Варлам Шаламов
Заклинателят на змии

Седяхме на една повалена от буря лиственица. В този край на вечна замръзналост дърветата едва се закрепват за неуютната земя и бурите лесно ги изкореняват и събарят. Платонов ми разправяше историята на тукашния си живот — на нашия втори живот на този свят. Намръщих се, когато чух за рудника Джанхара. И аз съм бил на лоши, трудни места, ала страшната слава на Джанхара се носеше навсякъде.

— И дълго ли останахте там?

— Една година — тихо рече Платонов.

Очите му се присвиха, бръчките му станаха по-дълбоки — пред мен беше друг Платонов, по-възрастен от първия с десетина години.

— Впрочем, беше трудно само в началото, първите два-три месеца. Там има само крадци. Аз бях единственият грамотен… човек. Бях им разказвач, „фрасках романи“, както се казва на апашки жаргон, вечер им преразказвах Дюма, Конан Дойл, Уолъс. Срещу това те ме хранеха, обличаха ме и работех малко. Вие по всяка вероятност също сте използвали навремето това единствено предимство на грамотността тук?

— Не — отвърнах, — не съм. Това винаги ми се е струвало най-голямото унижение, край на всичко. Никога не съм разказвал „романи“ за една чорба. Но знам какво е. Слушал съм „романисти“.

— Това укор ли е? — попита ме Платонов.

— Ни най-малко — отговорих. — На гладен човек може да бъдат простени много, страшно много неща.

— Ако оживея — произнесе Платонов свещената формула, с която започваха всички размисли за времето след утрешния ден, — ще напиша разказ за това. Вече измислих заглавието: „Заклинателят на змии“. Добре ли е?

— Чудесно. Трябва само да оцелеем. Това е най-важното.

Андрей Фьодорович Платонов, киносценарист в първия си живот, умря около три седмици по-късно, умря така, както умираха мнозина — замахна с кирката, олюля се и падна по лице върху камъните. С гликоза венозно и със силни сърдечно стимулиращи средства можеше да бъде спасен — той продължи да хърка още час, час и половина, но когато пристигнаха носилките от болницата, вече беше затихнал и санитарите отнесоха в моргата малкия му труп.

Обичах Платонов заради несекващия му интерес към онзи живот отвъд сините морета и високите планини, от който ни деляха много километри и години и в чието съществуване вече почти не вярвахме, по-точно, вярвахме така, както учениците вярват в съществуването на някаква си Америка. Кой знае как, но при Платонов се намериха и книги и когато се случваше да не е много студено, например, през юли, той избягваше да говори на темите, с които живееше цялото „население“ — каква е била или каква ще бъде чорбата за обяд, ще дават ли хляба три пъти дневно или ще го получаваме наведнъж от сутринта, ще вали ли утре или времето ще е хубаво.

Обичах Платонов и сега ще се опитам да напиша неговия разказ „Заклинателят на змии“.

Краят на работата не означава край на работата. След сирената трябва да се съберат инструментите, да се отнесат в склада, да се предадат, да се застане в строй, да се изтърпят две от десетте задължителни проверки през деня, съпроводени от псувните на конвоя и обидите на собствените ти другари, засега по-силни от теб — другари, които също са уморени, бързат да се приберат и се сърдят на всяко забавяне. Трябва да мине проверката, да се застане в строй и да се извървят пет километра до гората за дърва — по-близките дървета отдавна са изсечени и изгорени.

