такова едно положение всички, търсейки причината на това нещастие и виновниците на тая мизерия, сочим бясно един на други и викаме — тоз, тоз!… От тоя упрек не са пощадени и скромните български писатели, които през войната не бяха друго освен едни войници под заповедта и контролата на военните началници.

Българските писатели обикновено не се числят под знамената на разните партии, защото самите водители на партиите отбягват да имат в редовете си мислещи хора, а мислещите хора отбягват да влизат там, дето няма нищо друго освен една демагогия, в повечето случаи най-долнопробна. По тая причина нашият писател не е активна личност в партийните борби. Стоящ настрана от тия борби и отдаден изключително на своето изкуство и на чиновнишкото си занятие (защото всички почти писатели са и чиновници), той не се бърка в политиката, не е в течение на нейното подземно развитие и като чужд не може да има нито въздействие, нито авторитетно мнение по въпросите, които никнат и се менят ежеминутно.

По тая причина той не може да използува за обществени и политически борби своите богати наблюдения и над живота във всички слоеве на нашето общество.

Не възпитан в социалните борби, не отраснал в политическите среди, угнетяван всякога от мизерия и житейски несгоди, от КОЙТО не може да го отърве недоходната литература, той става чиновник и изгубва съвсем възможността да бъде общественик.

В такова положение завари войната българските писатели.

Още в началото мнозина от тях получиха назначение в главната квартира към редакцията на „Военни известия“, а други бяха назначени като военни кореспонденти към щабовете на дивизиите.

Обаче всички те бяха с вързани ръце от цензурата и от строгите заповеди за редактирането на вестника, в което впрочем те взеха съвсем малко участие, защото там хитро бяха се наместили едно-две лица, алчни за богати хонорари, които се плащаха, и ревнуваха всяка думица, написана от други.

При това не се допущаше във военните, па и в другите издания да се печата нищо, което и най-малко да напомня мизерията на войната. Думите „гроб“, „смърт“, „глад“, „майчин плач“ „сирачета“ и пр., и пр. се преследваха най-строго.

Кореспонденциите от фронта се преглеждаха щателно. Редакторите нямаха свободата сами да ръководят вестника, а за всичко се допитваха до главната квартира, като прикриваха всеки съмнителен случай на свобода. Затова кореспондентите от фронта не можеха да дадат нито една истинска картина от ужаса на войната.

Списанието „Отечество“ беше станало сборник от портрети на убити войници и офицери, от снимки на генерали, щабове и „славни“ войнишки сцени и по съдържание беше съвсем слабо.

Писателите в редакцията се третираха като долни чинове, постоянно се заплашваха с изпращане на фронта, а за месечното възнаграждение, което получаваха, трябваше да се подписват в една и съща ведомост с един сръбски предател на родината си, майор Лазаревич, който играеше мръсна роля спрямо отечеството си, за което му плащаха тройно и четворно повече, отколкото на нещастните редактори на вестника.

Въпреки неколкократните протести и молби на един от писателите, който работеше там, да се направи друга ведомост и да не се унижават така толкова души, никой не обърна внимание и работата си вървя така до края. Особената жажда за книги на фронта и големите кредити, които се отпуснаха за откупване, не спомогна на писателите да спечелят пари, както мнозина мислят. Главната квартира отпечата срещу нищожен хонорар десетки хиляди от техните по-добри работи и безвъзмездно ги разпращаше по всички части. Повечето от тия големи връзки не достигаха до местопредназначението си и лежаха по гарите и по пощите до деня, когато всичко рухна и се разкапа.

Изобщо българският писател през войната беше изчезнал. Той почиваше с вързани ръце и запечатан мозък. Той нямаше сила и авторитет да се освободи.

Може да има отделни писатели, които, използувайки това особено състояние, се опитаха да поизвикат в унисон с топовните гърмежи, но това бяха жалки опити и когато хвърляме обвинения, нека ги хвърляме само върху виновните, а не изобщо върху всички писатели.

[Излиза във в. „Развигор“, г. I, бр. 46, 19 ноември 1921, с. 1. В статия, озаглавена „Мъртва ивица в нашата литература“ и поместена в сп. „Борба“ (г. II, кн. 1, 25. X. 1919), после препечатана в книгата „Литературни очерци и бележки“, Георги Бакалов пише, че всред виновниците за погрома има и „разновидност български писател“. Елин Пелин излиза да защити българските писатели, а в това число и себе си.]