Варлам Шаламов
Най-голямата похвала

Имало едно време една красавица. Маря Михайловна Добролюбова. За нея Блок пише в дневника си: „Главатарите на революцията я слушаха безпрекословно; да беше друга и да не бе загинала — ходът на руската революция би могъл да е различен.“ Да беше друга!

Всяко руско поколение — а и не само руско — дава живот на еднакъв брой гиганти и нищожества. Гении и таланти. Времето трябва да даде път на героя, на таланта — или да го убие уж случайно, или да го удуши с хвалебствия или затвор.

Нима Маша Добролюбова е по-незначителна от София Перовска? Но името на Перовска е изписано по уличните табели, а Маря Добролюбова е забравена.

Забравен е дори по-малкият й брат — поетът и сектантът Александър Добролюбов.

Красавица, възпитаничка на Смолния институт, Маша Добролюбова добре разбирала мястото си в живота. Жертвоготовността й, волята за живот и смърт били много силни.

Като девойка работи в „глада“. Милосърдна сестра по време на руско-японската война.

Всички тези нравствени и физически изпитания я правят още по-взискателна към себе си.

Между двете революции Маша Добролюбова се сближава с есерите. Тя не се впуска в „пропагандата“. Дребните работи вече не са в стила на младата жена, издържала изпитанията на житейските бури.

Терор — „акт“ — ето за какво мечтае, какво иска Маша. Получава съгласието на ръководителите. „Животът на един терорист трае не повече от половин година“ — според думите на Савинков. Дават й револвер и тя отива „на акт“.

И не намира в себе си сили да убие. Целият й минал живот се възпротивява срещу последното решение.

Борбата за живота на умиращите от глад, борбата за живота на ранените.

А сега трябваше да превърне живота в смърт.

Непосредствената работа с хората, героичното минало на Маша й направили лоша услуга в самоподготовката за покушението.

Човек трябва да е прекалено теоретик, прекалено догматик, за да се абстрахира от действителния живот. Маша вижда, че я ръководи чужда воля, и това я поразява, срам я е от самата нея.

Тя не намира в себе си сили да стреля. И животът сред позор, в най-остра душевна криза е страшен. Маша Добролюбова стреля в устата си.

Била е на 29 години.

За първи път чух това ярко руско име в Бутирския затвор.

За нея ми разправяше Александър Георгиевич Андреев, генералният секретар на дружеството на политическите каторжници.

— В терора има едно правило. Ако поради някакви причини покушението е неуспешно — бомбохвъргачът се е объркал, отказал е детонаторът или още нещо, — втори път този човек не го пращат на акция. Ако терористите са същите, които са били първия път — чакай провал.

— Ами Каляев?

— Каляев е изключение.

Опитът, статистиката, нелегалната практика сочат, че човек е в състояние само веднъж да се концентрира вътрешно за такава саможертвена, голяма постъпка. Съдбата на Маря Михайловна Добролюбова беше най-известният пример от нашата нелегална христоматия.

— Ето такива взимахме за изпълнители — и мургавият, с посребрена глава Андреев с рязко движение посочи към Степанов, който седеше на нара, прегърнал коленете си с ръце. Степанов — младият монтьор по далекопроводите на МОГЕС^[1], мълчалив, незабележим, с неочакван пламък в тъмносините си очи. Мълчешката си получаваше паницата, мълчешката ядеше, мълчешката вземаше допълнителното, с часове седеше на ръба на нара, прегърнал коленете си с ръце, замислен за нещо свое. Никой от килията не знаеше за какво му е потърсена съдебна отговорност. Не знаеше дори общителният Александър Филипович Риднич, историкът.

В килията имаше осемдесет души, а местата бяха двадесет и пет. Железните нарове, завинтени за стените, бяха покрити с дървени щитове, боядисани, както и стените, в сиво. До кофата за изпражненията, при вратата, имаше купчина резервни плоскости — през нощта почти целият проход се застилаше с тях, оставаха само два отвора, за да могат арестантите да се мушнат и под наровете — там също бяха сложени щитове и на тях спяха хора. Пространството под наровете се наричаше „метро“.

