Варлам Шаламов
Комбед

В трагичните страници на историята на Русия от тридесет и седма и тридесет и осма година има и лирични редове, написани със своеобразен почерк. В килиите на Бутирския затвор — този огромен затворнически организъм със сложен живот в многото си крила, мазета и кули, натъпкани до краен предел, до степен следствените арестанти да изпадат в безсъзнание по време на масовите арести, на етапи без съд и присъда, в килиите, натъпкани с живи хора, възникна любопитен обичай, традиция, която просъществува няколко десетилетия.

Постоянно насажданата бдителност, прераснала в шпиономания, беше болест, обзела цялата страна. На всяка дреболия или неволна грешка на езика се придаваше зловещ таен смисъл, който трябваше да бъде разтълкуван в следствените кабинети.

Принос на затворническото ведомство беше забраната, наложена върху получаването на колети с дрехи и храна за следствените арестанти. Мъдреците на юридическия свят уверяваха, че боравейки с две франзели, пет ябълки и два чифта стари панталони в затвора може да бъде съобщен какъвто и да било текст, дори откъс от „Ана Каренина“.

Тези „сигнали от свободния свят“, породени във възпалените мозъци на службашите от Учреждението, бяха ликвидирани. Вече се разрешаваше да се получават само пари, по-конкретно — не повече от петдесет рубли месечно на всеки арестант. Това можеха да бъдат само кръгли суми — 10, 20, 30, 40, 50 рубли; така се премахваше възможността за създаване на нова „азбука“, основаваща се на цифрите.

Най-просто, най-сигурно би било изобщо да забранят всякакви контакти, но тази мярка бе оставена за следователите, които водеха „делата“. „В интерес на следствието“ те имаха право да забранят паричните записи. В записите имаше и известен търговски интерес — магазинът-„лавка“ на Бутирския затвор многократно увеличи оборота си, след като забраниха колетите с храна и с дрехи.

Кой знае защо, администрацията не смееше окончателно да ликвидира помощите от роднините и познатите, макар да беше сигурна, че и в този случай нямаше да има никакъв протест нито вътре в затвора, нито извън него, на свобода.

Нарушаване, ограничаване на и без друго призрачните права на следствените затворници…

Руският човек не обича да свидетелства в съда. По традиция в руския процес свидетелят малко се различава от обвиняемия и неговата „причастност“ към делото е определена отрицателна характеристика за в бъдеще. Още по-лошо е положението на следствените затворници. Всички те са бъдещи осъдени, понеже се смята, че „жената на Цезар няма пороци“ и органите на вътрешните работи на грешат. Никой не се арестува, без да има защо. След ареста логично следва присъда; дали този или онзи следствен арестант ще получи голяма или малка присъда — това често пъти зависи от късмета на затворника, от „щастието му“, или от цял комплекс причини, в които влизат и дървениците, хапали следователя през нощта преди доклада му, също и резултатите от гласуването в американския конгрес.

Пътят от портала на следствения затвор на практика е един — в „черния гарван“, затворническия автобус, който откарва осъдените на гарата. Там — товарене във вагони, бавно движение на безбройните арестантски влакове по железопътните линии и накрая — един от хилядите „трудови“ лагери.

Тази обреченост оставя своя отпечатък и върху поведението на следствените арестанти. Безгрижието, юначеството се сменят с мрачен песимизъм и упадък на душевните сили. По време на разпитите следственият арестант се бори с призрак — призрак, който има исполинска сила. Арестантът е свикнал да си има работа с реални неща, а сега с него битката води Призрак. Ала „този огън го изгаря, копието го пробожда“. Всичко освен „делото“ е ужасяващо реално. Изнервен, потиснат от борбата си с фантастичните видения, поразен от огромните им размери, арестантът губи волята си. Той „подписва“ всичко, което е измислил следователят, и от този миг също става част от нереалния свят, с който се е борил, става пионка в страшната и тъмна кървава игра, която се води в следователските кабинети.

— Къде го закараха?

— В Лефортово. Да подписва.

