Варлам Шаламов
Атинските нощи

Когато завърших фелдшерските си курсове и започнах да работя в болницата, основният лагерен въпрос — да живееш или да не живееш — беше свален и стана ясно, че само изстрел, удар с брадва или стоварила се на главата ми вселена могат да ми попречат да доживея до набелязания в небесата предел.

Чувствах всичко това с лагерното си тяло, без участие на мисълта. По-точно мисълта се появяваше, но без логическа подготовка, като озарение, увенчаващо чисто физическите процеси. Тези процеси нахлуваха в изнемощелите, измъчени скорбутни рани, които десетки години оставаха незатворени в лагерното тяло, в човешката тъкан, която оцеля от разкъсвания и запази, за мое собствено учудване, колосален запас от сили.

Видях, че формулата на Томас Мор се изпълва с ново съдържание. В „Утопия“ Томас Мор така определя четирите основни чувства на човека, чието удовлетворяване според него доставя най-висше блаженство. На първо място Мор е поставил глада — удовлетворението от погълната храна; второто по сила чувство е половото; третото е уринирането и четвъртото е дефекацията.

Точно от тези четири удоволствия бяхме лишени в лагера. На началниците любовта им изглеждаше чувство, което може да се изсели, да се закове, да се изврати… „Цял живот жива женка няма да видиш“ — това беше стандартният хумор на лагерните началници.

Лагерното началство се бореше с любовта в циркулярни писма, бдеше над закона. Алиментарната дистрофия беше постоянен и могъщ съюзник на властта в борбата с човешкото либидо. Но и трите други чувства бяха подложени на удари на съдбата в лицето на лагерното началство и претърпяха същите изменения, същите извращения, същите превъплъщения.

Гладът беше неутолим, и нищо не може да се сравни с чувството на глад, изсмукващ глад — това постоянно състояние на лагерника, ако той е по петдесет и осем, ако е от пътниците. Гладът на пътниците не е възпят. Събирането на паници в стола, облизването на чужди прибори, трохите хляб, които са изсипани на дланта и изблизвани — всичко това се движи към стомаха само като качествена реакция. Не е просто, пък и не е възможно да се удовлетвори такъв глад. Много години ще минат, преди арестантът да се отучи от вечната си готовност да яде. Колкото и да изяде — след половин-един час иска пак да яде.

Уринирането? Ами че незадържането на урина е масова болест в лагера, където гладуват и изнемогват. Какво удоволствие може да се изпита от такова уриниране, когато от горния нар върху лицето ти тече чужда урина — но ти търпиш. Ти самият лежиш на долния нар случайно, защото би могъл да лежиш и на горния, и тогава би уринирал по този, който е долу. Затова и не го псуваш на сериозно, просто избърсваш урината от лицето си и нататък спиш с тежкия сън с единствено съновидение — самуни хляб, летящи като ангели в небесата с реещ полет.

Дефекацията. Изпражненията на пътниците не е проста задача. Непосилно е да си закопчаеш панталона на минус петдесет градуса, пък и пътникът ходи по голяма нужда веднъж на пет дни, като опровергава не само учебниците по физиология, но дори и тези по патологична физиология. Изригването на изпражнения от сухи топчета означава, че организмът е изстискал всичко, което може да ти запази живота.

Нито един пътник не получава удоволствие или приятно усещане от дефекацията. Както и при уринирането — организмът се задейства против волята и пътникът трябва да побърза да си свали панталоните. Хитрият полузвяр-арестант използва дефекацията като почивка, като поемане на дъх по голготата на златния забой. Това е единствената арестантска хитрост в борбата срещу мощта на държавата, нейната милионна армия от конвоиращи войници, обществени организации и държавни учреждения. На тази велика сила пътникът се съпротивлява с инстинкта на собствения си задник.

Пътникът не се надява да има бъдеще — във всички мемоари, във всички романи пътникът ще бъде подиграван като мързеливец, който пречи на другарите си и предава бригадата, забоя, златния план на мината. Ще дойде някакъв предприемчив писател и ще изобрази пътника като смешен. Този писател вече прави такива опити, защото смята, че не е грехота да се посмее човек на лагера. Всичко, демек, си има време. Вратите на лагера не са затворени за шегата.

На мен пък такива думи ми се струват кощунство. Аз смятам, че да се съчини и да се изтанцува румба „Освиенцим“ или блус „Серпентинка“ може само подлец или предприемач, което често пъти е едно и също.