Срещу вратата с шпионка и с „хранилка“ имаше прозорец с решетка, с железен „намордник“. Когато приемаше денонощната смяна, дежурният комендант проверяваше целостта на решетката по акустичен начин — прокарваше по нея отгоре надолу ключовете си — тези, с които се заключваха килиите. Този особен звън и грохотът на ключалката на вратата, която нощем се заключваше два пъти, а през деня — веднъж, потракването с ключовете по медната тока на колана — значи ето за какво бяха тези токи, предупредителен сигнал на надзирателя-конвоен, отправян към другарите му по време на пътешествията по безкрайните коридори на Бутирския затвор — ето трите елемента от симфонията на „конкретната“ затворническа музика, която човек запомняше за цял живот.

През деня обитателите на „метрото“ седят на ръба на наровете, на чуждите места, и чакат да дойде техният ред да легнат. През деня на щитовете лежат петдесетина души. Това са онези, които са дочакали реда си да спят и да живеят на истинско място. Който е дошъл в килията по-отдавна — заема най-хубавото място. За най-хубави се смятаха местата до прозореца, най-отдалечените от вратата. Понякога следствието напредва бързо и арестантът не успява да стигне до прозореца, до струята чист въздух. През зимата тази видима ивичка чист въздух плахо пропълзява по стъклата някъде надолу; през лятото тя също може да се види — на границата със задушния, потен зной на претъпканата килия. До тези блажени места се стига за половин година: от „метрото“ до смърдящата кофа. От кофата — „при звездите“!

През студените зими опитните арестанти гледаха да са в средата на килията, предпочитайки топлината пред светлината. Всеки ден докарваха и извеждаха някого. „Редът“ на местата не беше само развлечение. Не, справедливостта си оставаше най-важното нещо на този свят.

В затвора човек е впечатлителен. Огромна нервна енергия се изразходва за дреболии, за някой спор за място — до истерия, до бой. Ами малко ли душевни и физически сили, изобретателност, пресметливост, риск има в това да се намери и скрие някое железце, парченце молив или графитче — все неща, забранени от правилата в затвора и затова още по-желани. В тези дреболии се изпробва силата на личността.

Тук никой не си купува място, не наема някого да чисти килията вместо него. Това е най-строго забранено. Няма богати и бедни, няма генерали и войници.

Никой не може самоволно да заеме освободилото се място. С него се разпорежда избраният от всички старейшина. Той има право да даде най-хубавото място на някой новодошъл, ако той е „старец“.

С всеки новопоявил се старейшината говори лично. Много важно е новакът да бъде успокоен, да му се вдъхне смелост. Онези, които прекрачват не за първи път прага на килията, си личат. Те са много по-спокойни, погледите им са много по-живи, по-твърди. Разглеждат новите си съседи с явен интерес, знаейки, че общата килия не ги заплашва с нищо страшно. Веднага, още от първите часове, те различават лицата и хората. Докато онези, които са дошли тук за пръв път, имат нужда от няколко дни, докато затворническата килия престане да им се струва еднолика, враждебна, неразбираема…

В началото на февруари — а може би в края на януари 1937 година — вратата на шестдесет и седма килия се отвори и на прага застана човек с посребрена глава, с черни вежди и тъмни очи, облечен в разкопчано зимно палто със стара астраганена яка. В ръцете си стискаше ленена торбичка, „торбе“, както казват в Украйна. „Старец“, на около шестдесет години. Старейшината му посочи мястото — не в „метрото“, не при кофата, а до мен, в средата на килията.

Белокосият оцени жеста и благодари на старейшината. Черните му очи проблясваха младежки. Човекът разглеждаше лицата на хората така, сякаш дълго време е бил затворен в единична килия и най-сетне вдишва с пълни гърди чистия въздух на общото затворническо помещение.

Нито страх, нито уплаха, нито душевна болка. Изтърканата яка на палтото, изпомачканото сако говореха за това, че стопанинът им е знаел, знаел е от по-рано какво представлява затворът и че, разбира се, са го арестували в дома му.

— Кога ви арестуваха?

— Преди два часа. Вкъщи.

— Есер ли сте?

Човекът се разсмя с цяло гърло. Зъбите му бяха бели, проблясваха, но дали не бяха протези?

— Всички станаха физиономисти.

— Затворът ни научи!

— Да, есер съм, при това десен. Чудесно е, че разбирате тази разлика. Връстниците ви не винаги са подковани по този важен въпрос.

