Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Берды Онже, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

 

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989


Виц, превърнал се в мистичен символ… Жива реалност, понеже хората са гледали на подпоручик Ците[1] като на жив човек — всичко това, толкова добре разказано ни от Юрий Тинянов, дълго време не можех да възприема като записан действителен случай. Поразителната история от времето на цар Павел беше за мен само гениална духовитост, зла шега на някой съвременен велможапразнодумец, превърнал се въпреки желанието на автора в ярко свидетелство на това дяволски забележително царуване. Лесковският часови е нещо подобно, утвърждаващо приемствеността на нравите при самодържавието. Но самият факт на царската „грешка“ ме караше да се съмнявам до 1942 година.

Лейтенант Куршаков констатира бягството на гара Новосибирск. Изкарват всички арестанти от товарните вагони и под ситния студен дъжд започват да ги броят, да ги „извикват“ по списък, в който са отбелязани членът и присъдата. Всичко е напразно. В строя от по пет души има тридесет и осем пълни редици, а в тридесет и деветата стои един човек, а не двама, както е било при заминаването. Куршаков проклина мига, когато се е съгласил да приеме етапа без „личните дела“, направо по списъка, в който под номер „шестдесет“ се води избягалият арестант. Списъкът е поизтрит; а и хартията няма как да бъде опазена от дъжда. От вълнение Куршаков едва успява да разчете презимената, а и буквите наистина са се размили. Номер „60“ го няма. Вече са изминали половината от пътя. За подобни липси наказват строго и Куршаков вече се прощава мислено с пагоните и с офицерската дажба. Страхува се и да не го изпратят на фронта. Тече втората година от началото на войната, а Куршаков има късмета да служи в конвойната охрана. Спечелил си е име на изпълнителен, прилежен офицер. Десетки пъти е съпровождал етапи, големи и малки, придружавал е и „ешелони“, също и специални конвои, и никога не се е случвало някой да му избяга. Дори е награден с медал „За бойни заслуги“ — такива медали се връчват и в дълбокия тил.

Куршаков седи във вагона, в който пътува охраната, и с треперещи, хлъзгави от дъжда пръсти прехвърля съдържанието на злополучния „пакет“ — продоволствен атестат, писмо от затвора, адресирано до лагерите, закъдето кара етапа, и списъка, списъка, списъка. И от всички документи, от всички редове вижда само цифрата „192“. А в здраво затворените вагони има 191 арестанти. Мокрите до кости хора ругаят и, съблекли саката и палтата си, гледат да ги поизсушат на вятъра до пролуката на вратата.

Куршаков е объркан, потиснат от бягството. Войниците от конвоя, свободни от наряд, уплашено мълчат в ъгъла на вагона, а лицето на старшина Лазарев, помощника на Куршаков, отразява всичко, което се чете и по лицето на началника му — безпомощност, страх…

— Какво да правим? — пита се Куршаков. — Какво да правим?

— Я дай списъка.

Куршаков му подава няколкото изпомачкани листа хартия.

— Номер „шестдесет“ — прочита Лазарев. — Онже Берди, член сто шестдесет и втори, присъда десет години.

— Криминален — въздъхва Лазарев. — Криминален. Някой звяр.

Честото общуване с престъпниците е научило конвоя да използва апашкия жаргон, речника на криминалните, според който зверове викат на жителите на Средна Азия, Кавказ и Закавказието.

— Звяр е — потвърждава и Куршаков. — И сигурно не знае думичка руски. По време на проверките е мучал. Ще ни одерат кожите за тоя, братле… — и Куршаков приближава листа до очите си, като чете с омраза: — Берди…

— Може и да не ни ги одерат — казва Лазарев с внезапно укрепнал глас. Лъскавите му, шарещи очи се вдигат нагоре. — Върти ми се една мисъл в главата — той бързо зашепва нещо на ухото на Куршаков.

Лейтенантът поклаща недоверчиво глава:

— Нищо няма да стане…

— Може да се опита — казва Лазарев. — Нали има фронт… Има война.

— Действай — съгласява се Куршаков. — Ще останем тук още две денонощия — проверих го на гарата.

— Дай пари — казва Лазарев.

Надвечер той се връща.

— Туркменец е — долага на Куршаков.

Куршаков тръгва към вагоните, отваря вратата на първия и пита затворниците дали сред тях няма някой, който да знае поне няколко туркменски думи. Отвътре Отговарят отрицателно и Куршаков се отказва да пита в следващите вагони. Прехвърля „с багажа“ един арестант във вагона, където е пътувал избягалият, а в първия вагон войниците от конвоя натикват някакъв дрипльо, останал без глас, викащ нещо важно и страшно на неразбираем език.