Лагерната тема не може да е тема за комедия. Нашата съдба не е предмет на хумористиката. Тя никога няма да стане предмет на хумора — нито утре, нито след хиляда години.

Никога няма да може да се подходи с усмивка към пещите на Дахау, към клисурите на Серпентинная.

Опитите да си починеш клекнал и с разкопчан панталон, за един миг, за по-малко от секунда, да се откъснеш от мъките на работата, са достойни за уважение. Но такива опити правят само новаците — нали после е още по-трудно да си изправиш гърба, още повече боли. Но новакът понякога прилага този незаконен начин да почине, краде от казионните минути на работния ден.

И тогава конвоят се намесва с автомат в ръка в разобличаването на опасния престъпник-симулант. Аз самият през пролетта на 1938 година бях свидетел на това как в златния забой на мина „Партизан“ конвоят си тресеше автомата и изискваше от мой другар:

— Покажи си лайното! За трети път клякаш. Къде ти е лайното? — обвинявайки полумъртвия пътник в симулация.

Лайното не беше намерено.

Пътникът Серьожа Кливански, мой колега в университета, втора цигулка в театъра на Станиславски, беше пред очите ми обвинен във вредителство и незаконен отдих по време на отделяне на изпражнения на минус шейсет градуса, — беше обвинен в това, че е забавил работата на звеното, на бригадата, на участъка, на мината, на района, на държавата: като в известната песен за подковата, на която не й достигнал един гвоздей. Серьожа не беше обвинен само от конвоя, наблюдателите и бригадирите, а и от собствените си другари в изцерителния и изкупващ всички вини труд.

В червата на Серьожа наистина не е имало лайна; позиви „за надолу“ обаче е имало. Но е трябвало да си лекар, при това не колимски, а някакъв столичен, континентален, предреволюционен, за да можеш да разбереш всичко това и да го обясниш на другите. А тук Серьожа чакаше да го застрелят по простата причина, че в червата му нямаше лайно.

Но Серьожа не беше разстрелян.

Разстреляха го по-късно, малко по-късно — на Серпентинката по време на масовите гаранински акции.

Моята дискусия с Томас Мор се проточи, но тя отива към края си. Унижожението на всички тези четири чувства, които бяха отъпкани, сломени, смачкани, все още не беше край на живота, защото всички те все пак възкръснаха. След възкресението — пък дори и след едно изкривено и уродливо възкресение на всяко от тези четири чувства — лагерникът седеше над дупката и с интерес чувстваше, че нещо меко пълзи по раздраните от язви черва, не причинява болка, а е нежно и топло, и като че ли на изпражнението му е жал да се сбогува с червата. С пръски и плясък изпражнението пада в септичната яма и дълго плува по повърхността, без да си намери място: това е началото, чудото. Вече можеш да уринираш дори и на части, да прекъсваш уринирането по свое собствено желание. И това също е малко чудо.

Вече срещаш очите на жените с някакъв смътен, неземен интерес — не с вълнение, не, понеже не знаеш какво имаш да им дадеш и дали е обратим процесът на импотентност, пък и по-правилно би било да го наречем кастриране. Импотентността за мъжете и аменореята за жените е постоянно законно следствие от алиментарната дистрофия или, по-просто казано, от глада. Това е този нож, който съдбата забива в гърба на всеки арестант. Кастрирането не възниква заради продължителното въздържание в затвора, в лагера, а по други причини, по-директни и по-сигурни. Разгадаването на въпроса е в лагерната дажба, каквито и да са формулите на Томас Мор.

Най-важно е да се победи глада. И всичките ти органи се напрягат, за да не ядеш прекалено много. Ти си гладен за много години напред. Ти с мъка разкъсваш деня на закуска, обяд и вечеря. Всичко останало не съществува в твоя мозък, в твоя живот от много години. Ти не можеш вкусно да се наобядваш, плътно да похапнеш, да станеш от масата сит — ти през цялото време искаш да ядеш.

Но идва час, ден, когато ти с усилие на волята отхвърляш мисълта за храната, за яденето, за това дали ще има елда за вечеря или ще я оставят за утре за закуска. В Колима няма картофи. Затова картофите са изключени от менюто на моите гастрономически мечти, с пълно основание е изключена, тъй като инак мечтите биха спрели да са мечти: биха станали прекалено нереални. Гастрономическите сънища на колимчаните са за хляб, а не за пасти, за грис, за елдена, за овесена каша, за булгур, за просо, но не и за картофи.

