Арсений Тарковски
Дървета

I

В кръвта затихват страст и ропот

и вече търсиш топъл кът,

цениш ти трезвия си опит

на зрелия житейски път.

Оплакал младост и надежда,

брат млечен на бреза и клен,

в природата ти се оглеждаш

и в нея цял си отразен.

Ти на дървета застарели

и събеседник, и връстник,

в упорството на песни смели

търси най-верния си лик.

Те носят тежкото си бреме,

но нижат се лета безброй —

отлага бързащото време

в сърцевината слой след слой.

И крепне живата им сила,

и клоните им се множат,

товара, с който е дарила

земята хората, делят.

Защо към цъфналите вишни

се взираш натъжен, разбрал,

че вместо чувствата предишни

дошли са мисъл и печал?

Дали защото в твоите химни

кръвта ти се втвърдява пак,

тъй както в клончетата зимни

вода и светлина, и мрак?

II

Страна на птича нищета,

зелен бивак на ветровете,

със клони търсят висота

сляпородените дървета.

Войници стройни, те стоят,

от хората очовечени —

небето искат да допрат,

а със земята са сродени.

Те златна дреха всяка зима

събличат под настръхнал свод:

почивка трябва, за да има

пак сили горският народ.

Листата нека да лежат

като ръжда, в снега зарита.

Водите пак ще заструят,

пропукали внезапно щита.

Ще тръгне пролетният сок,

във всяка жилка той ще бликне,

филиз, подобно нежен рог,

от черна рана ще поникне.

И ето ги върху пръстта,

издигнали прозрачни листи,

те светлина от утринта

все търсят в небесата чисти.

Планинци сякаш са дошли

за тоя празник на земята

и бляскат древните стрели

сред стана им във низината.

Съзвучията на вълни

пак с птичи трели зазвучаха,

за танци жадните жени

със шалове в ръце стояха.

С листата сродна е плътта —

като дърветата се вием

и с корени — и те, и ние —

сме отговорни пред света.