Включено в книгите:
Оригинално заглавие
За письмом, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Фондация „Комунитас“

Съставителство, редакция и предговор: Едвин Сугарев

Преводачи: Александър Талаков, Татяна Ваксберг

Художник на корицата: Красимир Апостолов

Предпечат и корекции: П. Трифонова

Формат: 70/100/16, печатни коли: 34,5

Печат: Полиграфически комбинат - София

ISBN 978-954-9992-06-9


Полупияният радист отвори вратата.

— Имаш хабер от управлението, ела ми в хралупата. — И изчезна в снега и мъглата.

Аз отместих от печката труповете на зайците, които бях донесъл от последното си пътуване — беше сезонът на зайците и човек едвам успяваше да прави примки, покривът на бараката наполовина беше покрит от трупове на зайци, замразени трупове… Работниците нямаше на кого да ги продадат, така че подаръкът от десет заешки тела не беше особено скъп и изискващ отплата или заплащане. Но зайците първо трябваше да се размразят. Сега не ми беше до зайци.

Хаберът от управлението — телеграма, радиограма, телефонограма на мое име — е първата телеграма за изтеклите петнайсет години. Оглушителна и тревожна новина — като за село, където всяка телеграма е трагична и свързана със смъртта. Да ме викат за освобождаване — надали, с освобождаването не се бърза така, пък и аз отдавна съм освободен. Отидох при радиста — в неговия укрепен замък, в неговата станция с бойниците и с тройната ограда, с тройните вратички с техните ключалки и резета, които жената на радиста отвори пред мен и аз се промушвах през вратите, докато се приближавах към жилището на стопанина. Дойде последната врата и аз прекрачих прага сред грохот от размахани крила, в смрадта от птичи изпражнения и взех да си проправям път сред кокошки, пляскащи с криле, и пеещи петли, наведох се, като си предпазих лицето с ръце и прекрачих още един праг, но и там го нямаше радиста. Там имаше само свине — измити, угоени, три дребни шопара и една по-едра женска. Това се оказа последното препятствие.

Радистът седеше между щайги с разсад на краставици и щайги със зелен лук. Радистът наистина имаше намерение да става милионер. На Колима се забогатява и по този начин. Единият път е да натрупаш пари с високата северна заплата, с полярната дажба и начислението на проценти. Вторият път е да търгуваш с махорка и чай. Птицевъдството и свиневъдството е третият.

Избутан в самия край на масата от цялата си флора и фауна, радистът ми протегна куп хартийки — всичките бяха еднакви — като папагал, който има за задача да ми извади късметчето.

Аз се зарових в телеграмите, но нищо не разбрах, не намерих моята и радистът снизходително ми я извади с крайчетата на пръстите…

„Елате писмо“, тоест „елате за писмо“ — пощенската връзка икономисваше смисъла, но адресатът, естествено, разбра за какво става дума.

Отидох при началника на района и му показах телеграмата.

— Колко километра?

— Петстотин.

— Е, какво пък…

— За пет дни ще се върна.

— Добре. И да бързаш. Няма защо да чакаш колата. Утре якутите ще те хвърлят с кучетата до Барагон[1]. Оттам, ако не ти се свиди, ще те вземе пощенският еленов впряг. Най-важното за тебе е да стигнеш до централния път.

— Добре, благодаря.

Излязох от началника и разбрах, че няма да стигна до проклетия път, дори и до Барагон няма да стигна, понеже нямам дълъг кожух.

Аз съм колимчанин без дълъг кожух. Сам си бях виновен. Преди година, като се освободих от лагера, склададжията Сергей Иванович Короткое ми подари почти нов бял кожух. Подари ми и голяма възглавница. Но в опита си да се сбогувам с болниците, да замина за континента, аз си продадох и кожуха, и възглавницата — просто за да нямам излишни вещи, които свършват по един и същи начин — криминалните или ти ги крадат, или ти ги отнемат. Така бях направил. Но не успях да замина — отдел кадри, заедно с магаданското управление на вътрешните работи не ми дадоха разрешение за отпътуване и когато ми свършиха парите, пак трябваше да постъпвам на работа в Далстрой. Приеха ме и заминах затам, където беше радистът с летящите му кокошки, но не успях да си купя кожух. В Колима биха ми се смели, ако помолех някого за дълъг кожух назаем за пет дни. Оставаше да си купя кожух от селото.

Вярно, намери се и кожух, и продавач. Само че това беше черен кожух, с разкошна овча яка и повече приличаше на антерия — нямаше джобове, нямаше долна част, имаше само яка и широки ръкави.

— Да не си отрязал долната част? — попитах продавача, лагерния надзирател Иванов.

Иванов беше мрачен ерген. Беше я отрязал, за да направи от нея модерни ръкавици с маншети — около пет чифта излезли от долната част на кожуха и всеки чифт струвал колкото цял кожух. Това, което беше останало, не можеше, разбира се, да се нарече кожух.

— Какво ти пука? Аз продавам кожух. За петстотин рубли. Ти го купуваш. Това е излишен въпрос — дали съм отрязал долната част.

Въпросът наистина беше излишен, аз побързах да платя на Иванов и отнесох вкъщи кожуха, премерих го и зачаках.

Кучешки впряг, бърз поглед с черните очи на якутеца, изтръпнали пръсти, с които се вкопчих в нартите, полет напред и завой — някаква рекичка, лед, храсти, които болезнено ме шибат по лицето. Но всичко ми е вързано, всичко ми е закрепено. Десет минути такъв полет и ето го пощенското селище, където…

— Мария Антоновна, дали ще ме хвърлят?