И прибави сериозно, като ме гледаше право в очите с немигащия си черен поглед:

— Десен, десен. Истински. Не ги разбирам аз левите есери. Уважавам Спиридонова, Прошиян, но всичките им действия… Казвам се Александър Георгиевич Андреев.

Александър Георгиевич се взираше в съседите си, даваше им оценки — кратки, резки, точни…

На Андреев не му беше убягнала същността на репресиите.

В банята перяхме заедно — в прочутата Бутирска баня, цялата облицована с жълти плочки, на които нищо не можеше да се напише, да се надраска. Ала за пощенска кутия ни служеше вратата, обкована с желязо отвътре и дървена отвън. По нея бяха изрязани най-различни съобщения. От време на време ги издялкваха, изстъргваха ги, както се маха написаното с калем върху плоча, наковаваха нови дъски и „пощенската кутия“ отново започваше да работи с пълна сила.

Банята беше голям празник. В Бутирския затвор всички следствени сами си перяха бельото — това беше стара традиция. Държавата не ни „обслужваше“ по тази част, не го позволяваха и на роднините ни. Тук, разбира се, го нямаше и „обезличеното“ лагерно бельо. Сушехме си дрехите в килиите. За миене и за пране разполагахме с много време. Никой не бързаше.

В банята разгледах фигурата на Андреев, стегната, с мургава кожа — в нея нямаше нищо старческо, а той отдавна бе прехвърлил шестдесетте.

Не пропускахме нито една разходка, макар че този човек можеше да остане в килията, да си полежи, да се престори на болен. Но и собственият ми опит, и опитът на Александър Георгиевич говореше, че разходките не бива да се пропускат.

Всеки ден преди обяд Андреев кръстосваше килията от единия край до другия — от прозореца до вратата. Най-често преди обяд.

— Това ми е стар навик. Хиляда крачки на ден — толкова ми е нормата. Затворническата порция. Двата закона на затвора: по-малко да се лежи и по-малко да се яде. Арестантът трябва да е полугладен, да не усеща никаква тежест в стомаха си.

— Александър Георгиевич, познавахте ли Савинков^[2]?

— Да, познавах го. Запознахме се в чужбина — на погребението на Гершуни^[3].

Нямаше нужда Андреев да ми обяснява кой е Гершуни — за всички, чиито имена споменаваше, бях чувал, представях си ги много добре. На Андреев това много му харесваше. Черните му очи започваха да блестят, ставаше по-оживен.

Партията на есерите има трагична съдба. Хората, които бяха загинали за нея — и терористи, и пропагандатори — бяха най-добрите хора на Русия, цветът на руската интелигенция, по нравствените си качества всички тези хора, заложили и пожертвували живота си, бяха достойни наследници на героичната „Народна воля“, наследници на Желябов, Перовска, Михайлов, Кибалчич.

Тези хора бяха издържали най-големите репресии — та нали според статистиката на Савинков един терорист живее най-много половин година. Те живееха и умираха като герои. Гершуни, Сазонов, Каляев, Спиридонова, Зилберберг — всички тези личности бяха не по-малко значими от Фигнер или Морозов, Желябов или Перовска.

И в свалянето на самодържавието партията на есерите бе изиграла огромна роля. Но историята не тръгна по нейния път. И в това бе най-голямата трагедия на партията, на нейните хора.

Често ме спохождаха подобни мисли.

Срещата с Андреев ги потвърди.

— Кой ден от живота си смятате за най-ярък?

— Дори няма нужда да мисля, отговорът ми е готов отдавна. Този ден е 12 март 1917 година. Преди войната ме съдиха в Ташкент. По сто и втори член. Шест години каторга. От затвора за каторжници ме прехвърлиха в Псков, във Владимир. На 12 март 1917 година излязох на свобода. Днес сме 12 март 1937 година и аз пак съм в затвора!

Пред очите ми минаваха хората на Бутирския затвор, близки и с нещо чужди на Андреев, будещи в него жалост, враждебност, състрадание.

Аркадий Дзидзиевски, прочутият Аркаша от гражданската война, страшилището за украинските атамани.