Петнайсет години не бях слагал картоф в устата си, а когато вече бях на свобода, на Голямата земя, в Туркмен, Калининска област, опитах един — картофът ми се стори отрова, непознато опасно ястие, като на котката, на която искат да й напъхат в устата нещо опасно за живота.

Мина не по-малко от година, преди отново да свикна с картофите. Но само свикнах — и сега не съм в състояние да вкусвам с удоволствие картофените гарнитури. Убедих се за пореден път в това, че съветите на лагерната медицина, както и „таблиците за замяна“ и „хранителните норми“ са основани на дълбоко научни съображения.

Голяма работа, картофи! Да живеят времената отпреди Колумб! Човешкият организъм може да мине и без картофи.

Като по-остра мисъл от тази за яденето, за храната, се явява едно ново чувство, нова потребност, която е съвсем забравена от Томас Мор в неговата груба класификация на четирите чувства.

Има и пето чувство: потребността от стихове.

Всеки грамотен фелдшер, колега по ад, се оказва с бележник, в който се записват със случайни разноцветни мастила чужди стихове — не цитати от Хегел или от Евангелието, а именно стихове. Ето, оказва се, каква потребност стои зад глада, зад половото чувство, зад дефекацията и уринирането.

Потребността да слушаш стихове не е отчетена от Томас Мор.

Стихове се намират у всекиго.

Доброволски извлича от пазвата си някакъв дебел мръсен бележник, откъдето се чуват божествени звуци. Бившият киносценарист Доброволски работи като фелдшер в болницата.

Португалов, ръководител на културната бригада на болницата, поразява с образци на прекрасно действащата му актьорска памет, вече смазана и с малко масло от културно-масовата работа. Португалов нищо не чете от хартийки, всичко знае наизуст.

Напрягам мозъка си, който някога е отделял толкова време на стиховете, и за свое собствено учудване виждам, че против волята ми от гърлото ми излизат отдавна забравени от мен думи. Спомням си не своите стихове, а стиховете на любимите ми поети — Тютчев, Баратински, Пушкин, Аненски — те излизат от моето гърло.

Тримата сме в превързочната на хирургическото отделение, където аз работя като фелдшер и съм дежурен. Дежурният фелдшер на очното отделение е Доброволски, Португалов е актьор от културното обслужване. Помещението е мое, отговорността за тази вечер — също. Но за отговорността никой не мисли — всичко се прави без предварително разрешение. Верен на стария си, даже на вечния си навик първо да действам, а после да искам разрешение, аз започнах тези четения в нашата превързочна на гнойното хирургическо отделение.

Час за четене на стихове. Час за завръщане в приказния свят. Всички сме развълнувани. Аз дори издиктувах на Доброволски „Каин“ на Бунин. Стихотворението случайно е останало в паметта ми — Бунин не е голям поет, но за устната антология, съставена в Колима, това прозвуча съвсем на място.

Тези поетически нощи започваха в девет вечерта след проверка в болницата и завършваха в единайсет-дванайсет по среднощ. Аз и Доброволски бяхме на дежурство, а Португалов имаше право да закъснява. Проведохме няколко такива поезонощи, които по-късно в болницата получиха името атински нощи.

Веднага се изясни, че и тримата сме почитатели на руската лирика от началото на двайсети век.

Моята вноска: Блок, Пастернак, Аненски, Хлебников, Северянин, Каменски, Белий, Есенин, Тихонов, Ходасевич, Бунин. От класиците: Тютчев, Баратински, Пушкин, Лермонтов, Некрасов и Алексей Толстой.

Вноската на Португалов: Гумильов, Манделщам, Ахматова, Цветаева, Тихонов, Селвински. От класиците — Лермонтов и Григориев, за който ние с Доброславски само бяхме чували и едва в Колима изпитахме въздействието на удивителните му стихове.

Приносът на Доброволски: Маршак с преводите на Бърнс и на Шекспир, Маяковски, Ахматова, Пастернак — до последните новини на тогавашния „самиздат“. „На Лилечка вместо писмо“^[1] беше рецитирано именно от Доброволски, пък и „Зимата наближава“^[2] наизустихме още тогава. Първият ташкентски вариант на „Поема без герой“^[3] беше произнесен също от Доброволски. Пириев и Ладинина бяха изпратили на сценариста на „Трактористите“ и тази поема.

