Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Геркулес, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

 

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989


Последният закъснял гост за сребърната сватба на Сударин — началника на болницата, беше лекарят Андрей Иванович Дудар. Той носеше кошница от лозови пръчки, покрита отгоре с марля, украсена с разноцветни книжни цветя. Андрей Иванович поднесе кошницата на юбиляра сред звъна от чашите и шума от пияните гласове на пируващите. Сударин опита теглото й на ръка.

— Какво е това?

— Ще видите.

Махнаха марлята. На дъното на кошницата се беше сгушил голям петел с червени пера. Той невъзмутимо въртеше глава и оглеждаше почервенелите лица на шумните пияни гости.

— Ах, Андрей Иванович, тъкмо на място — зачурулика белокосата съпруга на юбиляра и замилва петела.

— Чудесен подарък — забърбориха лекарките. — И колко е красив! Това е вашият любимец, нали? Кажете, Андрей Иванович!

Юбилярят трогнато стискаше ръката на Дудар.

— Покажете, покажете ми го — чу се изведнъж тънък, прегракнал глас.

На председателското място на трапезата, отдясно на домакина, седеше знатен, не тукашен гост. Това беше Черпаков, началникът на санитарния отдел, стар приятел на Сударин пристигнал още сутринта за сребърната сватба на приятеля си със своята служебна „Победа“ от областния град, който се намираше на сто километра оттук.

Кошницата с петела се озова пред мътните очи на госта.

— Да. Чудесно петле. Твой ли е? — Пръстът на почетния гост посочи Андрей Иванович.

— Сега вече е мой — доложи с усмивка юбилярът.

Почетният гост беше значително по-млад от заобикалящите го плешиви и побелели невропатолози, хирурзи, терапевти и фтизиатри. Беше около четиридесетгодишен. С болнаво, жълто, подпухнало лице, с малки сиви очички, с контешки кител със сребърни пагони на полковник от медицинската служба. Кителът явно му беше тесен — личеше, че е ушит още когато коремчето му не е било толкова забележимо и вратът му не е увисвал над правата яка. По лицето на почетния гост се четеше скука, но след всяка чашка спирт (като истински руснак, при това северняк, почетният гост не пиеше друг алкохол) то ставаше все по-оживено и гостът все по-често поглеждаше към заобикалящите го медицински дами, все по-често се намесваше в разговорите, които веднага утихваха при звука на трептящия му тенор.

Когато стигна до нужния градус, почетният гост се измъкна иззад масата, бутна някаква не успяла да се дръпне докторка, запретна ръкави и започна да вдига тежките дървени столове за предните им крака с една ръка, ту с дясната, ту с лявата, за да демонстрира хармоничността на физическото си развитие.

Никой от възхитените гости не можеше да вдигне толкова пъти столовете като него. От столовете почетният гост се прехвърли на креслата и успехът продължаваше да го съпътства. Докато другите се опитваха след него да вдигат столовете, той придърпваше с могъщата си длан младите, румени от щастие лекарки и ги караше да опипват стегнатите му мускули, което те вършеха с явен възторг.

След тези упражнения почетният гост, все тъй неизтощим откъм идеи, премина към националния руски номер — с ръка, опряна на лакът, да се пребори с ръката на противника, поставена в същото положение. Побелелите и плешиви невропатолози и терапевти не можеха да окажат сериозна съпротива, само главният хирург издържа малко повече от другите.

Почетният гост търсеше нови изпитания за руската си мощ. Той се извини на дамите и си свали китела, който домакинята веднага пое и провеси върху облегалката на един стол. По внезапно оживеното му лице стана ясно, че е измислил нещо ново.

— На овен, разбирате ли, на овен мога да извия врата. Храс — и готово. — Почетният гост хвана Андрей Иванович за копчето.

— А на този твой… подарък — жив ще му откъсна главата — рече, като се наслаждаваше на ефекта от думите си. — Къде е петелът?

Измъкнаха петела от домашния курник, където грижовната домакиня вече го беше пуснала. На Север всички началници държат в домовете си (през зимата, разбира се) по няколко десетки кокошки — независимо дали началниците са ергени или задомени, кокошките за тях са много, много доходно перо.

Почетният гост пристъпи в средата на стаята с петела в ръце. Любимецът на Андрей Иванович беше все така спокоен, събрал крака и провесил глава на една страна. Андрей Иванович го беше носил по този начин около две години из бекярското си жилище.

Мощните пръсти хванаха петела за шията. По мръсната, дебела кожа на почетния гост изби руменина. С движение, с каквото се изправят подкови, той откъсна главата на птицата. Кръвта изпръска изгладените панталони и копринената риза на почетния гост.

Дамите измъкнаха напарфюмираните си кърпички и една през друга се спуснаха да бършат панталоните му.

— Одеколон!

— Амоняк!

— Изтъркайте го със студена вода!

— Ама че сила, а? Виж, това е по руски. Храс — и готово — възхищаваше се юбилярът.

Помъкнаха почетния гост към банята да се мие.

— Ще танцуваме в залата — засуети се юбилярът. — Това се вика Херкулес…

Навиха грамофона. Иглата засъска.

Докато се измъкваше иззад масата, за да се включи в танците (почетният гост държеше всички да танцуват), Андрей Иванович настъпи нещо меко. Наведе си и видя мъртвото тяло на петела, обезглавения труп на своя любимец.

Андрей Иванович се изправи, озърна се и натика с крак мъртвата птица по-навътре под масата, сетне припряно излезе от стаята — почетният гост не обичаше да се закъснява за танците.

Край