Арсений Тарковски
И сякаш още чувам звън и гръм…

И сякаш още чувам звън и гръм,

ах, как звънеше ватманът, звънеше!

 

До края стигахме с трамвай, а там

минаваше реката — бавна, плитка

и цялата в тръстика.

                                Аз и Валя

седим върху топовете пред входа

на градската градина с дъб-столетник

и с павилион за сладолед и лимонада,

и с музиканти в синя раковина.

 

И над градината сияе юни.

Тръба бърбори, барабан бумти

и флейта свири, но се чува както

изпод възглавка — полуфлейта,

                                        полутръба и полубарабан

във четвъртинка сън, в осминка от живот.

 

А ние с Валя

                        (с летните си шапки,

сандалите, фланелките със котви)

не знаем кой от нас ще оцелее

и кой от нас убит ще бъде,

 

съдбите си не знаем в този час,

със прясно мляко ни очакват в къщи

и пеперуди кацат върху нас,

и птици във небето се прегръщат.