Следствените знаят за своята обреченост. Знаят го и хората от затвора, които се намират от другата страна на решетките — затворническата администрация. Комендантите, дежурните, часовите, конвоят свикват да гледат на следствените арестанти не като на бъдещи, а като на настоящи затворници.

През 1937 година един подследствен арестант попита по време на проверка дежурния караулен комендант нещо за новата Конституция, която тогава влизаше в сила. Комендантът рязко му отвърна:

— Това не ви интересува. Вашата Конституция е Наказателният кодекс.

В лагера следствените затворници също ги чакат „промени“. Лагерите винаги са пълни със следствени — понеже да те осъдят не означаваше да се отървеш от перманентното действие на всички членове от Наказателния кодекс. Те действуваха също както извън лагерите, с тази разлика, че всичко — доносите, наказанията, разпитите — беше още по-разголено, още по-грубо и фантастично.

Когато в столицата бе забранено предаването на храни и дрехи, в затворническата провинция — в лагерите — въведоха специална „следствена дажба“ — канче вода и триста грама хляб на ден. Карцерното положение, в което бяха поставени следствените, бързо ги приближи до гроба.

С помощта на тази „следствена дажба“ се опитваха да получат „царицата на доказателствата“ — самопризнанието на подследствения, подозирания, обвиняемия.

През 1937 година в Бутирския затвор разрешаваха на следствените да получават пари — не повече от 50 рубли месечно. Всеки, който имаше пари на своята лична сметка, имаше право да пазарува в „лавката“ на затвора, четири пъти месечно можеше да изхарчи по тринадесет рубли — „лавката“ се отваряше веднъж седмично. Ако в момента на арестуването следственият е имал у себе си по-голяма сума, тя също се внасяше на личната му сметка, но въпреки това не можеше да се харчат повече от 50 рубли.

Естествено, пари в брой не се даваха, работеше се с квитанции и сметката се водеше на гърба на тези квитанции — лично от продавача в магазина и задължително с червено мастило.

За общуване с началството и с цел поддържане на дисциплина в килията от незапомнени времена съществува системата на килийните старейшини.

Всяка седмица в деня преди „лавката“, по време на проверката, администрацията на затвора раздаваше на старейшините плоча за писане и парче тебешир. На тази плоча старейшината трябваше предварително да сумира всички поръчки на арестантите от килията. Обикновено върху лицевата страна на плочата се отбелязваше общото количество на продуктите, а на гърба й пишеше чии са поръчките.

Почти винаги тази процедура отнемаше цял ден — нали животът в затвора е изпъстрен с най-различни събития и мащабите на тези събития са значителни за всички арестанти. Сутринта на следващия ден старейшината и заедно с него един-двама души отиват в магазина да получат покупките. През останалата част от деня донесените продукти се разпределят, претеглени според „индивидуалните поръчки“.

В затворническия магазин имаше голям избор от продукти: масло, салам, различни видове кашкавал, бели хлебчета, цигари, махорка…

 

Седмичният порцион на храната в затвора бе разработен веднъж завинаги. Ако арестантите забравеха деня от седмицата, те можеха да го определят по миризмата на чорбата на обяд, по вкуса на единственото блюдо за вечеря. В понеделник за обяд винаги имаше супа от грах, а за вечеря — овесена каша, във вторник — просена супа и булгурена каша. За шест месеца следствен живот всяко блюдо се появяваше точно двадесет и пет пъти — храната в Бутирския затвор открай време се славеше с разнообразието си.

Онзи, който имаше пари, макар дори само тези четири пъти по тринадесет рубли, можеше да прибави към затворническата чорба и каша нещо по-вкусно, по-хранително, по-полезно.

Който нямаше пари, естествено, не можеше да си купи нищо. В килията винаги имаше хора без нито една копейка — не един и не двама. Това можеше да бъде човек от друг град, арестуван на улицата по „най-таен начин“. Жена му сигурно е обиколила всички затвори, комендатури и отделения на милицията в града, правейки напразни опити да научи „адреса“ на мъжа си. По принцип в такива случаи не даваха конкретен отговор, всички учреждения мълчаха. Тогава жената носеше колетите от затвор в затвор — може пък някъде да ги приемат, което ще означава, че мъжът й е жив, ако ли не ги приемаха — очакваха я тревожни нощи.

