Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Поезд, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

 

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989


На иркутската гара легнах под ярката, силна светлина на една крушка — все пак носех всичките си пари зашити в пояса. В платнения пояс, който ми бяха направили в шивашката работилница преди две години и най-сетне той трябваше да изпълни предназначението си. Един милиционер кръстосваше гарата, като внимателно прекрачваше краката на хората и търсеше пътечки между мръсните, смърдящи, облечени в дрипи тела, и — което беше още по-добре — сновеше и военен патрул с червени ленти на ръкавите, с автомати. Разбира се, милиционерът не би могъл да се справи с хулиганите — и това сигурно са го разбрали много преди аз да се появя на гарата. Не че се страхувах да не ми откраднат парите. Отдавна вече не се боях от нищо, просто с пари беше по добре, отколкото без пари. Светлината биеше право в очите ми, но това ми се беше случвало хиляди пъти и чудесно се бях научил да се наспивам на светло. Вдигнах яката на ватенката си, която в официалните документи се наричаше късо палто, напъхах ръцете си по-дълбоко в ръкавите, леко поизмъкнах краката си от плъстените ботуши; пръстите на краката ми си поотдъхнаха и така заспах. Течението не ме плашеше. Всичко ми беше познато: локомотивните свирки, движещите се вагони, гарата, милиционерът, пазарът край гарата — сякаш дълги години бях сънувал някакъв сън и едва сега се събуждах. Изплаших се, студена пот изби по кожата ми. Изплаших се от страшната човешка сила — от желанието и умението да се забравя. Видях, че съм готов да забравя всичко, да задраскам двадесет години от живота си. И то какви години! И когато разбрах това, победих себе си. Знаех, че няма да позволя на паметта си да забрави видяното от мен. Успокоих се и заспах.

Събудих се, пренавих партенките си откъм сухата им страна, измих се със сняг — във всички посоки хвърчаха черни пръски — и тръгнах към града. За мен това беше първият истински град през последните седемнадесет години. Якутск бе едно голямо село. Коритото на река Дена минаваше далеч от града, но жителите се страхуваха да не би тя да се върне, да се разлее, и пясъчното поле-русло бе празно — там вилнееха само вихрушки. Затова пък тук, в Иркутск, имаше големи сгради, магазини, жителите се щураха насам-натам.

На едно място си купих чифт трикотажно бельо — осемнадесет години не бях обличал подобно нещо. Доставяше ми огромно удоволствие да стоя на опашки, да плащам, да подавам касовата бележка. „Номер?“ Бях го забравил. „Най-големият.“ Продавачката поклати неодобрително глава. „Петдесет и пети?“ — „Да, да.“ И тя ми уви бельото, което така и не облякох, понеже моят номер беше „51“ — това научих вече в Москва. Всички продавачки бяха с еднакви сини рокли. Купих си и четка за бръснене и едно джобно ножче. Тези прекрасни неща струваха баснословно евтино. На Север човек си ги правеше сам — и четките, и джобните ножове.

Отбих се в една книжарница. На антикварния щанд се продаваше „Руска история“ на Соловьов — всичките томове за 850 рубли. Не, докато не пристигна в Москва, няма да купувам книги. Но да ги подържа, да постоя до рафта на книжарницата — за мен това беше като хубав борш с месо… Като чаша жива вода.

В Иркутск пътищата ни се разделиха. До вчера в Якутск ходехме всички заедно, заедно си купувахме и билетите за самолет. На опашка стояхме също заедно, четиримата — никой не се сещаше да повери парите си на друг. В нашия свят това не беше прието. Стигнах до моста и погледнах надолу: към кипящата, зелена, прозрачна до самото дъно река Ангара — могъща, чиста. И като докосвах с измръзналата си ръка студените, ръждивокафяви перила, като вдишвах миризмата на бензин, на зимен градски прах, гледах забързаните минувачи и разбирах до каква степен съм гражданин. Разбрах, че най-скъпото, най-важното нещо за човек е времето, когато се ражда родината, докато семейството и любовта още не са се появили. Това е времето на детството и ранните младежки години. И сърцето ми се сви. С цялата си душа изпратих поздрав на Иркутск. Иркутск беше моята Вологда, моята Москва.

Когато наближавах гарата, някой ме тупна по рамото.

— Искат да приказват с теб — рече ми едно беличко момченце с ватенка и ме отведе в мрака. Оттам на часа изникна нисък човек, който внимателно ме наблюдаваше.

По погледа му разбрах с кого си имам работа. Страхлив и нагъл, подмилкващ се и пълен с омраза бе този толкова добре познат ми поглед. От тъмнината надзъртаха още някакви физиономии, нямаше нужда да ги знам — те щяха да се появят в нужния момент: с ножове, с пирони, със заострени железа в ръка. Сега пред мен имаше само едно лице с бледа кожа с цвят на пръст, с подпухнали клепачи, с много малки устни, сякаш залепени на скосената, гладко избръсната брадичка.

