Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране и разпознаване
Savcho (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Борис Виан. Човекът вълк. Разкази

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Редактор: Екатерина Делева

Рецензент: Венко Христов

Художник: Димо Кенов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Жанета Желязкова, Мая Поборникова

ЕКП 07/9536611311/5577-59-89

 

Разказите в сборника са подбрани от следните книги:

Boris Vian

Le Loup-garou

Les fourmis

Le Terrain Vague, 1968

Le Loup-garou

Ursula Vian

Christian Bourgois éditeur, 1970


Днес Борис Виан спада към сигурните стойности на българското книгоиздаване — той има свой, и то твърде широк читателски кръг. А не е далеч времето (само преди десет-дванадесет години), когато издателски работници, критици и преводачи изпитваха драматични съмнения относно българското битие на този своеобразен писател. Чуваха се доста силни гласове, че Виан е несъвместим с вкуса на нашия читател, че няма да бъде приет и разбран, „читателят не е свикнал“ казваха мнозина (но нали в книжарниците залежават точно книгите, с които читателят прекалено много е свикнал). Радостното в случая е, че подобни аргументи не успяха да попречат на това Борис Виан да стигне НАВРЕМЕ до българския читател. Издаването през 1981 година на романа „Сърца за изтръгване“ съвпада с един период — началото на осемдесетте години, — чиито мащабни културно-исторически параметри тепърва ще осъзнаваме и изследваме. Тук е мястото да отбележим и заслугата на безвреме напусналия ни Венко Христов, автор на предговора към „Сърца за изтръпване“. Задачата на всеки, който пише и ще пише за Борис Виан у нас, е облекчена от компетентността и задълбочеността, с които той го представи за първи път.

И така, оставяйки настрана анекдота, христоматията и мита — тези неизменни спътници на Борис Виан, нека отговорим на два въпроса: какво е значимото от Виан за българския читател от 1989 година и какво е мястото му в днешния литературен контекст на Франция?

Характерният за периода отпреди десетина години бум от западноевропейска, предимно следвоенна, литература у нас сякаш отшумява под мощния напор на литературата, идваща от Съветския съюз. Издаването там на отдавна заключени творби (малка част от които, нека признаем, бяхме чели в западни издания) измени представата на българския читател за съвременния литературен процес. Измени се перспективата, разместиха се стойности. Така научихме, че преди Оруел е имало Замятин, прочетохме Гросман, Войнович, Шаламов, открихме Платонов, преоткрихме Пастернак. Как след суровата до непоносимост документалност на Шаламов да възприемем въображаемата кръвожадност на героите от разказа на Виан „Добрите ученици“? Могат ли жестоките лудории на героите от разказа „Пътуване до Коностров“ да бъдат убедителни след сухата фактологичност на Рой Медведев? Могат, ако си припомним, че Виан твори в годините, когато Франция морално се отърсва от ужасите на Петеновия режим. Именно Виан може би най-добре от следвоенните френски писатели осъзнава и провъзгласява, че жестокостта и лицемерието са неприемливи и не могат да се оправдаят по никакъв начин. Той — може би в прекалено условна за нас форма — ни казва това, което ни казват Шаламов, Приставкин, Разгон, че има неща, които НИКОГА не бива да се повтарят, че дълг на писателя е да следи за нравствената ерозия на обществото, в което живее, че не съществуват други ценности и интереси освен общочовешките.

Борис Виан твори в първите петнадесет години след Втората световна война — време, когато неговото общество изживява и последните заблуди, наследени от XIX век: вярата в универсалните научни модели (оттук и непримиримите идеологически сблъсъци и свързаните с тях морални деформации), убедеността в глобалната си цивилизаторска мисия (оттук колониалните войни — тази язва на следвоенна Франция), разбирането, че технологичният прогрес автоматически води до социално и нравствено усъвършенствуване, убеждението, че природата е неизчерпаема и че мисията на човека е да я облагородява за собственото си удобство. По тази причина творчеството на Борис Виан (най-вече в издадените у нас романи „Сърца за изтръгване“ и „Червената трева“) има силни елементи на антиутопия, които го сродяват с това на Андрей Платонов. Селото от „Сърца за изтръгване“ удивително напомня за град Чевенгур. У Виан жителите на селото са намерили универсално разрешение на нравствените си проблеми — те просто изхвърлят срама си в една рекичка, докато жителите на Чевенгур са открили вечното другарство, отменяйки труда, тъй като са разбрали, че за тях се труди „всемирният пролетарий“ — слънцето. Героят на „Сърца за изтръгване“ Жакмор е роден брат на Александър Дванов. И двамата търсят своя рай, намират го, врастват в него и тъй като не могат да осъзнаят абсурдността и илюзорността му, сдават негови пленници и в крайна сметка жертви. Много общо можем да открием между езика на Виан и този на Платонов. Именно езикът е основа на Виановия свят, който „се поражда от него, в него намира своите основания“ според думите на критика Жак Бенс. Виан често приема буквално изреченото и в прозата си материализира чисто езикови конструкции, така той ни насочва към една действителност, която ние непрестанно изговаряме и която, ако приеме веществена форма, би била страшна в своето неумолимо подчинение на други, непознати нам причинно-следствени връзки. Подобен е езикът на Платонов, той е „опит за неевклидово познание на света“ според думите на Наталия Иванова. Платоновите герои, точно както и Виановите, са в плен на залегналата в езика власт, като се явяват едновременно нейни обекти и субекти. Вече става ясно, че единственото възможно освобождение от тази власт — мълчанието — за тях се равнява на небитие.