Или както беше станало с един арестуван глава на семейство: веднага след ареста накарали жена му, децата и роднините да се отдръпнат от него. Измъчвайки го с непрекъснати разпити от момента на арестуването, следователят се опитвал да го накара да си „признае“ онова, което той никога не бил извършвал. Като мярка за въздействие освен заплахите и побоите лишили арестанта от пари.

Роднините и познатите съвсем основателно се страхуваха да ходят в затворите и да носят колети. Настойчивостта в предаването на колетите, в търсенето, в справките често пъти будеше подозрение, нежелателни и сериозни служебни неприятности, дори можеше да доведе до арест — срещаха се и такива случаи.

Имаше и друг вид безпарични арестанти. В шестдесет и осма килия се намираше Льонка — момче на около седемнадесет години, родом от Тумски район на Московска област — от много затънтено за тридесетте години място.

Льонка — възпълен, с бяло лице, с болнав цвят на кожата, отдавна лишен от чист въздух, се чувствуваше в затвора прекрасно. Хранеха го така, както никога не бе имал щастието да яде. Почти всеки го гощаваше с вкуснотии от лавката. Свикна да пуши цигари, а не махорка. Изпадаше във възторг от всичко — колко е интересно тук, колко хубави са хората: пред неграмотното момче от Тумския район се бе открил цял един нов свят. Възприемаше следственото си дело като някаква игра, като нещо нереално — то изобщо не го безпокоеше. Единственото му желание бе този негов затворнически, следствен живот, в който бе толкова сит, чист и на топло, да продължи безкрай.

Делото му беше много интересно. Представляваше точно копие на ситуацията от чеховския „Злосторник“. Льонка отвинтвал от железопътната линия гайки за тежести — да лови риба, бил заловен на местопрестъплението и даден под съд като вредител, по седма алинея от петдесет и осми член. Льонка никога не беше чувал за разказа на Чехов, но „доказваше“ на следователя като класическия чеховски герой, че никога не е развинтвал по две съседни гайки, че той „разбира“…

Въз основа на показанията на момчето следователят градеше някакви необикновени концепции, според най-невинната от които Льонка го чакаше разстрел. Но следствието все не успяваше да „свърже“ Льонка с някого — и ето че той лежеше в затвора вече втора година в очакване следователят да намери тези „връзки“.

Хората, които нямаха пари на личната си сметка в затвора, трябваше да се прехранват със затворническо ядене без нищо допълнително. Арестантският порцион е тъжно нещо. Дори малкото разнообразие в храната прави арестантския живот по-поносим, някак си по-весел.

По всяка вероятност затворническата дажба (за разлика от лагерната) бе по някакъв начин теоретично или житейски изчислена що се отнася до калориите, белтъчините, мазнините и въглехидратите. Тези сметки сигурно се базираха на някакви „научни“ разработки — учените обичат да се занимават с такъв вид трудове. Също толкова вероятно е в Московския следствен затвор контролът по приготвянето на храната и достигането на калориите до живия потребител да са били на необходимата висота. И много е възможно в Бутирския затвор „пробата“ да не е била издевателска формалност, както в лагерите. Някой стар затворнически лекар, търсейки къде трябва да се подпише в „акта“ и с това да утвърди раздаването на храната, може би е в състояние да помоли готвача да му сипе повечко леща, това най-калорично блюдо. Дори ще се пошегува, че арестантите напразно се оплакват от храната — дори той, лекарят, с удоволствие изяжда една паничка — впрочем, на лекарите им дават да опитват от младата, тазгодишна леща.

В Бутирския затвор никога не е имало оплаквания от храната. Не защото тя е хубава. В края на краищата на следствения арестант не му е до нея. И дори най-омразното арестантско блюдо — вареният фасул, който тук бе учудващо безвкусен, фасулът, който бе категорично кръстен „блюдо опъни врат“ — дори този фасул не пораждаше оплаквания.