Ние всички разбирахме, че стиховете са си стихове, а което не е стих, просто не е стих и че в поезията известността нищо не определя. Всеки от нас си имаше собствен подход към поезията и сега за малко да нарека този подход „хамбургски“^[4], ако този израз не беше така изтъркан. Ние колективно решихме да не губим време в поетическите си нощи с включване в устната ни поетическа антология на такива имена като Багрицки, Луговской, Светлов, макар че Португалов беше с някои от тях в една обща литературна група. Много отдавна ни се беше избистрил този списък. Гласуването ни беше най-тайното възможно — нали бяхме гласували за едни и същи имена преди много години, всеки отделно един от друг, в Колима. Изборът ни съвпадаше в имената, в стихотворенията, в строфите и дори в стиховете, особено подчертани от всеки. Стихотворното наследство на XIX век не ни удовлетворяваше, изглеждаше ни недостатъчно. Всеки рецитираше това, което си спомни и успее да запише през времето, в което имаше прекъсване между тези стихотворни нощи. Не успяхме да преминем към рецитиране на собствените си стихове, макар да беше ясно, че и тримата пишем или сме писали стихове, тъй като нашите атински нощи бяха прекъснати по неочакван начин.

В хирургическото отделение лежаха повече от двеста болни затворници, а цялата болница имаше хиляда легла за затворници. Част от Т-образния корпус беше отредена за пациенти от волнонаемниците. Това беше грамотно и полезно мероприятие. Лекарите измежду затворниците — а сред тях имаше доста медицински светила от всесъюзен мащаб — получаваха официално право да лекуват волнонаемните като консултанти, намиращи се подръка по всяко време на денонощието, годината, десетилетията…

През зимата на нашите поетически вечери все още нямаше отделение за волнонаемни. Само в хирургическото крило на затворническата болница имаше палата за две легла — за волнонаемните, в случай на неотложна хоспитализация, например автомобилна травма.

Палатата не пустееше. Този път в палатата лежеше девойка на около двайсет и три години, една от московските комсомолки по разпределение в Далечния север. Обкръжаваха я само престъпници, но момичето не се смущаваше от това — тя беше секретар на комсомолската организация на някоя от съседните мини. Момичето не мислеше за престъпниците, държеше се просто, най-вероятно понеже не познаваше колимските специфики. Това момиче умираше от скука. Оказа се, че не е болна от болестта, заради която е била спешно хоспитализирана. Но медицината си е медицина, момичето трябваше да излежи карантийния срок, който й се полагаше, за да прекрачи обратно болничния праг и да изчезне в мразовитата бездна. Тя имаше някакви големи връзки в самото управление в Магадан. Точно затова я бяха хоспитализирали в мъжка лагерна болница.

Девойката ме попита дали може да слуша тези поетически четения. Аз разреших. Щом започна поредното четене, тя влезе в превързочната на гнойното отделение и остана до края. На следващата поетическа вечер пак дойде. Тези вечери се провеждаха по време на мое дежурство — на всяко трето денонощие. Така мина още една вечер, а в началото на третата вратата на превързочната се разтвори и прага прекрачи самият началник на болницата доктор Доктор.

Доктор Доктор ме мразеше. Нямах съмнение, че ще му донесат за нашите вечери. Колимските началници обикновено постъпват така: ако има „сигнал“, взимат се мерки. „Сигналът“ тук е закрепен като информационен термин още преди раждането на Норбърт Винер и винаги се прилага именно в смисъл на информация в затворническото и в следственото дело. Но какво става, ако няма „сигнал“, тоест ако няма заявление, няма устно, но формално „тропане“, нито пък заповед на висшето началство, уловило „сигнала“ по-рано: от върха на планината не само се вижда по-добре, но и по-добре се чува. По собствена инициатива началниците рядко предприемат официално изучаване на някакво ново явление в лагерния живот, който им е поверен.

Доктор Доктор не беше такъв. Той смяташе за свое призвание, за свой дълг и нравствен императив преследването на всички „врагове на народа“ под всякаква форма, по всякакъв повод, във всяка обстановка и при всяка възможност.