 

Включените в сборника разкази многостранно и пълно разкриват белетристичния дар и творческия темперамент на Борис Виан. Разказът, трябва да признаем, не се радва на голям интерес от страна на френските писатели най-вече през първата половина на нашия век. Този период е характерен предимно с романовите цикли. Големите звезди на френския литературен небосклон тогава са Марсел Пруст, Роже Мартен дю Гар, Жорж Дюамел, Жюл Ромен. Те, разнасяйки по четирите краища на света славата на френската изящна словесност, ни накараха да позабравим картезианската лаконичност на френския език. Рисувайки мащабни, разгърнати във времето и пространството платна, търсейки тайната на изтичащото време или дълбоко закодираните социални, исторически и културологични корени на съвременния живот, те станаха продължители на Балзаковата традиция, пренебрегвайки уроците на Мопасановата краткост. Виан е един от френските писатели на следвоенното поколение, които се връщат към Мопасановия изобразителен подход. Голямо е влиянието и на джаза върху Виановата проза, особено при разказите му — кратки, изпълнени с неочаквани обрати, те са явно неравностойни, но самата им неравностойност е ритъм, белязан с печата на импровизацията. Затова разкази като „Без късмет“, „Мислителят“, „Водопроводчикът“ сами по себе си звучат като безобидни шеги и трябва да се възприемат само в комбинация с основните, тези, които носят големите Вианови послания. Не трябва да забравяме, че Борис Виан е продължител на традициите на Алфред Жари, на дадаистите и сюрреалистите, които с методите на пародията, самопародията и гротеската отричаха завещаната от XIX век традиция, искаха драстично да се отклонят от линията класицизъм—романтизъм—натурализъм.

За всеки е ясно, че ако в прозата на Борис Виан имаше само словесна еквилибристика, никой не би си играл да го превежда и издава. Ние превеждаме Виан не за частното, специфичното, своеобразното, а за универсалното, общочовешкото у него. По тази причина читателският поглед ще се спре по-дълго върху разказа „Мравките“ — една от най-ярките антивоенни творби на нашия век, разказ, чието място е във всяка антология на антивоенната проза, колкото и малка да е тя. Подобно на героя от разказа, цялото човечество е стъпило върху мина — това ни внушава Виан, и то така, че усещаме тръпки. Нравствената категоричност неимоверно извисява разкази като „Златно сърце“, „Добрите ученици“, „Пътуване до Коностров“. Именно в „Златно сърце“ Виан ни казва, че срещу всяко пресметнато зло неминуемо изниква неосъзнатото невинно, ала по-неумолимо зло и тази ескалация не може да спре, тя просто не бива да започва. Най-безобидното желание да се поиграе на карти в едно купе („Пътуване до Коностров“) може да свърши кърваво, ако непременно искаме да го натрапим някому. Нека читателят сам потърси в нашата и световната литература примери на автори, споделящи убеждението, че собствената свобода започва със зачитането свободата на другия — уверявам го, че ги има.

 

В контекста на днешната френска литература мястото на Борис Виан с ясно — той е класик, но не в смисъла на шеговитото определение, че класикът е автор, за когото всички говорят, но никой не е чел, а още по-малко в смисъла, който Пол Валери влага в този термин, определящ същността на класицизма в това, че той идва след нещо. По тази логика Борис Виан — (съвършен новатор в много отношения, предшественик на много процеси и явления във френската литература, е всичко друго, но не и класик. По мерките на Валери, Виан е чист романтик, доколкото според Валери романтизмът представлява пренебрегване на всичко или почти всичко, което изисква от мисълта усилия за съсредоточаване и последователност. Целият импровизационен дар на Виан е именно такова пренебрегване и той е една от най-характерните черти на творчеството му. Борис Виан е класик според едно по-универсално и по-житейско схващане, което мога да формулирам така: писател, когото все още четат, но вече не имитират. И наистина, от една страна, френският книжен пазар е залят от книги на Виан, към него се приобщават все нови и нови поколения читатели. А, от друга, дори и при най-внимателен поглед върху днешната френска проза, трудно можем да открием автори, родеещи се тематично или стилистично с Борис Виан, особено сред младите.

Сегашният неизменен търговски успех на Борис Виан рязко контрастира с издателските неуспехи, съпътствували го приживе. Автори като Модиано, Александр Жарден и Филип Джиан (нещо като представителна група, маркираща основните тенденции в съвременната френска литература) са много внимателни към тиражите си. И Модиано, и Жарден, и Джиан достигат до първите места в класациите на бестселърите. Техните снимки и интервюта често се появяват по страниците на най-масовите вестници и списания.

Но дали ловките медии все пак са хванали в полезрението си утрешния Борис Виан?…

Край