— Кой си ти? — Той протегна мръсната си ръка с дълги нокти. Трябваше да отговоря. Нито патрулът, нито милиционерът можеха да ми помогнат тук. — Ти си от Колима!

— Да, от Колима съм.

— Къде си работил там?

— Като фелдшер на участъците.

— Фелдшер? Касапин? Значи си пил кръвчицата на нашите. Има за какво да си поприказваме.

Стисках в джоба си купеното преди малко джобно ножче и мълчах. Можех да се надявам само на някоя случайност. Търпението и случайността — ето какво ни спасяваше и продължаваше да ни спасява. И случаят дойде. Двете сили, на които се крепи арестантският свят.

Мракът се отдръпна.

— Аз го познавам. — В светлината се появи нова фигура, която виждах за първи път. Имах прекрасна памет, що се отнася до лица. Но този човек никога по-рано не бях срещал.

— Ти ли? — пръстът с дългия нокът направи полукръг.

— Да, той работеше в Кудима — рече непознатият. — Разправят, че бил човек. Помагал на нашите. Хвалеха го.

Пръстът с нокътя изчезна.

— Добре, върви — злобно каза бандитът. — Ще си помислим.

Имах късмет, че нямаше нужда да нощувам повече на гарата. Влакът за Москва потегляше същата вечер.

Сутринта всичко бе озарено от тежката светлина на електрическите крушки — мътни, не искащи да изгаснат. През затръшващите се врати се виждаше иркутският ден — мразовит, светъл. Рояците от хора, изпълващи проходите, заемащи всеки квадратен сантиметър от циментения под, от омазнените пейки — щом някой станеше, помръднеше, излезеше. Безкрайно стоене на опашката пред касата — билет до Москва, до Москва, пък после ще му мисля… Не за Джамбул, както пишеше в документите ми. Но на кого са притрябвали тези колимски документи в това море от хора, в това безспирно движение? Най-сетне дойде моят ред пред прозорчето на касата, трескаво вадех парите, за да пъхна пачката нови банкноти в касата, където те щяха да изчезнат — непременно щяха да изчезнат, както изчезна целият ми живот до този миг. Но чудото продължаваше и от прозорчето изскочи някакъв твърд предмет, грапав, корав, тънък като резенче щастие — билет до Москва. Касиерката викаше нещо — уж че влакът е смесен, че запазеното ми място е в общ вагон, че по-добро мога да взема за утре или за вдругиден. Ала аз не разбирах нищо освен думите „утре“ и „днес“. Днес, днес. И стиснал здраво билета, опитвайки се да усетя всеки негов ръб с безчувствената си, измръзнала кожа, аз се измъкнах, пробих си път до по-свободно място. Бях човек, слязъл от самолет — нямах никакъв излишен багаж — само малко шперплатово куфарче. Бях човек от Далечния север — нямах излишен багаж — само малкото шперплатово куфарче, същото, което напразно се опитвах да продам в Адигалах, събирайки пари за пътуването до Москва. Не ми бяха платили пътя, но това беше дреболия. Най-важното бе твърдото картонче на железопътния билет.

След като се посъвзех в един от ъглите на гарата — мястото ми под ярката лампа, разбира се, вече беше заето, — прекосих града и се върнах на гарата.

Хората вече се качваха. На височинката се виждаше влак като играчка, неправдоподобно малък, просто няколко мръсни картонени кутии, наредени една зад друга — сред стотиците подобни, в които живееха работниците по пътищата или стрелочниците, където висяха замръзнали дрехи, плющящи от ударите на вятъра.

Влакът ми по нищо не се различаваше от тези композиции, превърнати в общежития.

Той не приличаше на влак, който в еди-колко си часа трябва да потегли за Москва, а наподобяваше общежитие. И там, и тук от вагоните слизаха хора, и там, и тук във въздуха над главите на движещите се хора се движеше някакъв багаж. Разбрах, че на влака му липсва най-важното, липсваше му живот, нищо не обещаваше движение — нямаше локомотив. И наистина, нито едно от общежитията нямаше локомотив. Моята композиция приличаше на общежитие. И никога не бих повярвал, че тези вагони могат да ме закарат до Москва, но хората вече се качваха.

Истинска битка, страшна битка се водеше пред вратата на вагона. Изглеждаше така, сякаш работният ден неочаквано беше свършил два часа по-рано и всички бяха дотичали у дома, в бараката, при топлата печка, и напираха да минат през вратата.

