Варлам Шаламов
Шахът на доктор Кузменко

Доктор Кузменко изсипа шаха на масата.

— Толкова е прекрасен — казах аз, разполагайки фигурите на шперплатовата дъска. Това беше шах от фина ръчна изработка. Игра на тема „Смутното време в Русия“^[1]. Полски жолнери и казаци обкръжаваха високата фигура на основния самозванец — краля на белите. Бялата царица имаше резките енергични черти на Марина Мнишек^[2]. Хетман Сапега и Раздивил^[3] стояха на дъската като офицери на самозванеца. Черните стояха на дъската като в монашески дрехи — оглавяваше ги митрополит Филарет. Над монашеското расо Пересвет и Ос-лябя^[4] бяха сложили ризници и бяха извадили от ножниците къси мечове. Троицко-Сергиевите кули стояха на квадрати А8 и Н8.

— Наистина е прекрасен. Не мога да му се нагледам…

— Само че — казах аз — тук има историческа неточност: първият самозванец не е обсаждал Лаврите.

— Да-да — каза докторът — Вие сте прав. А не Ви ли се струва странно, че до този момент историята не знае кой е бил този първи самозванец, Гришка Отрепиев?

— Това е само една от многото хипотези, при това не най-вероятната. Но пък е на Пушкин. Борис Годунов също не е бил такъв, какъвто го описва Пушкин. Това е ролята на поета, драматурга, романиста, композитора, скулптора. На тях им принадлежи тълкуването на събитията. Това е деветнайсети век с неговата жажда да обясни необяснимото. В средата на двайсети век един документ би изместил всичко. Хората биха вярвали само на документа.

— Има писмо, писано от самозванеца.

— Да, царевич Дмитрий е показал, че е културен човек, грамотен монарх, достоен за най-добрите царе на руския престол.

— И все пак — кой е той? Никой не знае кой е бил руският монарх. Ето какво значи полска тайна. Безсилие на историците. Срамота. Ако действието се развиваше в Германия, все отнякъде щяха да се намерят документи. Немците обичат документите. А високопоставените господари на самозванеца добре са знаели да пазят тайна. Колко хора са убити — от тези, които са се докоснали до тази тайна.

— Вие преувеличавате, доктор Кузменко, като отричате нашите способности да пазим тайна.

— Изобщо не ги отричам. Нима смъртта на Осип Манделщам не е тайна? Къде и кога е умрял? Има сто свидетели на неговата смърт от побоища, от глад и студ — в обстоятелствата, свързани със смъртта, няма разминаване — и всеки от тези сто измисля свой разказ, своя легенда. А смъртта на сина на Герман Лопатин, убит само защото е син на Герман Лопатин? Трийсет години му търсят следите. На роднините на бившите партийни вождове от типа на Бухарин и Риков, им издадоха справки за смъртта, като тези справки са разтеглени из толкова години — от трийсет и седма до четирийсет и пета. Но никой и никъде не се е срещал с тези хора след трийсет и седма или трийсет и осма година. Всичките тези справки са за утеха на роднините. Датите на смъртта са произволни. По-правилно ще бъде да предположим, че всички те са разстреляни не по-късно от трийсет и осма година в московските подземия.

— Струва ми се, че…

— А помните ли Кулагин?

— Скулптора ли?

— Да! Той изчезна безследно, когато много хора изчезваха. Изчезна с чуждо фамилно име, което в лагера му беше сменено на номер. А номерът беше наново сменен с трето фамилно име.

— Чувал съм за такива неща, — казах аз.

— Ето този шах е негово дело. Кулагин го изработил от хляб в Бутирския затвор през трийсет и седма година. Всички арестанти от кулагинската килия часове наред са предъвквали този хляб. Важно е било да се улови моментът, когато слюнката и раздъвканият хляб влизат в някакво уникално съединение, като това го е преценявал самият майстор. Неговото постижение било в това да извади от устата тесто, готово да приеме всякаква форма под натиска на пръстите на Кулагин и да се втвърди завинаги, като цимент на египетска пирамида.

Кулагин е направил така две игри. Втората е „Кортес завоюва Мексико“. Мексиканското смутно време. Испанците и мексиканците Кулагин ги е продал или ей така ги е дал на някого от затворническото началство, а руското „Смутно време“ е взел със себе си в етапа. Правено е с кибритена клечка, с нокът — нали в затвора забраняват всякаква железария.

— Тук липсват две фигури — казах аз, — Черната кралица и белият топ.

— Знам, — каза Кузменко. — Топът целия го няма, а черната кралица е без глава и съм я заключил в бюрото. Така и не знам до този момент кой от черните защитници на Лаврата от Смутното време е бил кралица.

Алиментарната дистрофия е страшно нещо. Едва след ленинградската блокада тази болест в нашите лагери беше наречена с истинското й име. Инак поставяха диагноза: полиавитаминоза, пелагра, слабеене на основата на дизентерия. И така нататък. И това е гоненица с тайната. С тайната за смъртта на арестанта. На лекарите им беше забранено за говорят и да пишат за глада в официалните документи, в историята на болестта, по конференции, на курсове за повишаване на квалификацията.

— Знам.

— Кулагин беше висок едър човек. Когато до докараха в болницата, тежеше четирийсет килограма — теглото на костите и кожата. Необратима фаза на алиментарната дистрофия.

В определен тежък момент всички гладуващи изпадат в помрачаване на съзнанието, превъртат в логиката, изпадат в деменция, в едно от трите „Д“ в прочутата колимска триада — деменция, диария, дистрофия… Знаете ли какво е деменция?

— Безумие?

— Да, да, безумие, придобито безумие, придобито слабоумие. Когато докараха Кулагин, аз като лекар веднага разбрах, че новият пациент отдавна е проявил признаци на деменция… Кулагин не дойде на себе си до самата си смърт. С него имаше торбичка с шах, който издържа на всичко — и на дезинфекцията, и на лакомията на криминалните.

Кулагин изяде, изсмука, изгълта белия топ, отхапа, отчупи, изгълта главата на черната кралица. И само мучеше, когато санитарите се опитаха да му вземат торбичката от ръцете. Струва ми се, че е искал да изяде своето произведение, просто за да го унищожи, да изтрие от земята всяка следа от себе си.

Трябвало е да започне да яде шахматните фигурки няколко месеца по-рано. Те биха спасили Кулагин.

— Но дали му е било нужно спасение?

— Аз заповядах да не се вади топа от стомаха. По време на аутопсията това можеше да се направи. И главата на кралицата също… Затова това е игра, двубой с две фигури по-малко. Вие сте наред, маестро.

— Не. — казах аз. — Нещо вече не ми се играе.