С пълна увереност, че може да излови нещо важно, той влетя в превързочната, дори без да си е сложил халата, макар че халата му го носеше отзад с изпънати ръце дежурният фелдшер на терапевтичното отделение, бивш румънски офицер, любимец на крал Михай, червендалестия По-мане. Доктор Доктор влезе в превързочната в кожено яке с кройката на сталински кител, и дори пушкинските руси бакенбарди на доктор Доктор — доктор Доктор се гордееше с това, че прилича на Пушкин — стърчаха от ловджийско напрежение.

— А-а-а, — провлачи началникът на болницата, премествайки поглед от един участник в четенията на друг и спирайки върху мен, — точно ти ми трябваш!

Аз застанах мирно и отрапортувах, както се полагаше.

— А ти откъде си? — Доктор Доктор пренасочи пръста на съдбата към момичето, което седеше в ъгъла и не стана, когато влезе страховития началник.

— Аз лежа тука — сухо каза девойката — и ще помоля да не ми говорите на ти.

— Как така тука лежи?

Комендантът, който беше влязъл заедно с началника, обясни на доктор Доктор статута на болното момиче.

— Добре — заплашително каза доктор Доктор — ще изясня това. Пак ще поговорим! — И излезе от превързочната. И Португалов, и Доброволски отдавна бяха се изнизали от превързочната.

— Какво ще стане сега? — каза девойката, но в тона й не се чувстваше уплаха, а само интерес към юридическата природа на по-нататъшните събития. Интерес, а не уплах или страх за своята или за нечия друга съдба.

— Мисля, — казах аз — че на мене нищо няма да ми направят. Но Вас могат да Ви изпишат от болницата.

— Е, ако той ме изпише — каза момичето — аз на този доктор ще му осигуря един хубав живот. Само да гъкне и ще го запозная с цялото висше началство, което съществува в Колима.

Но доктор Доктор си замълча. Не я изписаха. Докторът се беше запознал с нейните възможности и реши да заобиколи това събитие. Момичето прекара предвиденото по карантина време и замина, разтвори се в небитието.

Началникът на болницата и мен не ме арестува, не ме затвори в карцера, не ме прати в дисципа, не ме премести на обща работа. Но в поредния си отчетен доклад на общото събрание на служителите на болницата, в претъпкания киносалон с около шестстотинте му места, началникът подробно разказа за тези безобразия, които той, началникът, със собствените си очи е видял в хирургическото отделение по време на визитацията, когато горепосоченият фелдшер седял в операционната и ядял червени боровинки от една паничка с жена, която била там. Тук, в операционната…

— Това не е операционна, а превързочна на гнойното отделение.

— Добре де, все едно.

— Изобщо не е все едно!

Доктор Доктор присви очи. Надигаше глас Рубанцев, новият завеждащ на хирургическото отделение — фронтови хирург от войната. Доктор Доктор махна с ръка на критиката и продължи да нарежда. Жената не беше назована по име. Доктор Доктор, който беше пълновластен господар на нашите души, сърца и тела, кой знае защо скри името на героинята. Във всички подобни случаи в докладите, в заповедите се описват всички подробности, възможни и невъзможни.

— А какво му направиха на онзи фелдшер от затворниците за толкова явно нарушение, което при това е било установено лично от началника?

— Ами нищо.

— А на нея?

— Също нищо.

— А тя коя е?

— Никой не знае.

Някой посъветва доктор Доктор този път да е по-сдържан в своя административен възторг.

Половин или една година след тези събития, когато и доктор Доктор вече отдавна не беше в болницата, а беше прехвърлен заради своето усърдие някъде по-напред и по-нагоре, фелдшерът, мой състудент, ме попита, когато преминавахме по коридора на хирургическото отделение на болницата:

— Това ли е онази превързочна, където сте си провеждали атинските нощи? Казват, че тук било…

— Да, — казах аз — точно тук беше.

Бележки

[1] Автентичното заглавие на стихотворението на Маяковски е „Лиличка! (Вместо писмо)“. — Б.пр. ↑

[2] Стихотворение на Борис Пастернак. — Б.пр. ↑

[3] Поема на Анна Ахматова, завършена в Ташкент, където поетесата е евакуирана по време на войната. — Б.пр. ↑

[4] „Хамбургският“ подход или равносметка изразяват автентичното, а не официално признатото място на индивида в съответната йерархия. Твърди се, че в Хамбург при закрити врати са били провеждани спортни състезания, демаскиращи опорочените официални състезания с фалшиви победители. — Б.пр. ↑