Какви ти шафнери… Всеки сам търсеше мястото си, сам се настаняваше и бранеше това място. Моето запазено средно легло беше, естествено, заето от някакъв пиян лейтенант, който непрекъснато се оригваше. Смъкнах го на пода и му показах билета си.

— И аз имам билет за това място — миролюбиво ми обясни той, изхълца, свлече се и на часа заспа.

Във вагона се тъпчеха все повече и повече хора. Нагоре се издигаха и изчезваха някакви огромни денкове, куфари. Засмърдя на овчи кожуси, на човешка пот, на мръсно, на карбол.

— Етапен затвор, етапен затвор — повтарях си аз, докато лежах по гръб, натикан в празното пространство между средното и горното легло. Отдолу нагоре покрай мен се заиздига лейтенантът с разкопчана яка, недоспал. Хвана се за нещо, набра се на мускули и изчезна…

В суматохата сред крясъците в този вагонен етапен затвор така и не успях да чуя най-важното, което ми се искаше да доловя, което трябваше да чуя, за което бях мечтал седемнадесет години и което беше станало за мен нещо като символ на „континента“, символ на живота, символ на Голямата земя. Не чух изсвирването на локомотива. Не се бях сетил за него по време на борбата за място във вагона. Не чух свирката. Но вагоните трепнаха и се люшнаха, и нашият вагон, нашият етапен затвор започна да се придвижва нанякъде — сякаш заспивах и бараката плуваше пред очите ми.

Насилих се да се убедя, че пътувам — за Москва.

Докато минавахме през някакви стрелки, още в началото, близо до Иркутск, вагонът се разтресе, отгоре се изсипа и увисна тялото на лейтенанта, който обаче продължаваше да се държи здраво за горното легло, на което спеше. Той се оригна и върху моето място, а също и върху леглото на съседа ми се изля бълвоч. Повръщането бе неудържимо. Съседът ми си съблече кожуха — не ватенка, не късо палто, а истински кожух с рошава яка и като псуваше до девето коляно, започна да го чисти.

Съседът ми пътуваше с безброй плетени кошници, някои от тях бяха обшити с плат. От време на време от вътрешността на вагона се появяваха някакви жени, забрадени със селски кърпи, в кожухчета до кръста, със също такива плетени кошници на рамо. Жените викаха нещо на съседа ми, той им махаше за поздрав.

— Балдъза ми е! Тръгнала за Ташкент, при роднините си — каза ми той, макар да не исках от него никакви обяснения.

Той с охота отвори най-близката кошница и я показа. Освен един износен костюм и още някакви парцали вътре нямаше нищо друго. Затова пък имаше много снимки — семейни и групови — върху паспарту, снимки, част от които бяха дагеротипни. Появяваше се някоя по-голяма снимка и съседът ми подробно и с желание обясняваше кой какъв е на нея, кой е бил награден с орден, кой учи за инженер и кой е убит през войната. „А това съм аз“ — непременно сочеше той в средата и всички, на които показваше снимките, покорно, учтиво и съчувствено кимаха с глави.

На третия ден от съвместния ни живот в тресящия се вагон съседът ми, който си беше изградил за мен пълна, ясна и безусловно правилна представа, макар да не му бях разправял нищо за себе си, ми рече бързо, докато вниманието на останалите бе отвлечено от нещо:

— В Москва трябва да сменям влака. Ще ми помогнеш ли да измъкнем една кошница през пропуска? Покрай кантара?

— Нали чакам да ме посрещат.

— Ах, да. Забравих, че имате среща.

— А какво караш?

— Какво ли? Семки. А от Москва ще помъкнем галоши…

Не слязох на нито една от гарите. Носех си храна. Беше ме страх влакът да не потегли без мен, да не се случи нещо лошо — ами че щастието не можеше да трае вечно.

Срещу мен на средното легло лежеше някакъв мъж с кожух, безкрайно пиян, без шапка и ръкавици. Пияните му приятели го бяха качили във вагона и бяха дали билета на шафнерката. Човекът продължи да пътува така едно денонощие, сетне слезе някъде, върна се с бутилка някакво тъмно вино, изпи го направо от гърлото, захвърли бутилката — на пода на вагона. Шафнерката чевръсто я грабна и я отнесе в бърлогата си, пълна с одеяла, които в смесения вагон никой не взимаше, с чаршафи, от които никой нямаше нужда. В същото купе на шафнерите зад паравана от одеяла на горното, третото легло, се подвизаваше една проститутка, която пътуваше от Колима, а може и да не беше проститутка, а Колима да я беше направила такава… Тя седеше недалеч от мен, на едно от долните легла, и люлеещата се светлина на слабата крушка на вагона от време на време падаше върху безкрайно умореното й лице, върху намазаните й с нещо устни — не беше червило. Сетне до нея се приближаваше някой, казваше й нещо и тя изчезваше в купето на шафнерите. „Петдесет рубли“ — рече ми лейтенантът, който вече беше изтрезнял — Оказа се много мил младеж.