Саламът, маслото, захарта, кашкавалът, меките хлебчета — всички тези неща от лавката бяха сякаш деликатеси. Естествено, всекиму би било приятно да ги изяде с чай, не със затворническото вряло „малиново“ питие, а с истински чай, направен в канче с вода от огромния десетлитров меден чайник, останал още от царско време, чайник, от който може би са пиели народоволците.

Разбира се, „лавката“ беше радостно събитие в живота на килията. Лишаването от „лавка“ беше тежко наказание, което винаги водеше до спорове и караници — такива неща се преглъщат много трудно от арестантите. Случайният шум, дочут от дежурния надзирател, спорът с дежурния комендант — всичко това се квалифицираше като дързост; наказанието бе лишаване от поредна „лавка“.

Мечтите на осемдесетте души, разположени на двадесет места, ставаха на пух и прах. Това беше тежко наказание.

На следствените, които нямаха пари, би трябвало да им бъде безразлично лишаването от „лавката“. Ала не беше така.

Продуктите са донесени, започва вечерното пиене на чай. Всеки си е купил каквото иска. А онези, които нямаха пари, се чувствуваха излишни в този общ празник. Само те не споделяха нервната приповдигнатост, когато наставаше денят за „лавка“.

Да, всички ги черпеха. Но дори да изпиеха чаша чай с чужда захар и с чужд бял хляб, дори да изпушеха чужда цигара — една, втора, — всичко това не беше като „у дома“, като ако си бяха купили тези неща със свои пари. Безпаричният е толкова деликатен, че не смее да си вземе нещо в повече.

Изобретателният колективен мозък на затвора успя да намери изход, който премахваше това неестествено положение на безпаричните, който щадеше тяхното самолюбие и даваше почти официално право на всеки безпаричен да има достъп до „лавката“. Той можеше съвсем самостоятелно да харчи свои собствени пари, да купува каквото си пожелае.

Откъде се вземаха тези пари ли?

Тъкмо тогава се роди за втори път прочутата думичка от времето на военния комунизъм. Това бе думата „комбед“ — комитет на бедните. Някой неизвестен я бе подхвърлил в килията и тя се прихвана, закрепи се, плъзна се от килия в килия — чрез чукане по стените и бележки, скрити под някоя пейка в банята, разпространявана и при прехвърляне на хора от затвор в затвор.

Бутирският затвор се славеше с образцовия си ред. В огромния затвор имаше дванадесет хиляди места с непрекъснато денонощно движение на текущото население: всеки ден караха на Лубянка и от Лубянка за разпити, за очни ставки, за съд, превозваха арестантите в други затвори…

Администрацията на затвора наказваше следствените затворници за „килийни“ провинения със затваряне в Полицейската, Пугачовската, Северната и Южната кули — в специални „дисциплинарни“ килии. Имаше и кариерна пристройка, където в килиите бе невъзможно да се легне и човек можеше да спи само седнал.

Всеки ден една пета част от населението на килията го водят някъде — или „на фото“, където ги снимат по всички правила — анфас и в профил, с номер, прикрепен към пердето, пред което сядат арестантите; или да „свири на пиано“ — дактилоскопирането винаги е било задължително и кой знае защо тази процедура никога не се е смятала за унизителна; или на разпит, в крилото за разпити, по безкрайните коридори на исполинския затвор, където преди всеки завой съпровождащият щрака с ключ по медната тока на колана си, като по този начин предупреждава за появата на „таен арестант“. И докато не се чуе плясване с ръце (в Лубянка пляскат с ръце в отговор на щракане с пръсти вместо дрънчене на ключове), съпровождащият не пуска арестанта напред.

Движението е непрекъснато, безкрайно — порталът на затвора никога не се затваря за дълго — и нямаше нито един случай двама души, арестувани по едно и също дело, да се озоват в една килия.

Арестантът, прекрачил прага на затвора, излязъл от него дори само за миг, ако неочаквано пътуването му се отмени — не може да се върне обратно без дезинфекция на всичките си вещи. Такъв е редът, санитарният закон. Дрехите на онези, които често ги караха на разпит в Лубянка, се износваха бързо. И без друго в затвора горните дрехи се износват много по-бързо, отколкото на свобода — човек спи с тях, върти се върху дървените „щитове“, които покриват наровете. Тези дъски заедно с честите „въшебойки“ — „парилки“ бързо унищожават дрехите на следствените.