Това име бе споменато от Вишински по време на пятаковския процес. Значи е умрял по-късно, споменали са бъдещия мъртвец Дзидзиевски. Полупобъркан след Лубянка и Лефортово, той галеше с подпухналите си старчески ръце няколко цветни носни кърпи, които бе сложил на коляното си. Бяха три. „Това са дъщерите ми — Нина, Лида, Ната.“

Ето го Свешников — инженерът от Химстрой, на когото следователят казал: „Тук е фашисткото ти място, гад такъв.“ Железничарят Гудков: „Имах плочи с речите на Троцки, а жена ми съобщи където трябва…“ Вася Жаворонков: „В политкръжока преподавателят ме пита: «Ами ако нямаше съветска власт — къде щеше да работиш, Жаворонков?»“ — „Ами че пак тук, в депото, както сега…“

Още един машинист — представител на московския център на „вицаджиите“ (Бога ми — не лъжа!). Всяка събота приятелите се събирали заедно със семействата си и си разправяли вицове. Пет години, Колима, смърт.

Миша Вигон — студент от Института по съобщенията: „За всичко, което видях в затвора, написах на другаря Сталин.“ Три години. Миша Вигон оцеля, като безумно се отричаше, отказваше се от всичките си бивши приятели, преживя разстрелите и стана началник смяна на същата онази златна мина „Партизанин“, където бяха загинали, където бяха унищожени всичките му другари.

Синюков, завеждащ отдел „Кадри“ на Московския комитет на партията: „Днес написах заявление: «Надявам се, че Съветската власт има закони»“. Надявам се!

Костя и Ника, петнадесетгодишни ученици от Москва, които ритаха в килията парцалена топка — терористи, убили Ханджян^[4]. Много по-късно научих, че Ханджян бил застрелян от Берия в собствения му кабинет. А децата, които бяха обвинени за това убийство — Костя и Ника, — загинаха в Колима през 1936 година, загинаха, макар да не ги караха да работят — просто умряха от студ.

Капитан Шнайдер от Коминтерна. Вечен оратор, веселяк, показвал фокуси по време на камерни концерти.

Льоня — злосторникът, махнал гайките от железопътната линия, жител на Тумски район на Московска област.

Фалковски, чието престъпление бе квалифицирано като 58–10, агитация; материалите по следствието бяха писмата на Фалковски до неговата годеница и нейните отговори. Кореспонденцията е възможна при наличието на двама и повече души. Значи, 58, алинея 11 — организация, което утежняваше вината му.

Александър Георгиевич рече тихо: „Тук има само мъченици. Няма герои.“

— В едно от „делата“ ми има резолюция на Николай Втори. Военният министър му докладвал за обира на един миноносец в Севастопол. Трябваше ни оръжие и го бяхме взели от военния кораб. Царят написал на полето на доклада: „Лоша работа“.

Започнах като гимназист, в Одеса. Първата задача — да хвърля бомба в театъра. Беше димка, безопасна. Така да се каже, полагах изпит. След това дойде сериозното, по на едро. Не станах пропагандатор. Всички тези кръжоци, беседи — много е трудно да се види, да се долови крайният резултат. Захванах се с терора. Поне — тряс, и готово!

Бях генерален секретар на дружеството на политическите каторжници, докато не го разпуснаха.

Една огромна черна фигура се хвърли към прозореца, вкопчи се в решетката, започна да вие. Епилептикът Алексеев, приличащ на мечка, синеок, бивш чекист, разтърсваше решетката и крещеше диво: „На свобода! На свобода!“ — и се свлече от решетката в припадък. Над тялото му се скупчиха хора. Държаха Алексеев за ръцете, за главата, за краката.

И Александър Георгиевич рече, като сочеше епилептика: „Първият чекист.“

— Следователят ми е някакво хлапе, нямам късмет. Нищичко не знае за революционерите, есерите за него са нещо като мастодонти. Само крещи: „Признайте си! Мислете!“

Казвам му: „Знаете ли кои са били есерите?“ — „Е?“ — „Щом ви казвам, че не съм го правил, значи не съм. А ако искам да излъжа — никакви заплахи не ще променят решението ми. Би трябвало поне малко да познавате историята…“

Говорехме след разпита, но от думите му не личеше да се вълнува.

— Не, не ми крещи. Прекалено възрастен съм. Само повтаря: „Помислете си.“ И седим. Часове наред. После подписвам протокола и се разделяме до другия ден.