— Хванали са го, проклетниците — казва един висок арестант, като му прави място. Онзи прегръща краката му и се разплаква.

— Престани, чуваш ли, престани — хрипти високият.

Беглецът бързо ломоти нещо.

— Не разбирам, братле — казва му високият. — На, хапни си чорба, останала е на дъното на котелката ми.

Беглецът посръбва малко и заспива. На сутринта отново започва да вика и плаче, изскача от вагона и се хвърля в краката на Куршаков. Войниците от конвоя го натикват обратно във вагона и до края на пътуването беглецът остава да лежи под наровете, като излиза само когато раздават храната. Мълчи и плаче.

Предаването на етапа минава съвсем благополучно за Куршаков. Като изругава на няколко пъти по адрес на затвора, изпратил етапа без „личните дела“, дежурният комендант излиза да приема арестантите и започва проверка по списъка. Петдесет и девет души излизат от строя, а шестдесетият не се обажда.

— Този е беглец — рече Куршаков. — Избяга ни в Новосибирск, ала го хванахме. На пазара. Много грижи ни създаде. Ще ви го покажа. Звяр — нито дума не знае на руски.

Куршаков извежда Берди за рамото. Затворите на пушките изщракват и Берди влиза в лагера.

— Как му е фамилията?

— Ето я — сочи Куршаков.

— Онже Берди — прочита комендантът. — Член шестдесет и втори, присъда десет години. Звяр, пък е смел…

Комендантът решително написва срещу фамилията на Берди: „Склонен е към бягство, направил е опит да избяга по време на транспортирането.“

След един час извикват Берди. Той скача зарадван, струва му се, че всичко ще се изясни, ще го освободят. Весело подтичва пред войника от конвоя.

Завеждат го в дъното на двора, при бараката, оградена с три реда бодлива тел, бутват го в първата врата, в смърдящия мрак, където бучат гласове.

— Звяр, братлета…

Срещнах Берди Онже в болницата. Той вече можеше да говори малко на руски и ми разправи как преди три години на пазара в Новосибирск някакъв руски войник, от патрула, както си мислел Берди, се опитал да му обясни нещо. Сетне войникът го повел за изясняване на личността му към гарата. Там той скъсал документите му и го натикал в един арестантски вагон. Истинската фамилия на Берди беше Тошаев, селянин от някакво забутано селце недалеч от Чарджоу. В търсене на хляб и работа той и един негов земляк, който знаел руски, стигнали до Новосибирск, приятелят му отишъл да обиколи пазара.

Тошаев бил писал вече няколко заявления, но още нямал отговор. Неговото „лично дело“ така и не пристига, зачислен е в групата на „безотчетните“ — онези, за които нямало никакви документи. Вече бе свикнал с фамилията Онже, прибирало му се у дома, тук било студено, често боледувал, писал до вкъщи, но не получил отговор, сигурно защото често го прехвърляли от едно място на друго.

Берди Онже се беше научил да говори руски много добре, но за три години не бе успял да свикне да яде с лъжица. Взимаше паницата с двете си ръце — чорбата винаги беше съвсем леко топла, нямаше опасност да си изгори нито пръстите, нито устните… Пиеше чорбата, а каквото оставаше на дъното, го измъкваше с пръсти… Кашата също я ядеше с ръце — лъжицата я оставяше настрана. Това беше развлечение за цялата болнична стая. Берди сдъвкваше парче хляб, то ставаше на тесто и той го смесваше с пепел от печката. Сетне го правеше на топче и го смучеше. Това беше „хашиш“, „опиум“. Никой не се смееше на този ерзац — всекиму се беше случвало, и то неведнъж, да стрива сухи брезови листа или корен от френско грозде и да го пуши вместо махорка.

Берди се учуди, че веднага разбрах същността на случая му. Грешката на машинописката, която е номерирала продължението на прякора на човека със списъчния номер „59“, безпорядъкът и бъркотията на прибързаното изпращане на затворническите етапи по време на войната, робският страх на разните куршаковци и лазаревци от началството…

Но нали човекът под номер петдесет и девет е бил там. Поне той е можел да каже, че прякорът „Берди“ е негов, нали? Можел е, разбира се. Но всеки се забавлява, както може. Всеки се радва на смута и паниката в редиците на началството. Само някой левак може да отвори очите на началниците за истината. А петдесет и девети номер е бил криминален.

Бележки

[1] „Подпоручик Ците“ — разказ от Юрий Тинянов, в който в резултат на правописна грешка, направена от един от персонажите (вместо да напише „подпоручиците“, той пише „подпоручик Ците“) се случват редица трагикомични събития. В разказа на Шаламов името на героя Онже също е плод на подобна грешка. На руски „он же“ означава „същият известен като“. — Б.пр.

Край