Варлам Шаламов
Инженер Кисельов

Не можах да разбера душата на инженер Кисельов. Млад, на тридесет години, енергичен, току-що завършил института и дошъл в Далечния север за задължителното тригодишно разпределение. Един от малкото началници, които бяха чели Пушкин, Лермонтов, Некрасов — поне за това говореше библиотечният му картон. И най-важното — безпартиен, значи бе дошъл тук не за да проверява нещо по заповед отгоре. Без никога да е срещал арестанти в житейския си път, с жестокостта си Кисельов надмина всички палачи.

Като нанасяше лично побой на затворниците, Кисельов даваше с това пример на десетниците, на бригадирите, на конвоя. След края на работния ден Кисельов не намираше покой — обикаляше бараките и търсеше някого, когото да може безнаказано да оскърби, да удари, да пребие. Разполагаше с двеста такива души. В него се таеше тъмна, садистична жажда за убийство и в самовластието, в безправието на Далечния север тя бе намерила излаз, развитие, растеж. Не само да събори някого — сред големите и малки колимски началници имаше много такива, които ги сърбяха ръцете, които си изливаха яда и след минута вече забравяха за избития зъб, за окървавеното лице на арестанта, който за цял живот запомняше този забравен от началството удар. Не просто да удари, а да го събори и да тъпче, да тъпче този полутруп с подкованите си ботуши. Мнозина затворници бяха виждали до лицата си железцата по подметките и токовете на ботушите на Кисельов.

Кой лежи днес под ботушите на Кисельов, кой седи на снега? Зелфугаров. Това бе съседът ми по купе, от горното легло, съсед от влака, който пътуваше право към ада — осемнадесетгодишно слабо момче с износени мускули, преждевременно износени. Лицето му — потънало в кръв, познах го само по гъстите, черни, щръкнали вежди: Зелфугаров — турчин, фалшификатор на пари. Жив фалшификатор по член 59–12 — на това не би повярвал нито един прокурор, нито един следовател, за това деяние държавата има само един отговор — смърт. Но когато гледали делото му, Зелфугаров бил момче на шестнадесет години.

— Хубави пари правехме, не можеха да се различат от истинските — развълнувано шепнеше той в бараката, в подсилената палатка, където под брезента бе издигнато шперплатово скеле — имаше и такива изобретения. Майка му и баща му били разстреляни, също и двамата му чичовци, а момчето останало живо — впрочем, то скоро щеше да умре, гаранция за това бяха ботушите и юмруците на инженер Кисельов.

Навеждам се над Зелфугаров и той изплюва направо върху снега избитите си зъби. Лицето му подпухва пред очите ми.

— Вървете, вървете — ще ви види Кисельов и ще се ядоса — бута ме в гърба инженер Вронски — тулски миньор родом от Твер — последна мостра от шахтинските процеси. Доносник и подлец.

По тесните стъпала, изсечени по склона, стигаме до мястото, където работим. Това бяха „дълбеи“ на шахта. Галерия, която се прокарва под наклон, нагоре вече беше изтеглен с въжета много трошляк — релсите водеха някъде много навътре, където пробиваха, къртеха и изнасяха нагоре рудата.

И Вронски, и аз, и Савченко, харбинският пощаджия, и локомотивният машинист Крюков — всички бяхме прекалено слаби за копачи, за да ни бъде оказана честта да сме допуснати до кирките и лопатите и до „усилената“ дажба, която се различава от нашата, от тази на производствениците, с някаква, струва ми се, допълнителна каша. Добре ми е известно какво представлява скалата на лагерната храна, какво страшно значение имат тези поощрителни дажби и не се оплаквам. Останалите — новаците — разпалено обсъждат най-важния според тях въпрос: каква категория ще им определят за следващата десетдневка — дажбите и купоните се сменяха на всеки десет дни. Каква ли? Бяхме прекалено слаби за „усилена“ дажба, мускулите на ръцете и краката ни отдавна бяха заприличали на върви — на канап. Но все още имахме мускули по гърбовете си, по гърдите, още имахме кожа и кости, и по гърдите ни излизаха мазоли, докато изпълнявахме желанията на инженер Кисельов. И четиримата имахме мазоли на гърдите си и бели кръпки на ватенките, точно отпред, сякаш бяхме с еднакви арестантски униформи.

