Варлам Шаламов
Прокураторът на Юдея

На пети декември хиляда деветстотин четиридесет и седма година в залива Нагаево влезе параходът „КИМ“ с товар от хора. Това беше последният рейс, навигационният сезон приключи. Магадан посрещаше гостите с температура минус четиридесет градуса. Впрочем корабът беше докарал не гости, а истинските стопани на тази земя — затворниците.

Цялото началство на града, военно и цивилно, бе на пристанището. Камионите на Магадан до един очакваха акостиралия параход. Войниците и кадровите войски обкръжиха вълнолома и разтоварването започна.

Всички свободни коли от златните мини в радиус петстотин километра от залива бяха тръгнали празни към Магадан, подчинявайки се на зова на селектора.

Мъртвите ги изхвърляха на брега и ги откарваха на гробището, заравяха ги в братски могили, без да прикрепват към телата дъсчици с имената — съставяха се актове за бъдеща ексхумация.

Тези, които бяха в най-тежко състояние, ала все още живи, ги извозваха в болниците за затворници в Магадан, Ола, Арман, Дукче.

Болните в среднотежко състояние заминаваха за централната затворническа болница — на левия бряг на река Колима. Болницата съвсем наскоро бе преместена там от двадесет и третия километър. Ако параходът „КИМ“ беше пристигнал преди една година, нямаше да се наложи да се пътува петстотин километра.

Завеждащият хирургическото отделение Кубанцев, наскоро демобилизиран от армията, дошъл направо от фронта, бе потресен от вида на тези хора, от страшните рани, каквито не бе срещал никога през живота си, дори не ги бе сънувал. Във всеки камион, пристигащ от Магадан, имаше трупове на умрели по време на пътуването. Кубанцев разбираше, че това са „леките“, които подлежат, на транспортиране, които не са толкова зле, а „най-тежките“ са ги оставили там.

Хирургът си повтаряше думите на генерал Риджуей, които бе успял да прочете някъде непосредствено след края на войната: „Фронтовият опит на войника не може да подготви човек за зрелището на смъртта в лагерите.“

Кубанцев губеше хладнокръвието си. Не знаеше какво да заповяда, откъде да започне. Колима бе стоварила върху фронтовия хирург прекалено голямо бреме. Ала трябваше да се направи нещо. Санитарите смъкваха болните от колите, отнасяха ги на носилки в хирургичното отделение. Във всички коридори те бяха наредени плътно една до друга.

Ние запомняме миризмите като стиховете, като човешките лица. Миризмата на тази първа лагерна гной остана завинаги във вкусовата памет на Кубанцев. След това цял живот си я спомняше. Би трябвало гнойта навсякъде да мирише еднакво и смъртта да е една и съща. Ала не е така. През целия си живот лекарят имаше чувството, че това е миризмата от раните на онези негови първи пациенти в Колима.

Кубанцев пушеше, пушеше и усещаше, че започва да губи самообладание, не знаеше какво да нареди на санитарите, на фелдшерите, на лекарите.

— Алексей Алексеевич — чу до себе си нечий глас.

Беше Брауде — хирург, бивш затворник, бивш завеждащ на същото това отделение, наскоро свален от тази длъжност по заповед на вишестоящото началство само защото бе лежал в затвора, при това фамилията му беше немска.

— Разрешете ми да се разпоредя. Всичко това ми е познато. Тук съм от десет години.

Развълнуваният Кубанцев отстъпи командирското място и работата закипя. Едновременно започнаха да оперират трима хирурзи, фелдшерите от отделението си измиха ръцете — щяха да са асистенти. Други фелдшери правеха инжекциите, сипваха капки за сърце.

— Ампутации, само ампутации — мърмореше си Брауде. Той обичаше хирургията и казваше, че страда, ако в живота му се случеше ден без нито една операция, без нито едно разрязване.

— Сега няма да скучаем — радваше се той. — А Кубанцев, макар да не е лошо момче, се обърка. Фронтови хирург! При тях всичко е по инструкции, схеми, заповеди — на ви сега живия живот, Колима!

Но Брауде беше незлоблив. Свален без всякакъв повод от длъжността си, той не намрази своя приемник, не започна да му прави мръсотии. Напротив, Брауде виждаше, че Кубанцев е объркан, чувстваше голямата му благодарност. Все пак човекът имаше семейство, жена, син ученик. Офицерска полярна дажба, висока заплата, лесна печалба. А Брауде — какво? Зад гърба си имаше десетгодишна присъда, много съмнително бъдеще. Родом от Саратов, ученик на известния Краузе, самият той също беше многообещаващ хирург. Ала тридесет и седма година бе направила на пух и прах съдбата му. На Кубанцев ли щеше да седне да отмъщава за несгодите си…

И Брауде се разпореждаше, режеше, псуваше. Забравяше за себе си и макар в мигове на размисъл да се ругаеше за тази своя презряна черта — не можеше да се промени.

А наум си беше казал: „Ще напусна болницата. Ще замина за континента.“

…На пети декември хиляда деветстотин четиридесет и седма година в залива Нагаево влезе параходът „КИМ“ с товар от хора — три хиляди затворници. По време на пътуването те се бяха разбунтували и началството беше решило да залее трюмовете с вода. Това бе направено при температура минус четиридесет градуса. Какво представлява измръзване от трета-четвърта степен, както казваше Брауде, или замръзване, както се изразяваше Кубанцев — това той научи още в първия ден на колимската си служба — служба заради по-бързото пенсиониране.

Всичко това трябваше да бъде забравено и Кубанцев, дисциплиниран и волеви човек, така и стори. Накара се да го забрави.

Седемнадесет години по-късно той си спомняше името и презимето на всеки фелдшер от затворниците, на всяка медицинска сестра, спомняше си кой от затворниците с кого е „живял“, имайки предвид лагерните романи. Спомняше си точно какъв чин имаше всеки по-гаден началник. Само едно не можеше да си спомни Кубанцев — парахода „КИМ“ с трите хиляди измръзнали затворници.

Анатол Франс има един разказ — „Прокураторът на Юдея“. Там Пилат Понтийски след седемнадесет години не може да си спомни Христос.