Арсений Тарковски
Дървото на Жана

Говорят ми, но вече не ги чувам —

душата ми заслушва се сама

във себе си, тъй както Жана Д’Арк.

И зазвучават странни гласове…

 

Аз дълго учих се да ги избирам:

ту флейтите, ту арфите извиквам,

ту пък фаготите. От сън пробуден,

разбирам, че отдавна те звучат

и че финалът вече наближава.

 

Привет, стебло високо с мощни клони,

с безброй листа зелено-златни!

Поздрав, загадъчно дърво! От теб към мен

полита птица — сякаш първа нота.

 

Но щом поискам да запиша с думи

тътнежа на безбройните литаври

и ловните сигнали на тръбите,

и пролетните пориви на лъка —

разбирам аз какво със мене става:

душата пръст до устните допира —

мълчи! Мълчи!

                И всичко, чрез което

смъртта е жива, а животът — сложен,

в миг придобива нов, внезапен смисъл —

като стъкло прозрачен. Аз мълча,

но целият съм в гърло на фанфар,

докрай със звуци утринни изпълнен.

И затова едва преди смъртта

разбираме, че нито дума ние

не сме написали за нас самите.

Това, което смятахме, че сме,

се движи по кръга —

спокойно, отчуждено, несравнимо —

и вече нас във себе си не включва.

 

Ах, Жана, Жана! Малка Жана! Нека

е коронован твоят крал — каква

заслуга е това? Вълшебен дъб

шуми и глас говори нещо странно,

а ти гориш в несъразмерна риза.