Измислих как да не скучая по време на разпитите. Броя шарките по стената. Стената е с тапети. Хиляда четиристотин шестдесет и две еднакви фигури. Това е резултатът от изследването на днешната стена. Просто по този начин се разсейвам.

Репресии е имало и ще има. Докато съществува държавата.

Опитът, героичният опит на политически каторжник на пръв поглед не беше нужен за новия живот, който тръгваше по нов път. И изведнъж се оказа, че пътят изобщо не е нов, че има нужда от всичко: и от спомените за Гершуни, и от поведението по време на разпити, и от умението да се броят шарките на тапетите, докато те разпитват. И героичните сенки на другарите, отдавна умрели в царската каторга, на бесилото.

Андреев бе оживен, с приповдигнато настроение, но това не беше нервна възбуда, която обзема почти всички, озовали се в затвора. Та нали следствените дори се смеят по-често, отколкото трябва, по всякакъв най-дребен повод. Този смях, това перчене са защитна реакция на арестанта, особено пред хора.

Оживлението на Андреев беше от съвсем друг род. Това бе сякаш вътрешно задоволство, че отново е в позицията, която беше заемал през целия си живот, която му бе скъпа и която сякаш водеше началото си от едно време. Излизаше, че днес все още имаше нужда от него.

Андреев не се интересуваше от достоверността или фалшивостта на обвиненията. Знаеше какво представляват масовите репресии и не се учудваше на нищо.

В килията ни живееше и Льоня, седемнадесетгодишен младеж от едно забутано селце на Тумски район, Московска област. Неграмотен, той смяташе, че Бутирският затвор представлява върхът на щастието — хранят те „на корем“, а и хората какви са свестни! За половин година следствие Льонка беше научил повече неща, отколкото през целия си предишен живот. Та нали в килията всеки ден се четяха лекции и макар затворническата памет трудно да усвоява чутото, прочетеното, все пак в мозъка на Льонка бяха останали много нови, важни неща. Хич не го беше еня за собственото му „дело“. Бе обвинен в същото, в което и „злоумишленикът“ на Чехов — през 1937 година отвинтвал гайки от релсите на железопътната линия и ги използвал за риболовни тежести. Това бе явен петдесет и осем — седем: вредителство. Но Льонка имаше и петдесет и осем — осем: терор!

— Това пък какво е? — попитахме го по време на един от разговорите.

— Съдията ме преследваше с револвер в ръка.

Дълго се смяхме на този отговор. Но Андреев ми рече тихо и сериозно:

— Политиката не познава понятието „вина“. Разбира се, Льонка си е Льонка, ами Михаил Гоц — та той бе паралитик.

Това беше блажената пролет на тридесет и седма година, когато още не биеха по време на следствието, когато „пет години“ бе печатното постановление на Специалните съвещания. „Пет години в край далечен“, както се изразяваха тия от украинското НКВД. По онова време на работниците в тези учреждения вече не им викаха чекисти.

Радвахме се на „петарките“ — руснакът е свикнал да се радва, че не са десет, не са двадесет и пет, няма да е разстрел. Радостта беше безпричинна — всичко това предстоеше. Всички бързаха да излязат „на свобода“, на „чист въздух“ — там, където се зачитат отработените дни.

— Ами вие?

— Нас, бившите политкаторжници, ни събират в Дудинка, за интерниране. До живот. Нали съм на много години.

Впрочем вече се използваше „стоенето“, когато по няколко денонощия не ти дават да спиш, „конвейерът“, когато следователите, привършили дежурството, се сменяха, а разпитваният оставаше да седи на стола, докато не губеше съзнание.

Но „метод №3“^[5] все още предстоеше.

Разбирах, че дейността ми в затвора допада на стария каторжник. Не бях новак и знаех с какво и как да утеша падналите духом… Бяха ме избрали за старейшина на килията. В мен Андреев виждаше себе си на младини. И вечният ми интерес и уважение към миналото му, това, че разбирах неговата съдба, му бе приятно.

Дните в затвора не минаваха напразно. Вътрешното самоуправление в Бутирския следствен затвор имаше свои закони и спазването им възпитаваше характера, успокояваше новаците — беше от полза.

Всеки ден се четяха лекции. Новодошлите можеха да разкажат нещо интересно за своята работа, за живота си. И днес си спомням колоритния разказ на един обикновен шлосер-монтажник за Днепрострой.

