Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Тюремная пайка, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

 

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989


Една от най-популярните и най-жестоки легенди на престъпния свят е легендата за „затворническата дажба“.

Заедно с измишльотината за „крадеца-джентълмен“, това е другата рекламна легенда, фасадата на апашкия морал.

В нея става дума за това, че официалната затворническа дажба — храната, която получава затворникът — е „свещена и неприкосновена“ и нито един крадец няма право да посяга на този източник на съществуване. Който стори това, става прокълнат за вечни времена. Независимо какъв е: прочут апаш или някое „апашорче“, млад крадец.

Например хлябът от дажбата може спокойно да се държи в шкафчето, ако в килията има такова, или под възглавницата, ако няма шкафчета или рафтове.

Смята се за позорно, за недостойно да се краде този хляб.

От „балъците“ може да бъдат изземвани само колетите — независимо дали съдържат дрехи или храна, — забраната не се разпространява върху тях.

И макар на всеки да беше ясно, че неприкосновеността на дажбата се гарантира от самия затворнически режим, а не от благоволението на апашите, въпреки това малцина се съмняваха в благородството на криминалните.

Та нали администрацията не е в състояние да спаси колетите ни от ръцете на крадците. Значи ако не са апашите…

Администрацията наистина не бранеше колетите на арестантите. Килийната етика изисква затворникът да поделя съдържанието на колета с другарите си. Апашите се явяват именно като открити, опасни претенденти за колета, уж „другари“ на затворника. Далновидните и опитни балъци веднага им поднасят половината от съдържанието на колета. Никой от криминалните не се интересува от материалното положение на арестувания балък. За тях балъкът — независимо дали в затвора, или на свобода — представлява законна плячка, а „колетите“ му, „парцалите“ — боен трофей на апашите.

Понякога колетите или дрехите се изпросват: „Дай ни ги и ще можеш да разчиташ на нас.“ И балъкът, който е живял на свобода два пъти по-беден от апаша в затвора, му дава и последното, което му е изпратила жена му.

Че как иначе! Така е прието в затвора! Затова пък се слави с добро име и лично Сенка Пъпа му обещава своето покровителство, дори го черпи с цигара от пачката, която е сложена в колета от жена му.

Да бъде съблечен, да бъде ограбен някой балък-затворник е задача номер едно за крадците, тяхното любимо развлечение. Това се прави от сукалчетата, от палавата младеж… По-възрастните се излежават на най-хубавите места в килията, до прозореца, и наблюдават хода на операцията, готови да се намесят веднага, ако балъкът вземе да се инати.

Разбира се, човек може да се развика, да извика часовите, коменданта, но каква полза от това? Най-много да те пребият през нощта. А ти предстои дълъг път — може и да ти теглят ножа. Да върви по дяволите този колет.

— Затова пък — казва апашът, като потупва по рамото някой балък и хълца от преяждане, — затова пък затворническата ти дажба е непокътната. Нея, братле, никой…

Младият апаш понякога не може да разбере защо не бива да се докосва затворническата дажба хляб, ако собственикът й се е наял с бели домашни хлебчета от колета. Собственикът на хлебчетата също не разбира това. И на единия, и на другия опитните апаши обясняват, че такъв е законът на затворническия живот.

Да не дава Господ някой наивен гладен селянин, комуто през първите дни в затвора храната не достига, да помоли съседа си апаш да му отчупи парченце от съхнещата на рафтчето затворническа дажба. Каква бляскава лекция ще му прочете апашът за светостта на затворническата дажба…

В затворите, в които имаше малко колети и малко нови балъци, понятието „затворническа дажба“ се ограничаваше с дажбата хляб, а останалото — чорбите, кашите, буламачите, — колкото и бедно като асортимент, не беше неприкосновено. Апашите винаги се стремят да ръководят раздаването на храната. Това мъдро правило струва скъпо на останалите обитатели на килията. Освен дажбата хляб им сипват водица от чорбата и, кой знае защо, порциите на второто стават много малки. Няколко месеца живот съвместно с пазителя на затворническата дажба оказват явно отрицателно влияние върху „изхранването“ на арестанта, казано на официален език.