Бригадата на дървосекачите всеки ден подготвя дървата, а работниците от мините мъкнат след работа всеки по една трупа. Как се прекарват тежките дънери, които не могат да повдигнат дори двама души — никой не знае. Никога не се изпращат камиони за дърва, а всички коне си стоят в конюшните, понеже са болни. Конят остава без сили много по-бързо от човека, макар разликата между предишните и сегашните условия за живот при животните да е, разбира се, много по-малка, отколкото при хората. Често съм си мислил, че сигурно човекът се е издигнал от царството на животните и е станал човек, тоест същество, способно да измисли такива неща като нашите острови с цялата невероятност на живота в тях, понеже е бил физически по-издръжлив от което и да е било животно. Не ръката е очовечила маймуната, не зародишът на мозъка, не душата — има кучета и мечки, които постъпват по-умно и по-нравствено от някои хора. И не това, че се е сдобил с огън — всичко е станало след като главното условие на превръщането вече е било изпълнено. Освен другите равни условия, навремето човек се е оказал значително по-силен и издръжлив физически, само физически. Той е бил жизнеспособен, но не „като котка“ — изразът не е верен. По-правилно би било да се каже за котката, че тази твар е издръжлива като човек. Конят не издържа и месец при тукашния зимен живот в неотоплените помещения с многочасов тежък труд на снега. Ако не е якутски кон. Но тях не ги използват за работа. Вярно, че не ги и хранят. Те, както и елените, разравят с копита снега и преживяват със суха ланшна трева. А човекът живее.

Може би живее с някаква надежда? Но нали няма никакви надежди? Ако не е глупак, не може да се крепи с тях. Затова има и толкова много самоубийства. Ала чувството за самосъхранение, това, че си се вкопчил в живота, именно това физическо вчепкване, на което е подчинено и съзнанието му, го спасяват. Живее поради същите причини, поради които живее камъкът, дървото, птицата, кучето. Но се вкопчва в живота по-здраво от тях. И е по-издръжлив от което и да е животно.

За тези неща си мислеше Платонов, докато стоеше пред портала с дървената трупа на рамо и чакаше новата проверка. Дървата бяха донесени, подредени и, като се бутаха, бързаха и ругаеха, хората влязоха в тъмната барака.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, Платонов видя, че не всички бяха ходили на работа. В далечния десен ъгъл, на горните нарове, седем-осем души бяха примъкнали единствената лампа — бензинов фенер без стъкло — и седяха около двама други, които бяха кръстосали крака от двете страни на омазнена възглавница и играеха на карти. Фенерът пушеше, пламъкът удължаваше сенките и ги караше да се люлеят.

Платонов се отпусна на края на един нар. Раменете и коленете го боляха, мускулите му трепереха. Бяха го докарали в Джанхара тази сутрин и това беше първият му работен ден тук. По наровете нямаше свободни места. „Ще изчакам всички да се настанят — помисли си Платонов — и също ще си легна.“ Той задряма.

Играта горе свърши. Чернокосият с мустачките и с голям нокът на лявото кутре се наведе надолу.

— Я извикайте тоя Иван Иванович — рече той.

Платонов се събуди от сръгване в гърба.

— Ей, ти. Викат те.

— Е, къде е този Иван Иванович? — питаха от горните нарове.

— Не съм Иван Иванович — каза Платонов, като примижаваше.

— Не иска да дойде, Федечка.

— Как така не иска?

Избутаха Платонов на светло.

— Смяташ ли да живееш? — тихо го попита Федя, като въртеше кутрето си с дългия мръсен нокът пред очите на Платонов.

— Смятам — отвърна той.

Силен удар с юмрук по лицето го събори на пода. Платонов се надигна и изтри с ръкав кръвта от лицето си.

— Не бива да отговаряш така — с гальовен глас му обясни Федя. — Вас, Иван-Ивановичите, така ли са ви учили да отговаряте в института?

Платонов мълчеше.

— Върви, гад — рече му Федя. — Върви и лягай до кофата с лайната. Там ще ти е мястото. А ако вдигаш шум — ще те удуша. — Това не беше просто заплаха. Вече на два пъти пред очите му бяха душили хора с пешкир — заради някакви техни си, апашки работи. Платонов легна на смърдящите дъски.

— Скука, братлета — рече Федя, като се прозяваше, — поне някой да ми беше почесал петите, как мислите?

— Машка, ей, Машка, ела да чешеш петите на Федечка.

От тъмнината изникна „Машка“, бледо, красиво момче, апашорче на около осемнадесет години.

То свали от краката на Федечка износените жълти половинки, внимателно събу мръсните му, изпокъсани чорапи и започна да му чеше усмихнат петите, Федя се кискаше и потръпваше от гъдел.

— Разкарай се — рече изведнъж той. — Не те бива да чешеш. Не умееш.