Доцентът от Военновъздушната академия Коган изнесе няколко лекции — „Как хората измерили Земята“ и „Светът на звездите“.

Жоржик Коспаров — син на първата секретарка на Сталин, която „главният пилот“ затрил из лагерите и далечните краища — ни разправяше за живота на Наполеон.

Екскурзоводът от Третяковската галерия разказваше за Барбизонската живописна школа.

Планът на лекциите беше безкраен. Той се пазеше в паметта на старейшината, „култорга“…

Всеки, който влизаше, всеки новак обикновено успявахме да го придумаме още същата вечер да разправи за новините от вестниците, слуховете, за какво се говори из Москва. Когато арестантът свикваше с обстановката, той намираше в себе си сили и за лекция.

Освен това в килията винаги имаше много книги — от прочутата библиотека на Бутирския затвор, която не знаеше що е конфискация. Тук имаше много книги, които липсваха в „свободните библиотеки“. „История на интернационала“ от Илес, „Записките“ на Масон, книгите на Кропоткин. Фондът на библиотеката се състоеше от арестантски пожертвувания. Това бе вековна традиция.

Вече след мен, в края на тридесетте години, и в тази библиотека бе направена „чистка“.

Подследствените учеха чужди езици, четяха на глас — О’Хенри, Лондон — това се предхождаше от лекции за творчеството, за живота на тези писатели. От време на време — веднъж седмично — се правеха концерти, на които капитанът далечно плаване Шнайдер показваше фокуси, а Герман Хохлов — литературен критик от „Известия“, рецитираше стихове на Цветаева и Ходасевич.

Хохлов беше емигрант, завършил руския университет в Прага и много искал да му позволят да се върне в родината. Тя го посрещнала с арест, със следствие, с присъда за лагер. Никога вече не чух за него. Роговите рамки на очилата му, късогледите сини очи, русата мръсна коса…

Освен общообразователните занятия в килията често пламваха спорове, дискусии на много сериозни теми.

Спомням си как Арон Коган, млад, невъздържан човек, твърдеше, че именно интелигенцията дава примери на революционно поведение, на революционна доблест, че тъкмо тя е способна на висш героизъм — по-голям от този на работниците, на капиталистите, макар интелигенцията да е междукласова, „колебаеща се“ прослойка.

Аз, с моя тогава все още малък лагерен опит, имах друга представа за поведението на интелигента в труден момент. Религиозните хора, сектантите — ето кои според мен бяха най-непоколебимите духовно.

Тридесет и осма година напълно потвърди правотата ми — но Арон Коган вече не беше между живите.

— Лъжесвидетел! Моят приятел! Какво доживяхме.

— Още нищо не сме доживели. Уверявам те, че ако срещнеш този подлец — ще го заприказваш така, сякаш нищо не се е случило.

Така и стана. По време на една от „сухите бани“ — така наричаха в Бутирския затвор претърсванията — набутаха в килията ни няколко души, сред тях бе и познатият на Коган, лъжесвидетелят. Коган не го удари, двамата си поприказваха. След „сухата баня“ всичко това ми го разправи Арон.

Александър Георгиевич не изнасяше лекции и не участваше в споровете, но се вслушваше с явен интерес.

Веднъж, когато вече бях разправил това, което имах за казване, и си бях легнал на нара, Андреев седна до мен — местата ни бяха едно до друго.

— Сигурно сте прав, но все пак ми позволете да ви разкажа една стара история.

Не за първи път съм в затвора. През 1921 година ме изселиха за три години в Нарим. Ще ви разправя една интересна случка от онези места.

Там всичко е направено по един образец, според московските предписания. Изселените нямат право да общуват с местните жители — принудени са да съществуват единствено в собствената си среда.

Това води до разложение на слабите, а характерите на силните укрепват, макар понякога да се случват и много странни неща.