С него започнахме да играем една извънредно интересна игра. Когато във вагона се качваше някой нов пътник, ние се опитвахме да познаем професията му, възрастта, с какво се занимава. Споделяхме наблюденията си, сетне той сядаше до новия пътник, заприказваше го и идваше при мен с отговора.

Така дамата с начервените устни, но с нокти, по които нямаше и следа от лак, бе определена от нас като медицинско лице, а леопардовото кожухче, с което бе облечена, явно от изкуствена кожа, говореше, че жената е по-скоро сестра или фелдшерка, но не и лекарка. Една лекарка не би облякла кожух от изкуствена кожа. Тогава още никой не беше чувал за найлон, за синтетика. Заключението ни се оказа вярно.

От време на време покрай нашето купе някъде от средата на вагона изтопуркваше момченце на около две години с криви крачета, мърляво, дрипаво, със сини очи. Бледите му бузки бяха покрити с някакви лишеи. След една-две минути подире му с твърда, сигурна крачка минаваше младият му баща — с ватенка, с тежки, силни, отрудени пръсти на работник. Хващаше момченцето. Детето се усмихваше на баща си, той му отговаряше със същото и с радостен възторг го връщаше на мястото му — в едно от купетата на нашия вагон. Научих историята им. Една най-обикновена колимска история. Бащата — някакъв „битовак“, току-що бил освободен и сега пътуваше за „континента“. Майката на детето не пожелала да се върне и бащата пътуваше със сина си, твърдо решен да измъкне детето, а може би и себе си, от здравите обятия на Колима. Защо майката не е пожелала да се върне ли? Може това да е била една най-обикновена история. Срещнала друг мъж, допаднал й волният колимски живот — вече като волнонаемна може би не искала да се връща на „континента“ в положението на човек второ качество… А може би младостта й си е отивала. Или любовта, колимската любов, да си е била отишла — и това се случваше. А може и да е било и по-страшното. Да е излежала присъда по петдесет и осми член — най-битовият от всички битови — и да е знаела с какво я заплашва връщането на Голямата земя. С нова присъда, с нови мъки. На Колима също нямаше гаранции срещу това, но поне нямаше да я преследват, както преследваха всички на „континента“.

Нищо не научих и не исках да научавам. Благородството, порядъчността, любовта към своето дете, което бащата сигурно е виждал не кой знае колко често — нали е било на ясли, в детска градина.

Неумелите бащини ръце, разкопчаващи детското панталонче, огромните разноцветни копчета, зашити от грубите, несръчни, но добри ръце. Щастието на бащата и щастието на момченцето. Този двегодишен малчуган не знаеше думичката „мама“. Той викаше: „Татко, татко!“. И той, и почернелият от слънцето шлосер си играеха, като с мъка си намираха място сред пияните, сред картоиграчите, сред кошниците и денковете на спекулантите. Тези двама души от нашия вагон със сигурност бяха щастливи.

На пътника, който спеше вече втори ден, откакто бяхме потеглили от Иркутск, който се бе събудил само за да изпие, да излочи нова бутилка водка ли, коняк ли, домашен ликьор ли, не му се удаде да спи повече. Вагонът се разтресе. Спящият пиян пътник рухна на пода и започна да стене. Медицинската помощ, извикана от шафнера, установи, че човекът си е счупил рамото. Изкараха го на носилки и той изчезна от моя живот.

Внезапно във вагона се появи фигурата на моя спасител, макар че спасител е силно казано — нали тогава не се стигна до нещо сериозно, кърваво. Моят познат си седеше, не ме беше познал или не желаеше да ме познае. Все пак се спогледахме и аз отидох при него. „Искам поне да стигна до вкъщи, да видя близките си“ — това бяха последните думи на този криминален, които чух.

Всичко това: и ярката светлина на лампата на Иркутската гара, и спекулантът, който носеше със себе си чужди снимки за камуфлаж, и бълвочът, изригнат върху леглото ми от гърлото на младия лейтенант, и тъжната проститутка от горното легло в купето на шафнерите, и двегодишното мърляво дете, което викаше щастливо „татко! татко!“ — всичко това го запомних като мое първо щастие, непрекъснатото щастие на „свободата“.

Ярославската гара. Шумът, градският прибой на Москва — градът, който ми беше по-близък от всички градове на света. Спрелият вагон. Толкова скъпото лице на жена ми, която ме посрещаше по същия начин, както когато се връщах от безбройните си пътувания. Този път командировката беше продължителна — почти седемнадесет години. И най-важното — връщах се не от командировка. Връщах се от ада.

Край