Арсений Тарковски
Щом въздушната тревога…

Щом въздушната тревога

на земята обявят,

в миг протягат се до бога

белите криле за път.

 

Щом душата смут обхваща

и плътта разтърсва плач,

в тоя смъртен град изпраща

господ своя съгледвач.

 

Той през мрака прелетява,

през лазурните лъчи,

но невидим все остава

за човешките очи.

 

Слиза пратеникът божи

през засади и стрелба,

лудостта не го тревожи

на човешката съдба.

 

И ни гледа той — бездомни,

в ад подземен до зори

и сред мрачни катакомби

ангелският взор гори.

 

Но молби не трогват бога:

ангелско сърце — елмаз!

Все така тръбят тревога

и не чува господ глас.

 

И разсякъл сумрак душен,

ненамерил тук цветя,

ангелът е равнодушен

пред сълзите и скръбта.

 

А не сме от бога взели

и небесните врата

не обстрелвахме с шрапнели

ние — глуха нищета.

 

И каква ни е вината

тук, сред адска тъмнина?

Или ангелът с крилата

носи цялата вина…