Бяха ми определили да живея в едно много далечно място, най-далечното и най-затънтеното. По време на продължителното пътуване с шейни спряхме да нощуваме в едно селце, където имаше цяла колония заточеници — седем души. Можеше да се живее. Но аз бях прекалено едър дивеч, не ставаше за мен — моето село ме очакваше след още двеста километра. Зимата заотстъпва, пролетта дойде като взрив, с мокра виелица, пътят се изгуби и, за моя и на конвоя радост, останахме цяла седмица в колонията. Заточениците бяха седмина. Двама комсомолци-анархисти, съпруг и съпруга, последователи на Пьотър Кропоткин, двама ционисти — мъж и жена, двама десни есери — също семейство. Седмият беше православен богослов, епископ, професор от Духовната академия, чел някога лекции в Оксфорд. С една дума — пъстра компания. Всички във вражда помежду си. Безкрайни дискусии, най-отвратителна груповщина. Ужасен живот. Караници по дребни поводи, които прерастваха в болезнени скандали, взаимна недоброжелателност, вражда и злоба. Имахме много свободно време.

И всички — всеки по свой начин — мислещи, начетени, честни, хубави хора.

За тази седмица имах време да преценя всеки един от тях, опитах се да ги разбера.

Най-сетне виелицата престана. Заминах в дебрите на тайгата за цели две години. След две години ми позволиха — предсрочно! — да се завърна в Москва. Връщах се по същия път. По цялото това огромно разстояние имах познати само на едно място — там, където се бях забавил заради виелицата.

Останах да пренощувам в същото селище. Всичките заточеници си бяха тук — и седмината, никого не бяха освободили. Но — аз видях там нещо повече от освобождение.

Там имаше три семейни двойки: ционисти, комсомолци и есери. И един професор по богословие. Знаете ли — и шестимата бяха станали православни. Епископът ги беше придумал всичките, този учен-професор. Сега заедно отправяха молитви към Бога, живееха като евангелистка комуна.

— Наистина, странна история.

— Много съм размишлявал върху това. Случаят е красноречив. Всички тези хора — есерите, ционистите, комсомолците — и шестимата имаха една обща черта. Всички те безгранично вярваха в силата на интелекта, в разума, в логоса.

— Човек трябва да взема решения с чувствата си и да не вярва прекалено много на разума.

— За решенията няма нужда от логика. Логиката е оправдание, оформление, обяснение…

Беше ни трудно да се сбогуваме. Александър Георгиевич го извикаха „с багажа“ преди мен. Поспряхме се за миг пред отворената врата на килията и един слънчев лъч накара и двама ни да присвием очи. Войникът от конвоя тихо потракваше с ключа по медната тока на колана си и чакаше. Прегърнахме се.

— Желая ви — рече Александър Георгиевич приглушено и весело, — желая ви щастие и успех. Пазете си здравето. Е — продължи и се усмихна някак особено, с много доброта, като леко ме подръпваше за яката на ризата. — Вие можете да лежите в затвора, можете. Казвам ви го най-искрено.

Похвалата на Андреев беше най-голямата, най-значителната, най-отговорната похвала в моя живот. Пророческа похвала.

Справка от списание „Каторга и ссылка“: Александър Георгиевич Андреев, роден през 1882 г. В революционното движение е от 1905 година — в Одеската студентска партийна организация на социалреволюционерите и в общата организация; в Минск — в градската организация. През 1905–1906 г. — в Черниговския и Одеския комитети на партията на социалреволюционерите; през 1907 г. — в Южния областен комитет на партията на социалреволюционерите; през 1908 г. — в Ташкент, в бойния отред към ЦК на партията на социалреволюционерите. Съден в Одеса през 1910 г. от военния окръжен съд, присъда — 1 година заточение в крепост, и през 1913 г. в Ташкент от Туркестанския военен окръжен съд по член 102, осъден на 6 години каторга. Излежава ги в Псовския и Владимирския временни каторжни затвори. Излежал 10 години и 3 месеца (Кримско отделение).

Андреев имаше дъщеря — Нина.

Бележки

[1] Московско обединение на държавните електростанции. — Б.пр. ↑

[2] Б. В. Савинков (1877–1925), от 1903 г. — есер, ръководил много терористични акции. Арестуван и осъден през 1924 г. — Б.пр. ↑

[3] Г. А. Гершуни (1870–1908) — един от организаторите и лидерите на есерите, емигрант от 1906 г. — Б.пр. ↑

[4] Има се предвид А. Г. Ханджян (1901–1936) — виден арменски комунист, първи секретар на ЦК на КП(б) на Армения от 1930 г. — Б.пр. ↑

[5] Така са наричали мъченията. — Б.пр. ↑