В галерията имаше релси, по тях с дебело конопено въже спускахме вагонетката — долу щяха да я натоварят, а ние щяхме да я изтеглим. Разбира се, на ръка нямаше да можем да я издърпаме, дори да опъваме четиримата едновременно, задружно, както теглят конете в коларските тройки в Москва. В лагера всеки дърпа наполовина по-слабо или един и половина пъти по-силно. В лагера не умеят да теглят задружно. Но ние си имахме механизъм, същия онзи механизъм, който е съществувал още в древен Египет и благодарение на който са били построени пирамидите. Пирамидите, а не някаква си шахта, шахтичка. Това е конният рудан. Само че вместо коне тук впрягат хора — нас, и всеки напъва с гърди своето дърво, натиска, и вагонетката бавно изпълзява горе. Тогава оставяме рудана и изтикваме вагонетката до насипа, разтоварваме я, тикаме я обратно, качваме я на релсите и я спускаме в черното гърло на галерията.

Кървавите мазоли на гърдите на всеки, кръпките на гърдите на всеки — това са следи от дръжките на конния рудан, на египетския рудан.

Тук, с ръце на кръста, ни чака инженер Кисельов. Зорко следи да заемем местата си във впряга. Той допушва цигарата си, старателно стъпква, разтрива с ботушите си фаса върху камъните и си тръгва. И макар да знаем, че Кисельов нарочно е разпокъсал, стъпкал фаса, за да не намерим нито една частица тютюн, понеже техническият ръководител беше видял възпалените ни, алчни погледи, арестантските ноздри, които вдъхваха отдалеч дима на тази негова цигара — все пак не можем да се сдържим и четиримата се спускаме към разпокъсаната, унищожена цигара, опитваме се да намерим поне трошица тютюн, поне една частица, но, разбира се, това не ни се удава. Очите ни са пълни със сълзи и се връщаме на работните си места — при изтърканите дръжки на конния рудан.

Именно Кисельов, Павел Дмитриевич Кисельов възкреси в Аркагал ледения карцер от 1938 година, изсечен в една скала, във вечната замръзналост, този леден карцер. През лятото събличаха хората по бельо — според лятната гулаговска инструкция — и ги затваряха в този карцер боси, без шапки, без ръкавици. През зимата затваряха с дрехи — в съответствие със зимната инструкция. Много от затворниците, прекарали в този карцер само една нощ, завинаги се простиха със здравето си.

В бараките, в палатките се приказваше много за Кисельов. Методичните, всекидневните побои до смърт изглеждаха прекалено ужасни и непоносими за мнозина от онези, които не бяха минали през школата на 1938 година.

Всички оставаха поразени, учудени или може да се каже засегнати от личното участие на началника на участъка в тези всекидневни екзекуции. Арестантите лесно прощаваха ударите и побутванията на конвоя, на надзирателите, прощаваха на собствените си бригадири, но се срамуваха за началника на участъка, за този безпартиен инженер. Активността на Кисельов възмущаваше дори онези, чиито чувства бяха притъпени от многото години затвор, онези, които бяха виждали какво ли не, които се бяха научили на великото равнодушие, което лагерът възпитаваше у хората.

Ужасно нещо е лагерът, нито един човек на този свят не трябва да знае какво е това. Лагерният опит е изцяло отрицателен, до последната минута. Човек става само по-лош. Другояче не може и да бъде. В лагера има много неща, които човек никога не бива да вижда. Но да се види дъното на живота — това не е най-страшното. Най-страшното е, когато човек започне постоянно да усеща това дъно в собствения си живот, когато моралните му критерии се заимстват от лагерния опит, когато моралът на апашите започва да придобива валидност и в свободния му живот. Когато човешкият ум започва не само да оправдава тези лагерни чувства, но и да им служи. Познавам много интелигентни хора — а и не само интелигентни, — които бяха възприели за тайни граници в живота си именно апашките критерии. В битката на тези хора с лагера бе победил лагерът. Това е и приемането на морала „по-добре да откраднеш, отколкото да помолиш за нещо“, това е и фалшивото апашко различие, което се прави между личното и държавното. Това е и прекалено волното отношение към всичко държавно. Има много примери за падение. Моралната граница, браздата, са много важни за затворника. Това е главното нещо в живота му. Дали е останал човек, или не.

