Варлам Шаламов
Борис Южанин

В един от есенните дни на трийсета година пристигна арестантски етап — затоплен товарен вагон номер четирийсет от някакъв ешелон, който вървял на север, на север, на север. Всички пътища бяха задръстени. Железницата едвам се справяше с извозването на „разкулачените“ заедно с жените и малките деца. „Разкулачените“ ги гонеха на север и хвърляха кубанците, които никога не бяха виждали гора, в гъстата уралска тайга. Само година по-късно по чердинските леспромхози^[1] вече трябваше да се изпращат комисии — преселените взеха да умират, планът за дърводобива беше застрашен. Но всичко това стана после, а сега лишените от права все още се бършеха с пъстри украински кърпи, миеха се, радваха се и не се радваха на почивката и на това, че ги бавят. Бяха им забавили влака, за да направят път — на кого — на арестантските ешелони. Онези поне знаеха — като ги докарат, ще ги вземат на прицел, а после всеки от тях ще търси начин да се изхитри, да се сражава за късмета си, да се бори със съдбата. Но кубанците не знаеха нищо — нито от каква смърт ще умрат, нито къде и как. Всички кубанци бяха карани в товарни вагони. И арестантските ешелони, които бяха доста по-многобройни, също бяха карани в товарни вагони. Имаше твърде малко истински „столипински“ вагони — хем товарни, хем с отопление — така че за арестантските етапи бяха започнали да приспособяват и да поръчват на заводите обикновени вагони от някогашната втора класа. Тези арестантски вагони се наричат така по същата причина, по която централните части на Русия в Колима се наричат „континент“, макар че Колима не е остров, а област на Чукотския полуостров, обаче сахалинският говор, пътуването, което става само с параходи, с многодневно пътуване по море — всичко това създава илюзията за остров. А психологически няма никаква илюзия. Колима си е остров. От нея човек се връща на „континента“, на „Голямата земя“. И континентът, и Голямата земя са речник от ежедневието: вестникарски, издателски, книжен.

По същия начин арестантският вагон с решетките продължаваше да се нарича „столипински“. Макар че арестантският вагон на 1907 година съвсем не е такъв.

Та в списъка на товарен вагон номер четиридесет е имало тридесет и шестима затворници. Това е норма! Етапът се е движел без претоварване. В ръкописния списък, предназначен за конвоя, е имало графа „специалност“ и някаква бележка е привлякла вниманието на регистратора. „Синьоблузик“! Що за специалност е това? Не е дърводелец, не е счетоводител, не е културно-масовик, а е „синьоблузик“. Било е очевидно, че с този отговор на затворническия въпрос в лагерния формуляр арестантът иска да открои нещо, което е важно за него. Или да привлече нечие внимание. Ето го списъка.

Гуревич Борис Семьонович (Южанин), ст. п-ш. (това са буквите за „подозрение в шпионаж“), присъда три години — немислима за такъв член дори и в онези времена! — година на раждане 1900 (връстник на века!), специалност „синьоблузик“.

Гуревич беше доведен в лагерната канцелария. Мургав, остриган човек, с голяма глава и мръсна кожа. На носа му се крепеше счупено пенсне без стъкла. Някаква връзчица все още го привързваше за врата му. Нямаше нито горна, нито долна фланела, нямаше и бельо. Имаше само сини тесни памучни панталони, без копчета, очевидно чужда вещ, очевидно трампа. Естествено, че всичко му бяха взели криминалните. Залагали са чужди вещи, парцалите на „левака“. Мръсни боси крака с прораснали нокти и жалка, някак си доверчива усмивка на лицето, в големите кафяви очи, които добре познавах. Това беше Борис Южанин, прочутият ръководител на прочутата „Синя блуза“, чиято петгодишнина навремето беше празнувана в Болшой театър и недалеч от мен беше седял Южанин, заобиколен от стълбовете на синьоблузото движение: Третяков, Маяковски, Форегер, Юткевич, Тении, Кирсанов — автори и сътрудници на списание „Синята блуза“, които гледаха в устата идеолога и вожда на движението Борис Южанин и попиваха всяка негова дума.

Имаше какво да се попива: Южанин непрекъснато им говореше, в нещо ги убеждаваше, към нещо ги подканваше.

Сега „Синята блуза“ е забравена. В началото на двадесетте години й бяха възлагали много надежди. Това не беше само нова театрална форма, дадена на света от Октомврийската революция, която прерастваше в световна.

Синьоблузниците смятаха, че дори и Майерхолд не е достатъчно ляв и затова предлагаха не само нова форма на театралното действие на „Живия вестник“ — така Южанин наричаше своята „Синя блуза“ — но и цяла жизнена философия.

Според замисъла на вожда на движението, „Синята блуза“ е някакъв орден. Естетика, поставена в служба на революцията, която води и до етически победи.

В първите броеве от новия литературен сборник на списание „Синя блуза“ (за пет-шест години излязоха страшно много броеве) авторите изобщо не се подписваха, колкото и прочути да бяха (Маяковски, Третяков, Юткевич).