Колкото и да е строг контролът, „надзирателят мисли за ключовете си по-малко, отколкото арестантът за бягството“ — така твърди авторът на „Пармския манастир“.

„Комбедите“ възникнаха стихийно, като арестантска самозащита, като другарска взаимопомощ. Някой се беше сетил именно за „комитетите на бедните“. И кой знае, може би авторът, вложил ново съдържание в стария термин, лично е участвал в истинските комитети на бедните в руските села през първите революционни години. Комитети за взаимопомощ — ето какво представляваха затворническите „комбеди“.

Организацията на комбедската дейност се свеждаше до най-елементарна другарска помощ. Когато някой се записваше за продукти от „лавката“, трябваше да преведе десет процента за „комбеда“. Общата сума се делеше на броя на безпаричните в килията — всеки един от тях получаваше правото сам да си изпише продукти от „лавката“.

В килия с население от 70–80 души винаги имаше 7–8 безпарични. Често пъти се случваше един ден те да получат пари, тогава длъжникът се опитваше да върне дължимите суми на другарите си, но това не беше задължително. Просто той на свой ред отчисляваше същите тези десет процента, когато ставаше платежоспособен.

Всеки „комбедчик“ получаваше за „лавката“ по 10–12 рубли — харчеше почти толкова, колкото и хората с пари. За „комбедите“ не се благодареше. Те изглеждаха като право на арестанта, като неоспорим затворнически обичай.

Дълго време, може би години наред, администрацията на затвора не се досещаше за тази организация — или не обръщаше внимание на верноподаническата информация на доносниците и тайните си сътрудници. Трудно е да се предположи, че не са съобщавали за „комбедите“. Просто администрацията на Бутирския затвор не искаше да повтори печалния опит с безуспешната борба срещу прословутата игра на „клечки“.

В затвора всички игри са забранени. Шахматните фигури, направени от хляб, сдъвкан от „цялата килия“, веднага биваха конфискувани и унищожавани, щом зоркото око на часовия ги зърнеше през шпионката. Самият израз „зорко око“ тук получаваше истинския си смисъл. Това бе бдителното око на часовия, очертано от шпионката.

Доминото, шашките — всичко това е най-строго забранено в следствения затвор. Книгите са разрешени и затворническата библиотека е богата, но следственият арестант чете, без да извлича от това никаква полза освен бягството от собствените си важни, тежки мисли. Невъзможно е човек да се съсредоточи и да чете в обща килия. Книгите служат за развлечение, за разтуха, заменят доминото и шашките. В килиите, където лежаха криминални престъпници, бяха много популярни картите, но в Бутирския затвор нямаше карти. Там нямаше никакви игри, освен „клечки“.

„Клечките“ е игра за двама.

В една кибритена кутийка има петдесет клечки. За играта се заделят тридесет от тях и се слагат в поставената вертикално кутийка. Кутийката се разклаща, надига се и клечките се изсипват на масата.

Този, който трябва да играе пръв, хваща една клечка и, оперирайки с нея като с лост, отмята или отмества настрана всички клечки, които е възможно да бъдат измъкнати от купчината, без да се размърдат останалите. Ако едновременно помръднат две клечки, започва да играе вторият човек. Той също играе до грешка.

„Клечките“ всъщност представляват една най-обикновена популярна детска игра, наречена „хоп-стоп“, приспособена от изобретателния арестантски ум за затворническата килия.

Целият затвор играеше на „клечки“ — от закуска до обяд и от обяд до вечеря — по цял ден, с увлечение и хазарт.

Появиха се шампиони по „клечки“, пазеха се специални комплекти от кибритени клечки — сякаш полирани от постоянна употреба. Тези клечки не се драскаха, с тях не се палеха цигари. Играта спести много нервна енергия на арестантите, внесе известно спокойствие в смутените им души.

Администрацията беше безсилна да унищожи, да забрани тази игра. Нали бе позволено да имаш кибрит. На арестантите се раздаваше определен брой клечки, кибрит се продаваше и в магазина.