Разликата е едва доловима и човек не трябва да се срамува, че е бил „мръшляк“, „фитил“, че е търчал като „курва с канче“ и е ровил в помията, а да се срамува от удвоения апашки морал — макар това да ти дава възможност да оцелееш като апашите, да се престориш на „битовак“ и да се държиш така, че не дай си Боже нито началниците, нито другарите ти да разберат по петдесет и осми член ли си или по сто шестдесет и втори, или по някакъв служебен параграф — за злоупотреби или за нехайство. С една дума, интелигентът иска да е една лагерна Зоя Космодемянска, с апашите да е апаш, с криминалните — криминален. Той краде и пие, и дори се радва, когато му лепнат нова присъда, „битова“ — най-сетне проклетото клеймо на „политически“ отпада. А всъщност той никога не е бил политически. В лагерите нямаше политически. Това бяха въображаеми, измислени врагове, на които държавата гледаше като на истински — разстрелваше ги, убиваше ги, мореше ги с глад. Сталинската коса на смъртта косеше всички подред, съобразявайки се с плана, със списъците, с изпълнението на този план. Сред загиналите в лагерите процентът на негодниците и страхливците беше също такъв, какъвто е и на свобода. Всички хора бяха случайни, случайно превърнали се в жертви от равнодушни, от страхливци, от еснафи, дори от палачи.

Лагерът беше огромно изпитание за нравствените сили на човека, за обикновения човешки морал — и деветдесет и девет процента от хората не издържаха на това изпитание. Тези, които издържаха — умираха заедно с онези, които не бяха издържали, опитвайки се да бъдат по-добри от всички, по-твърди от всички — само заради самите себе си…

Това се случи в разгара на есента, имаше силна виелица. Младата патица, изостанала от ятото си, не можеше да се бори със снега, силите й свършваха. На площадката запалиха един прожектор и, излъгана от студената светлина, птицата се устреми към него като към слънце, като към топлина, пляскайки с натежалите си, мокри криле. Но студената светлина на прожектора не беше животворен слънчев огън и патицата престана да се бори със снега. Тя кацна на площадката пред галерията, където ние — живите скелети, облечени с парцаливи ватенки — натискахме с гърди дръжките на рудана, пришпорвани от дюдюкането на конвоя. Савченко хвана патицата с голи ръце. Стопли я в пазвата си, в кокалестата си пазва, изсуши перата й със своето гладно, студено тяло.

— Ще я изядем ли? — попитах. Макар че множественото число в случая беше съвсем неуместно — това бе лов, плячката беше на Савченко, а не моя.

— Не. По-добре да я дам…

— На кого? На конвоя ли?

— На Кисельов.

Савченко занесе патицата в къщата, където живееше началникът на участъка. Жената на началника му даде два къшея хляб, около триста грама, и му сипа цяла котелка постна зелена чорба. Кисельов знаеше как да се разправя с арестантите, беше научил и жена си. Разочаровани, излапахме хляба: Савченко — по-голямото парче, аз — по-малкото. Изсърбахме чорбата.

— По-добре ние да бяхме изяли патицата — тъжно рече Савченко.

— Не трябваше да я носиш на Кисельов — потвърдих аз.

Случайно останал жив след унищожителната тридесет и осма година, не смятах повторно да се обричам на познатите мъки. Да се обричам на ежедневни, ежечасни унижения, на побои, на издевателства, на пререкания с конвоя, с готвача, с баняджията, с бригадира, с който и да е началник — тази безкрайна борба за късче от нещо, което става за ядене, — и да не умра от гладна смърт, да доживея до утрешния, съвсем същия ден.