Имаше един единствен подпис: редактор Борис Южанин. Хонорарите отиваха във фонд „Синя блуза“ за по-нататъшно развитие на движението. Според замисъла на Южанин „Синята блуза“ не е трябвало да бъде професионална. Всяко учреждение, всяка фабрика и завод е трябвало да имат собствени колективи. Самодейни колективи.

Синьоблузите текстове изискваха прости, известни мелодии. Никакви гласове не им трябваха. Но ако се беше намирал глас, талант — толкова по-добре. Тогава синьоблузикът беше прехвърлян в „образцовия“ колектив. Те се състояха от професионалисти — временно — по замисъла на Южанин.

Южанин публично отричаше старото театрално изкуство. Той рязко се изказваше срещу Художествения театър и Малий театър, срещу самия им принцип на работа.

Театрите дълго не успяваха да се приспособят към новата власт. Южанин беше заговорил от нейно име, с обещание за ново изкуство.

В това ново изкуство основното място беше отредено на един театър на разума, театър на лозунга, на политическия театър.

„Синята блуза“ рязко се изказваше срещу театъра на преживяването. Всичко, което после се наричаше „театър на Брехт“, беше открито и показано от Южанин. Тук проблемът е в това, че след като по емпиричен път беше открил цяла поредица нови художествени принципи, Южанин не беше успял да ги обобщи, да ги развие, да ги представи на международен форум. Това беше направено от Брехт — слава нему!

Първата „Синя блуза“ излезе на клубна сцена, на комсомолска сцена през 1921 година. Пет години по-късно в Русия имаше четиристотин такива колектива. За основна база, в която да вървят целодневни постановки без прекъсване, „Синята блуза“ получи театъра „Шаноар“^[2] на Страстния площад — онзи същият театър, който беше съборен през лятото на 1967 година.

Черното знаме на анархистите все още се спускаше върху съседната сграда — това беше клуба на анархистите на Тверская, където съвсем до неотдавна се бяха изявявали Мамонт-Далски, Юда Гросман Рошчин, Дмитри Фурманов и други апостоли на анархизма. Способният журналист Ярослав Гамза беше взел участие в полемиката за пътищата и съдбините на новия съветски театър, на новите театрални форми.

Централните колективи бяха осем: „Показен“, „Образцов“, „Ударен“, „Основен“ — така се наричаха. Южанин удържаше равенството.

През 1923 година в „Синята блуза“ се включи и театърът на Форегер, който обаче запази своята самостоятелност.

И въпреки цялото това разрастване, въпреки цялото това движение надлъж и на шир, на „Синята блуза“ нещо не й достигаше.

Присъединяването на театъра на Форегер беше последната победа на „Синята блуза“.

Изведнъж стана ясно, че „Синята блуза“ няма какво да каже, че театралните „леви“ са привлечени повече от театъра на Майерхолд, от Театъра на революцията, от Камерния театър. Тези театри бяха запазили и своята енергия и находчивост, бяха запазили кадрите си — много по-квалифицирани от „показните“ колективи на Южанин. Борис Тенин и Клавдия Корнеева, които по-късно се прехвърлиха в „Театъра за деца“, са единствените имена, родени от „Синята блуза“. Юткевич взе да го влече киното. Третяков и Кирсанов ги привлече „Новият Леф“. Дори и „синьоблузият“ композитор Константин Листов изневери на „Живия вестник“.

Също така стана ясно, че академичните театри са се отърсили от шока и са съгласни, и дори са много съгласни да обслужват новата власт.

Зрителите се върнаха в залите със завеси, на които е нарисувана чайка, младежите хукнаха през глава към студиите на старите театрални школи.

За „Синята блуза“ нямаше място. И някак си стана ясно, че всичко това е блъф, мираж. Че изкуството си има свои надеждни пътища.

Само че това беше в края, а в началото беше пълен триумф. На сцената излизаха актьори, облечени в сини блузи и започваха спектакъла с встъпителни паради. Тези встъпителни паради бяха еднакви — като спортен марш преди футболните радиопредавания:

Ний сме синьоблузици и профсъюзници, А не кречетала, Ний сме бурмички в машината на трудещите се, От цялата земя!

С. М. Третяков от Лефа беше майсторът на тези „бурмички и гайки“. Редакторът на „Синята блуза“ също написа няколко оратории, скечове, сценки.

След парада се разиграваха няколко сценки. Актьорите бяха без грим, в „служебно облекло“ или както после щеше се казва — „без костюми“. Носеха само символи-апликации. Парадът завършваше с „финал“:

Ний ви изпяхме

каквото можахме,

каквото можахме, изпяхме за вас.

И нищо чудно, че туй е успешно,

щом сме полезни за вас били.

Този недъгав свят на челните вестникарски страници, преразказан на театрален жаргон, се радваше на нечуван успех. Това беше новото изкуство на пролетариата.