Комендантите на корпусите се опитваха да чупят кибритените кутии, но и без тях можеше да се играе.

В тази борба с играта администрацията бе посрамена — всичките й опити останаха безрезултатни. Затворът продължаваше да играе на „клечки“.

Поради същата причина, страхувайки се да не бъде отново посрамена, администрацията гледаше през пръсти и на „комбедите“, не желаейки да се впуска в безславна борба.

Но, уви, слухът за „комбедите“ пълзеше все по-нагоре и по-нагоре и стигна до Учреждението, откъдето бе спусната изрична заповед да се ликвидират „комбедите“ — в самото им име звучеше предизвикателство, някакъв призив към революционната съвест.

Колко нравоучения бяха прочетени по време на проверките! Колко криминални бележки и шифровани изчисления на разходите и поръчките за закупуване бяха заловени в килиите по време на внезапни обиски! Колко отговорници се озоваха в Полицейската и Пугачовската кули, където се намираха карцерите и дисциплинарните килии.

Напразно: „комбедите“ съществуваха въпреки всички предупреждения и санкции.

Наистина бе много трудно да се провери. При това корпусните коменданти и надзирателите, работили дълго време в затвора, гледаха на арестантите по малко по-друг начин от голямото началство и понякога дълбоко в себе си бяха на наша страна, срещу началниците. Не че помагаха на следствените. Не, те просто гледаха през пръсти на постъпките им, когато това бе възможно, не виждаха, когато можеше да не се види — просто бяха по-малко придирчиви. Особено ако надзирателят беше на години. За арестантите бе най-добре да имат възрастен началник с не много висок чин. Съчетаването на тези две условия почти гарантираше, че това ще е сравнително поносим човек. Ако при това си пийваше — още по-добре. Такъв не ще тръгне да прави кариера, а кариерата на надзирателя в затвора и особено в лагера се гради върху кръвта на затворниците.

Но Учреждението настояваше „комбедите“ да се ликвидират и началството на затвора правеше неуспешни опити да постигне това.

Опитаха се да взривят „комбедите“ отвътре — това беше най-хитрото решение. „Комбедите“ бяха нелегални организации, всеки един арестант можеше да се възпротиви на отчисленията, които не бяха на доброволен принцип. Онези, които не биха желали да плащат такъв „данък“, не биха желали да издържат „комбедите“, можеха да протестират и в такъв случай администрацията на часа би ги подкрепила. Че как иначе — затворническият колектив да не е държава, че да облага с данъци — следователно „комбедите“ са изнудване, шантаж, грабеж.

Безспорно, всеки арестант би могъл да откаже да прави отчисления. Не искам и толкоз! Парите са си мои, никой няма право и т.н. В такива случаи не му се удържаше никакъв процент и човекът си получаваше цялата поръчка.

Но кой би рискувал да направи подобно изявление? Кой би рискувал да се противопостави на затворническия колектив — на хората, които са с теб двадесет и четири часа в денонощието, когато само сънят те спасява от недружелюбните, враждебни погледи на другарите ти? В затвора всеки неволно търси духовна подкрепа от своя съсед и е прекалено страшно да се осъдиш на бойкот. Това бе по-страшно от заплахите на следователя, макар в случая да не се прибягваше до някакво физическо насилие.

Затворническият бойкот е война на нерви. И да не дава Господ никому да изпита върху себе си подчертаното презрение на своите другари.

Но ако антиобщественият гражданин е прекалено дебелокож и упорит — старейшината разполага с едно по-обидно и по-действено оръжие.

В затвора никой няма право да лиши арестанта от полагащата му се дажба (освен следователите, когато това им потрябва за „водене на делото“), упорствуващият ще си получи паницата с чорба, полагащите му се каша и хляб.

Храната се разпределя от раздавач според указанията на старейшината (това е една от функциите на килийния старейшина). Наровете са разположени по дължина на килията и са разделени с проход от вратата до прозореца.