— Ама аз, Федечка…

— Разкарай се, ти казвам. Стържеш, дращиш. Хич не си нежен.

Околните кимаха съчувствено.

— На Косой имах един чифутин — виж, той чешеше. Той, братлета, наистина чешеше. Беше инженер.

И Федя потъна в спомени за чифутина, който му беше чесал петите.

— Федя, чуй, Федя — ами този, новият? Не искаш ли да го изпробваш?

— Мани го — рече Федя. — Такива могат ли да чешат? Впрочем, дигнете го.

Изкараха Платонов на светло.

— Ей, ти, Иван Иванович, я зареди лампата. И през нощта ще подклаждаш печката. А сутринта ще изнесеш навън кофата с лайната. Дневалният ще ти покаже къде да я излееш…

Платонов мълчеше покорно.

— За това ще получиш паница чорба. Все едно не я ям. Върви да спиш.

Платонов легна на старото място. Почти всички спяха, сгушени по двама, по трима — така беше по-топло.

— Ама че скука, че и нощите дълги — каза Федя. — Поне да имаше кой да фрасне един роман. На Косой имах…

— Федя, а, Федя, ами този, новият — защо не опиташ?

— Бива — оживи се Федя. — Дигнете го.

Събудиха Платонов.

— Слушай — рече му Федя, усмихнат почти угоднически, — малко се бях поразпалил.

— Нищо — процеди през зъби Платонов.

— Кажи, можеш ли да фраскаш романи?

В мътните очи на Платонов пробляснаха пламъчета. Как да не може! Всички в килията на следствения затвор се заслушваха, когато преразказваше „Граф Дракула“. Но онези там бяха хора. А тук? Да стане като шута в двора на Миланския херцог, като шута, когото са хранели за добра шега и който е ядял бой за лоша? Но тук нещата имат и друга страна. Той ще ги запознае с истинската литература. Ще стане просветител. Ще събуди у тях интерес към художественото слово, и тук, на дъното на живота, ще върши своето дело, ще изпълнява своя дълг. По стар навик Платонов не искаше да си признае, че просто ще бъде нахранен, ще получава допълнително супа не защото е изнесъл кофата с изпражненията, а за друга, по-благородна работа. Благородна ли? Все пак беше по-близо до чесането на мръсните апашки пети, отколкото до просветителството. Но гладът, студът, побоите…

Федя се усмихваше напрегнато и чакаше.

— Ммога — изрече Платонов и за пръв път през този тежък ден се усмихна. — Мога да фрасна.

— Ах ти, миличкият ми — развесели се Федя. — Ела, качи се тук. Ето ти хлебец. Утре ще си хапнеш по-добре. Седни тук, на одеялото. Запали един тутун.

Платонов, който не беше пушил цяла седмица, смучеше фаса с болезнена наслада.

— Как те викат?

— Андрей — отвърна Платонов.

— Та, Андрей, дай, значи, нещо по така и по-дългичко. От сорта на граф Монте Кристо. За трактори не ща.

— Може би „Клетниците“? — предложи Платонов.

— Това за Жан Валжан ли беше? Фраскали са ми го на Косой.

— Тогава „Клубът на валетата купа“ или „Вампирът“?

— А така, а така. Карай за валетата. Ей, гадове, по-тихо…

Платонов се изкашля.

— В град Санкт Петербург през хиляда осемстотин деветдесет и трета година било извършено тайнствено престъпление…

Вече се разсъмваше, когато Платонов остана без сили.

— Така свършва първата част — каза той.

— Бива си го — рече Федя. — Я как я е подредил! Лягай при нас. Нямаш много време за сън — зазорява се. Ще поспиш, докато си на работа. Събирай сили за довечера…

Платонов вече спеше.

Изкараха ги на работа. Един висок селски момък, който беше проспал валетата, злобно сръга Платонов на вратата.

— Върви, гадино, не се офлянквай.

Веднага някой му зашепна нещо на ухото.

Вече се строяваха, когато високият момък се приближи до Платонов.

— Не казвай на Федя, че съм те ударил. Аз, братле, не знаех, че си романист.

— Няма да му кажа — отговори Платонов.