„Синята блуза“ замина за Германия. Два колектива, начело със самия Южанин. Струва ми се, че беше през двайсет и четвърта година. По работническите клубове на Ваймарската република. Тук Южанин се беше срещнал с Брехт и беше го шашнал с новаторството на идеите си. Думата „шашнал“ е израз на самия Южанин. Южанин се беше срещал с Брехт толкова често, колкото това беше възможно в онези времена, пълни с подозрения и взаимно следене.

Първото заминаване в чужбина, околосветското пътешествие на работниците — „ударници“ се отнася към 1933 година. Тогава на всеки ударник се е падал по един политкомисар.

И с Южанин бяха пътували достатъчно политкомисари. Мария Фьодоровна Андреева уреждаше тези пътувания.

След Германия „Синята блуза“ тръгна за Швейцария и изнемощяла от триумфа си се прибра в родината.

Година по-късно Южанин заведе в Германия още два синьоблузи колектива — онези, които не бяха участвали в първото пътуване.

Триумфът си беше все същият. Отново срещи с Брехт. Завръщане в Москва. Колективите се готвеха да заминат за Америка, за Япония.

Южанин имаше едно качество, което му пречеше да бъде вожд на движението — той беше лош оратор. Не умееше да подготви изказване, да срази противника в дискусия, в доклад. А тогава бяха много модерни такива дискусии — съвещание след съвещание, дебат след дебата. Южанин беше много скромен човек, дори плашлив. И в същото време той никак не искаше да влиза във второстепенна роля, да стои в сянка, настрана.

Задкулисната борба изисква много находчивост, много енергия. Южанин нямаше тези качества. Южанин беше поет, а не политик. Поет-догматик, поет-фанатик на синьоблузото си дело.

Пред мен стоеше един мръсен дрипльо. Босите му мръсни крака не можеха да си намерят място — Борис Южанин пристъпваше от крак на крак.

— Криминалните, нали? — попитах аз и кимнах към голите му рамене.

— Да, криминалните. Така ми е по-добре, по-леко. Почернях по пътя.

Във висшите сфери вече са били подготвяни разпореждания и заповеди за синьоблузиците — да им се съкратят средствата, да им бъдат свалени дотациите. Вече е имало и претенденти за театъра „Шаноар“. Теоретичната част на синьоблузите манифести е избелявала все повече и повече.

Южанин не е отвел, не е успял да отведе театъра си до световната революция. Пък и цялата тази перспектива беше загубила блясъка си в средата на двайсетте години.

Любов към синьоблузите идеи! Той е разбрал, че това не стига. Любовта е означавала отговорност, означавала е спорове в отдела на Моссъвет, означавала е докладни записки, бури в чаша вода, разговори с актьори, които си губят дохода. Същинският въпрос си е оставал все същият: последно, какво е „Синята блуза“ — професионално занимание или самодейност?

Идеологът и ръководителят на „Синята блуза“ с един удар е разсякъл възела на тези въпроси.

Борис Южанин е тръгнал да бяга в чужбина.

Направил го е по детски неудачно. Дал всичките си пари на някакъв моряк от Батуми, а морякът го отвел право в ОГПУ^[3]. Южанин прекарал дълго време в затвора.

Московското следствие предоставило на героя на новите театрални форми буквите „П.Ш.“. Подозрение в шпионаж и три години концлагер.

„Това, което бях видял в чужбина, толкова не приличаше на това, което пишеше в нашите вестници. Не исках повече да съм устен вестник. Исках истински живот.“

Сприятелих се с Южанин. Успях да му услужа с различни малки неща от типа на бельо или баня, но скоро го викнаха в управлението във Вижаиха^[4], където се намираше центърът на УСЛОН^[5] — за да работи по специалността.

Идеологът и създателят на синьоблузото движение стана ръководител на „Синята блуза“ във Вишерските концентрационни лагери, жив вестник на арестанта. Ефектен финал!

За тази лагерна „Синя блуза“ и аз написах, в съавторство с Борис Южанин, няколко скеча, оратории, куплети.

Южанин стана редактор на списание „Нова Вишера“. В Ленинската библиотека могат да се намерят екземпляри от това списание.

Името на Южанин е запазено за потомството. Това е великото дело на Гутенберг, колкото и да заменят със стъклограф печатарския стан.

Един от принципите на „Синята блуза“ е използването на всякакъв текст и всякакъв сюжет.

Стига да са от полза, думите и музиката могат да бъдат от всякакви автори. Тук няма литературни кражби. Тук плагиатството е изведено като принцип.

През трийсет и първа година Южанин беше откаран в Москва. За да му преразгледат делото? Кой знае.

Години наред Южанин живя в Александрово — значи не са му преразгледали делото кой знае колко.

През петдесет и седма година случайно разбрах, че Южанин е жив — Москва на двайсетте не можеше да не го познава и да не го помни.

Написах му писмо, предложих му да разкаже за „Синята блуза“ на московчаните от края на петдесетте години. Това предложение предизвика острия протест на главния редактор на списанието — той и дума не беше чувал за „Синята блуза“. Нямах възможност да повторя собственото си предложение и се наругах за цялата ми припряност. А после се разболях и писмото на Южанин от петдесет и седма година така си и остана в чекмеджето на бюрото ми.