Всичко това става още преди лагера, говорим за режима в следствения затвор.

В трудово-поправителните лагери, когато всички работят тежък физически труд, въпросът за затворническата дажба става въпрос на живот и смърт.

Тук няма излишен къшей хляб, тук всички са гладни и вършат тежка работа.

Кражбата на тази дажба тук означава престъпление, бавно убийство.

Неработещите апаши, сложили ръка на готвачите в кухнята, взимат оттам по-голямата част от мазнините, захарта, чая, месото, когато го има (ето защо всички „прости хорица“ от лагерите предпочитат рибата пред месото; теглото им е едно и също, а месото бездруго ще им го откраднат). Освен апашите готвачът трябва да храни обслужващия персонал на лагера, бригадирите, лекарите, дори надзирателите, които дежурят на портала. И готвачът ги храни — апашите просто го заплашват, че ще го убият, а лагерните шефове-затворници (на езика на апашите ги наричат „тарикати“) могат всеки момент да се заядат, да отстранят готвача от заеманата длъжност и той ще трябва да слезе „в забоя“, което е нещо страшно за един готвач, пък и не само за него.

Тези вземания се правят за сметка на огромната армия редови „работяги“. От „научнообоснованата норма“ те получават само малка част, бедна откъм мазнини и витамини. Възрастните хора плачат, когато получават рядка чорба — гъстото отдавна е занесено на разните Сенечки и Колечки.

За да осигури поне минимален ред, началството трябва не само да е порядъчно, но и да има нечовешка, несекваща енергия за борба с разхитителите на храната — на първо място с апашите.

Така изглежда затворническата дажба в лагера. Тук вече никой не мисли за рекламните декларации на апашите. Хлябът става хляб без никакви условности и символика. Става основен начин да се запази живота. Тежко на оногова, който, надмогнал себе си, остави късче от дажбата си за през нощта, за да може да се събуди и до болка в ушите да усети вкуса на хляба в изсушената си от скорбута уста.

Този хляб ще му го откраднат, просто ще му го изтръгнат от ръцете, ще му го отнемат — младите, гладни апаши, които всяка нощ правят обиски… Раздаденият хляб трябва да бъде изяден веднага — такава е практиката в много златни мини, където „апашорите“ са повече от другаде, където тези благородни рицари са гладни и макар да не работят, искат да ядат.

Невъзможно е веднага да бъдат изгълтани петстотин или шестстотин грама хляб. За съжаление, храносмилателната система на човека се различава от тази на питона или на чайката. Хранопроводът на човек е прекалено тесен, не можеш натика в него половинкилограмов къшей хляб, при това с кора. Трябва да го натрошиш, да го сдъвчеш — губи се ценно време. Апашите изтръгват остатъците от хляба направо от ръцете на по-бавните „работяги“, разтварят пръстите им, бият…

В магаданския етапен затвор навремето „работягата“ получаваше цялата си дневна дажба хляб, охраняван от четирима автоматчици, които държаха на прилично разстояние тълпата гладни апаши. „Работягата“, получил хляба, на часа започваше да дъвче, да дъвче и в крайна сметка благополучно го изгълтваше — слава Богу, нямаше случаи апашите да разпорят нечий корем, за да извадят хляба.

Но навсякъде имаше друго.

За работата си затворниците получават пари — не много, няколко десетарки (онези, които преизпълняват плана), но все пак получават. Който не изпълнява нормата, не получава нищо. За тези пари „работягата“ може да си купи в лагерната лавка хляб, понякога масло — с една дума, някак да подобри храната си. Не всички бригади получават пари, но някои получават. В мините, където има апаши, това заплащане е фиктивно — апашите отнемат парите от останалите, облагат „работягите“ с „данък“. За забавяне на плащането — нож в ребрата. Тези отчисления се правят години наред. Всички знаят за това откровено изнудване. Впрочем, ако това не се прави от апашите, отчисленията се събират в полза на бригадирите, нормировчиците, нарядчиците…

Ето какво е истинското житейско съдържание на понятието „затворническа дажба“.

Край