Килията има четири ъгъла и храната се раздава от всеки по ред: един ден — от единия, на другия ден — от другия. Това се прави, за да не се провокира повишената раздразнителност на арестантите с някоя дреболия като „гъстото“ и „рядкото“ на бутирската чорба, за да имат всички равен шанс в гъстотата и температурата на чорбата… В затвора няма дреболии.

Старейшината дава нареждане за начало на раздаването и добавя: а най-накрая сипете на еди-кого си — на онзи, който не иска да се съобразява с „комбедите“.

Това унизително, непоносимо оскърбление може да бъде нанесено в Бутирския затвор четири пъти дневно — сутрин и вечер раздават чай, на обяд — чорба, вечер — каша.

По време на раздаването на хляба „въздействието“ може да бъде приложено за пети път.

Да се вика в подобни случаи корпусният комендант е рисковано — цялата килия би свидетелствувала срещу упорствуващия. В такива ситуации е прието колективно да се лъже и комендантът няма да може да се добере до истината.

Ала егоистът, себелюбецът е упорит човек. При това смята, че е единственият, който е арестуван без вина, всичките му съкилийници за него са престъпници. Той е достатъчно дебелокож, достатъчно упорит. Бойкотът на другарите му не го впечатлява — тези интелигентски измишльотини не могат да го накарат да изгуби търпение, да се пречупи. Би могла да го стресне само някоя „мечка“ — изпитан метод за убеждаване. Но в Бутирския затвор не се правят „мечки“. Егоистът вече е готов да тържествува — бойкотът е останал без резултат.

Но старейшината и хората от килията имат още един силнодействащ метод. Всеки ден, по време на вечерната проверка, когато се предава дежурството, поредният застъпващ на смяна корпусен комендант по устав задава на арестантите въпрос: „Има ли заявления?“

Старейшината прави крачка напред и настоява упорстващият да бъде прехвърлен в друга килия. Причините за това не трябва да се изтъкват, достатъчно е само да се поиска. Не по-късно от двадесет и четири часа това прехвърляне непременно се осъществява — публичното предупреждение сваля от старейшината отговорността за дисциплината в килията.

Ако не го прехвърлят, упорствуващият може да бъде пребит или, не дай Боже, убит — поведението на арестанта е непредсказуемо, а подобни произшествия водят след себе си многократни неприятни обяснения на дежурния комендант пред началството.

Образува ли се следствие по едно такова убийство, веднага ще стане ясно, че комендантът е бил предупреден. По-добре е арестантът да бъде прехвърлен в друга килия, да се отстъпи на такова искане.

Да си прехвърлен в друга килия, а не да си попаднал там от „свободата“, не е никак приятно. Това винаги събужда подозрението на новите ти другари, кара ги да са нащрек — дали не си доносник? „Ако са го прехвърлили при нас само защото не иска да плаща за «комбеда», добре — мисли си старейшината на новата килия. — Ами ако е за нещо по-лошо?“ Старейшината ще прави опити да научи причината за прехвърлянето — с помощта на бележка, пъхната на дъното на кофата за боклук в тоалетната, с почуквания по системата на декабриста Бестужев или ло морзовата азбука.

Докато не се получи отговор, новодошлият не може да разчита на съчувствието и доверието на новите си съкилийници. Ще минат много дни, докато се изясни причината за прехвърлянето и страстите се уталожат, но — и в новата килия има свой „комбед“, свои „отчисления“.

Всичко започва отначало — ако започне, понеже в новата килия наученият от горчивия опит арестант ще се държи другояче. Упорството му е сломено.

В следствените килии на Бутирския затвор нямаше никакви „комбеди“ — докато бяха разрешени колетите с дрехи и с храна, докато пазаруването в затворническия магазин не беше ограничено.

„Комбедите“ възникнаха през втората половина на тридесетте години като интересна форма на „собствен живот“ на следствените арестанти, като форма на самоутвърждаване на безправните хора — онова място, където човешкият колектив, сплотен, както това винаги става в затвора за разлика от „свободата“ и лагера, при пълното си безправие, намира приложение на духовните си сили за упорито утвърждаване на вечното човешко право да живее по свой начин. Тези духовни сили са противопоставени на всички най-различни затворнически и следствени правила и ги побеждават.