Трябваше да мобилизирам последните остатъци от разклатената си, измъчена, изтерзана воля, за да сложа край на издевателствата дори с цената на живота си. Животът не е кой знае колко голям залог в лагерната игра. Знаех, че всички мислят така, само че не го казват. Бях намерил начин да се отърва от Кисельов.

Милион и половина слабо коксуващи се въглища, които не отстъпваха по калоричност на тези от Донбас — такъв беше въглищният запас на Аркагал, въглищният район на Колимския край — където листвениците, изкривени от студа над върховете си и от вечната замръзналост под корените достигаха зрелост на триста години. Значението на въглищните запаси при такива гори се разбираше от всеки колимски началник. Затова в Аркагалинската шахта често идваше най-голямото колимско началство.

— Щом в Аркагал пристигне някой голям началник — трябва да фраснем един на Кисельов. Публично — нали непременно ще тръгнат да обикалят бараките, шахтата. Да се излезе от строя и да му се залепи един шамар.

— Ами ако те застрелят, когато напуснеш строя?

— Няма. Няма да чакат. Началниците от Колима имат малък опит що се отнася до плесниците. Нали не се отнася за пристигналото началство, а за твоя технически ръководител.

— Ще ти лепнат нова присъда.

— Не повече от две години. За такава гад няма да е повече. А двете години трябва да се поемат.

Никой от старите колимчани не се надяваше да се върне жив от Север — присъдата беше без значение за нас. Само да не е разстрел, да не е смърт. Че дори и тогава…

— А че след плесницата Кисельов ще го махнат оттук, ще го преместят, ще го разжалват — това е ясно. Сред висшето началство плесницата се смята за позор. За нас, арестантите, това не е така, за Кисельов сигурно също. Такава плесница ще отекне по цяла Колима.

Като си помечтах така до печката, до изстиващото огнище за най-важното, аз се покатерих на горния нар, на мястото си, където беше по-топло, и заспах.

Спах, без да сънувам. На сутринта ни заведоха на работа. Вратата на канцеларията се отвори и началникът на участъка прекрачи прага. Кисельов не беше страхливец.

— Ей, ти — викна ми, — излез от строя.

Излязох.

— Значи ще отекне по цяла Колима? А? Е, сега вече внимавай…

Кисельов не ме удари, дори не замахна проформа — да запази началническото си достойнство. Обърна се и се прибра. Трябваше много да внимавам. Кисельов вече не се приближаваше до мен и не ми правеше забележки — просто ме беше отписал от живота си, но разбирах, че няма да забрави нищо, и понякога усещах с гърба си пълния с омраза поглед на човек, който още не е измислил начин да си отмъсти.

Много пъти съм размишлявал над това велико лагерно чудо — чудото на „пеенето“, на доносничеството. Кога ме бяха „изпели“ на Кисельов? Значи певецът не е спал цяла нощ, за да отърчи до стаята на дежурния или до жилището на началника. Съсипан от работата през деня, праведният певец крадеше от нощната си почивка, измъчваше се, страдаше и „доказваше“. Кой беше той? По време на разговора бяхме четирима. Самият аз не съм доносничил, бях сигурен в това. Има такива житейски ситуации, когато човек не знае дали е доносничил, или не срещу другарите си. Например безкрайните заявления за разкаяние на разните партийни уклонисти. Това доносничене ли е, или не? Да не говорим за показанията, изтръгнати с помощта на бензинова лампа. И това се случваше. Из Москва и днес ще срещнете един професор-бурят с белези от бензинова лампа по лицето — от времето на тридесет и седма година. Кой друг? Савченко? Той спеше до мен. Инженер Вронски. Да, инженер Вронски. Той е. Трябваше да се бърза и аз написах една бележка.

Вечерта на другия ден от Аркагал, който беше на единадесет километра, пристигна с попътен транспорт лекарят Кунин, също затворник. Познавах го бегло — от етапните затвори през изминалите години. След като огледа болните и здравите, Кунин ми намигна и се упъти към Кисельов.

— Е, как мина прегледът? Наред ли е всичко?

— Да, почти, почти. Искам да ви помоля за нещо, Павел Дмитриевич.

