Варлам Шаламов
Чуждият хляб

Този хляб беше на друг, хляб на моя другар. Другарят вярваше само на мен, беше отишъл да работи дневна смяна, а хлябът остана при мен в малко руско дървено сандъче. Такива сандъчета сега не се правят, но в двадесетте години московските мадами се фукаха с тях — те приличаха на спортни куфарчета с изрисувана „крокодилска“ кожа. В сандъчето имаше хляб, една хлебна дажба. Ако разтърсиш кутията с ръка, хлябът ще се претърколи вътре в кутията. Бях си сложил сандъчето под главата. Дълго не можех да заспя. Гладният човек спи лошо. Но аз не спях точно защото в главата ми беше хлябът, чуждият хляб, хлябът на моя другар. Седнах на койката… Стори ми се, че всички ме гледат, че всички знаят какво смятам да направя. Но до прозореца дневалният кърпеше нещо. Друг човек, чиято фамилия не знам, също като мен беше работил нощна смяна и сега лежеше на чуждо място в средата на бараката, с крака към топлата желязна печка. Тази топлина не достигаше до мен. Човекът лежеше по гръб, с лицето нагоре. Аз се приближих към него — очите му бяха затворени. Погледнах към горните нарове — там в ъгъла на бараката някой спеше или лежеше, покрит с купчина парцали. Аз отново си легнах на мястото и твърдо реших да заспя. Преброих до хиляда и пак станах. Отворих сандъчето и извадих хляба. Дажбата беше тристаграмова, студена като дърво. Поднесох я към носа си и ноздрите тайно уловиха едва забележимия мирис на хляб. Сложих парчето обратно в сандъка и отново го извадих. Преобърнах кутията и изсипах на едната си длан няколко трохи. Облизах ги, устата ми веднага се напълни със слюнка и трохите се стопиха. Повече не се колебах. Щипнах три парченца хляб, малки, колкото нокътя на кутрето, сложих хляба в сандъчето и си легнах. Щипех и смучех трохите. И заспах, горд от това, че не откраднах хляба на моя другар.