— Ще ви хвърлят.

Още миналата година, миналото лято тук се беше загубило едно малко якутско момче, петгодишно дете и аз с Мария Антоновна се опитвахме да започнем издирването на детето. Попречи ни майката. Тя пушеше лула, дълго пушеше, после насочи черните си очи към нас с Мария Антоновна.

— Няма нужда да го търсите. Той сам ще дойде. Няма да се загуби. Това е неговата земя.

Ето ги елените — хлопките им, нартите, пръчката на кочияша. Само че тази пръчка се нарича хорей, а не остол, като в кучешкия впряг.

На Мария Антоновна й е толкова скучно, че изпраща колкото се може по-далече всеки минувач — минава дори отвъд пътеката, която обикаля тайгата — онова, което се нарича пътека в тайгата.

— Сбогом, Мария Антоновна.

Тичам до нартите, но по-често сядам, настанявам се, хващам се за нартите, падам, пак тичам. Надвечер идват светлините на големия път, бученето на ръмжащи, прорязващи мъглата коли.

Плащам на якутите, тръгвам към топлото — местната гара. Но там не гори печка — няма дърва. Все пак има покрив и стени. Вече се е образувала опашка за кола до центъра, до Магадан. Опашката не е голяма — един човек. Колата свири, човекът изтичва в мъглата. Колата свири. Човекът замина. Сега е мой ред да изтичам в студа.

Петтонният камион трепери, едвам спира заради мен. Мястото в кабината е свободно. Толкова далече и в такъв студ не може да се пътува отгоре.

— Докъде?

— До Левия бряг.

— Няма да те взема. Карам въглища за Магадан, а до Левия бряг не си струва да се качваш.

— Ще ти платя до Магадан.

— Това е друга приказка. Сядай. Знаеш ли тарифата?

— Да. Рубла на километър.

— Първо парите.

Извадих парите и платих.

Колата се гмурна в белия здрач, намали скоростта. Нататък не можеше да се продължава, мъглата беше гъста.

— Заспиваме, а? На Евражката.

Какво е това евражка? На север лалугерите се наричат „евражки“. Ние бяхме на Лалугерската станция. Свихме се в кабината на включен мотор. Лежахме докато разсъмна и бялата зимна мъгла спря да изглежда толкова страшна, колкото беше снощи.

— Ще си сварим сега един чифир и тръгваме.

Шофьорът кипна връзка чай в консервно канче, изстуди го в студа, изпи го. Кипна си нова порция, пак я изпи и прибра канчето.

— Тръгнахме! Ти откъде си? — Аз му казах.

— Бил съм при вас. Дори работех като шофьор във вашия район. Във вашия лагер има един мръсник — Иванов, надзирателят. Открадна ми кожуха. Помоли ме да му го дам, докато стигне — миналата година беше студено — и дотука беше. Никакви следи. И не ми го върна. Молих едни хора да му предадат. А той казва: не съм го взимал и точка. Все се каня сам да отида да си взема кожуха. Един такъв черен беше, богат. За какво му е кожух? Само да го разреже на маншети за ръкавици и да ги продаде. Това е най-модерното сега. И аз бих могъл да ушия такива маншети, а сега ни маншети, ни кожух, ни Иванов.

Аз се обърнах и смъкнах яката на моя кожух.

— Ей такъв черен като твоя. Мръсник. Хайде, наспахме се, да дадем газ.

Камионът литна с бучене и рев на завоите, — чифирът беше вкарал шофьора във форма.

Километър след километър, мост след мост, златна мина след златна мина. Вече разсъмна. Колите се задминаваха, изравняваха се една с друга. Изведнъж всичко се разтресе, свлече се, и камионът спря, отбивайки в банкета.

— Всичко отиде по дяволите! — подскачаше шофьорът. — Въглищата отидоха! Кабината отиде! Каросерията отиде! Пет тона въглища отидоха!

По него нямаше и драскотина, а аз дори и не разбрах какво беше станало. Нашият камион бил ударен от чехословашка „Татра“ от насрещното платно. По желязната преграда на каросерията й нямаше и драскотина. Шофьорите си спряха камионите и излязоха на пътя.

— Бързо смятай — крещеше шофьорът на Татрата — колко са ти щетите, въглищата, новата преграда. Ще ти платим. Само акт да няма, разбра ли?

— Добре, — каза моят шофьор. — Това ще струва…

— Добре.

— Ами аз?

— Ще те кача на някой минаващ. Остават около четиридесет километра, ще те откарат. Направи ми услуга. Четиридесет километра — това прави един час път.

Аз се съгласих, седнах в каросерията на някакъв камион и махнах с ръка на приятеля на надзирателя Иванов.

Още не бях успял да замръзна и камионът взе да натиска спирачките — това беше мост. Левия бряг. Аз слязох.

Трябваше да намеря къде да пренощувам. Не можех да пренощувам там, където се намираше писмото.

Влязох в болницата, в която някога бях работил. Но външни лица нямат право да се топлят в лагерната болница, и аз влязох само за да прекарам минута на топло. Мина познат фелдшер от волнонаемните и аз помолих за нощувка.

На следващия ден потропах на вратата на апартамента, влязох и ми подадоха писмо, надписано с добре известния ми почерк — стремителен, летящ и в същото време четлив, разпознаваем.

Беше писмо от Пастернак.

Бележки

[1] Село Борогонци, днешна република Якутия. Тук и нататък в текста мястото е наричано Барагон. — Б.пр.

Край