— Ще се радвам да ви услужа.

— Пуснете Андреев в Аркагал. Ще ви напиша предписание.

Кисельов пламна:

— Андреев ли? Не, когото искате, Сергей Михайлович, само не Андреев. — И се засмя. — Той е, как да ви го кажа по-литературно, мой личен враг.

В лагерите началниците са две школи. Едните смятат, че всички затворници, пък и не само затворниците, които са докачили лично началството, трябва колкото се може по-бързо да бъдат изпратени на друго място, да бъдат прехвърлени, изгонени от работа.

Другата школа счита, че всички оскърбители, всички лични врагове трябва да бъдат държани по-наблизо, да са ти пред очите и лично да се проверява ефективността на наказателните мерки, измислени от началника за удовлетворяване на собственото самолюбие, на собствената жестокост. Кисельов изповядваше принципите на втората школа.

— Не смея Да настоявам — каза Кунин. — Аз, честно казано, съм дошъл за съвсем друго. Нося актове, доста много са — той разкопча измачканата си брезентова чанта. — Актове за нанесен побой. Още не съм ги подписал. Знаете ли, придържам се към простия, както се казва, „народен“ поглед върху тези неща. Мъртвите не могат да бъдат възкресени, счупените кости не може да се залепят. Пък и в тези актове няма мъртви. Казвам го просто така, на майтап. Не ви желая злото, Павел Дмитриевич, и бих могъл да смекча някои от лекарските заключения. Не да ги унищожа, а именно да ги смекча. Това, което е било, да го кажа с по-меки думи. Но след като виждам изнервеното ви състояние, аз, разбира се, не искам да ви безпокоя с лична молба.

— Не, не, Сергей Михайлович — рече Кисельов, като придържа за раменете станалия от табуретката Кунин. — Защо говорите така? А не може ли тези тъпи актове да бъдат скъсани? Та аз, честна дума, съм го правил в яда си. Освен това те са такива негодници. Могат да изкарат всеки извън кожата му.

— Относно това, че могат да изкарат всеки извън кожата му, аз имам свое мнение, Павел Дмитриевич. А актовете… Естествено, че не може да бъдат скъсани, но може да се смекчат.

— Ама че направете го!

— С удоволствие бих го направил — студено рече Кунин, като гледаше Кисельов право в очите. — Но ето че аз ви помолих да прехвърлите един пандизчия в Аркагал — ей тоя фитил Андреев, — а вие не искате и да чуете. Само се засмяхте и толкоз…

Кисельов помълча малко.

— Всички сте гадове — каза той. — Напишете, че искате да го изтеглите в болницата.

— Това ще направи фелдшерът на вашия участък по ваше указание — рече му Кунин.

Още същата вечер с диагноза „остър апандисит“ ме откараха в Аркагал, в главната лагерна зона, и повече не видях Кисельов. Но не мина и половин година, когато чух за него.

В тъмната минна галерия някой шумолеше с вестник, чуваше се смях. Във вестника имаше съобщение за внезапната смърт на Кисельов. За стотен път разправяха подробностите в радостна надпревара. През нощта в жилището на инженера през прозореца влязъл крадец. Кисельов не беше страхливец, над леглото му винаги висеше заредена ловджийска пушка-двуцевка. Кисельов чул шумолене, скочил от леглото, запънал ударниците и се втурнал в съседната стая. Когато чул стъпките му, крадецът се спуснал към прозореца, ала се позабавил, докато се измъквал през тесния отвор.

Кисельов го ударил отзад с приклада, като в отбранителен ръкопашен бой — по всички правила, както са го учили цивилните по време на войната — учили са ги на някакви хватки от едно време. Двуцевката гръмнала. И двата куршума се забили в корема на Кисельов. Умрял два часа по-късно — най-близкият хирург беше на четиридесет километража на Сергей Михайлович като на затворник не му бяха разрешили да направи тази спешна операция.

Денят, когато в мината долетя вестта за смъртта на Кисельов, се превърна в празник за арестантите. Струва ми се, че дори планът през този ден беше изпълнен.