Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Апостол Павел, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

 

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989


Когато си изкълчих стъпалото, след като се подхлъзнах и паднах от стълбата в изкопа, на началството му стана ясно, че ще куцукам още дълго време и понеже не биваше да седя без работа, ме прехвърлиха да помагам на нашия дърводелец Адам Фризоргер, от което и двамата — Фризоргер и аз — останахме много доволни.

По време на „първия си живот“ Фризоргер е бил пастор в някакво немско село близо до Марксщат на брега на Волга. Срещнахме се в един от големите етапни затвори по време на тифозна карантина и заедно попаднахме тук, в геологопроучвателската група, която търсеше въглища, Фризоргер, както и аз, вече беше работил в тайгата, сетне като „мръшляк“, полупобъркан, се озовал в етапния затвор. Изпращаха ни с геологопроучвателите като инвалиди, като „прислуга“ — кадрите на проучвателите бяха само волнонаемни. Наистина, това бяха довчерашни затворници, току-що излежали „термина“ си, тоест присъдата, и наричани в лагерите полупрезрително „наемници“. Докато пътувахме, четиридесетте такива волнонаемни едва можаха да съберат две рубли, когато им потрябва да си купят махорка, но все пак те вече не бяха от нашите. Всички разбираха, че ще минат два-три месеца и те ще се пооблекат, ще могат да си позволяват да си пийват, ще получат паспорти, дори може би след година щяха да отпътуват за родните си места. Тези мечти ставаха още по-ярки от обещанията на Парамонов, началника на проучвателите, че ги очакват огромни заплати и полярни дажби. „Ще си тръгнете оттук с цилиндри“ — постоянно им повтаряше началникът. С нас, с арестантите, не се водеха разговори за цилиндри и полярни дажби.

Впрочем той не ни нагрубяваше. Не му даваха затворници за проучватели — петимата обслужващи бяха всичкото, което Парамонов бе успял да си изпроси от началството.

Когато ни извикаха по списък от бараката и ни изправиха пред неговите светли, проницателни очи, ние още не се познавахме помежду си. Той остана много доволен от отговорите ни. Един от нашата група беше майстор на зидани печки — ярославецът Изгибин, майтапчия с посивели мустаци, който не беше загубил вроденото си чувство за хумор дори в лагера. Занаятът малко му помагаше и той не беше толкова изтощен като другите. Втори •беше едноокият гигант от Каменец-Подолск — „локомотивен огняр“, както се бе представил на Парамонов.

— Значи разбираш малко и от шлосерство — рече му Парамонов.

— Разбирам, разбирам — с готовност потвърди „огнярят“. Бързо беше схванал цялата изгода от работата с волнонаемните геологопроучватели.

Трети беше агрономът Рязанов. Парамонов изпадна във възторг от професията му. Естествено, не беше обърнато никакво внимание на дрипите, с които беше облечен агрономът. В лагера хората не се посрещат по вида, а Парамонов познаваше лагерите достатъчно добре.

Четвъртият бях аз. Не бях нито печкаджия, нито шлосер, нито агроном. Но Парамонов по всяка вероятност бе успокоен от високия ми ръст, а и не си струваше да си губи времето да променя списъка само заради един човек. Той кимна.

Ала петият се държеше много странно. Мънкаше някакви молитви, криеше лицето си с ръце, без да чува думите на Парамонов. Но и това не беше нещо ново за началника. Парамонов се извърна към нарядчика, който стоеше наблизо и държеше няколко папки с машинки — така наречените „лични дела“.

— Този е дърводелец — рече нарядчикът, като предвари въпроса на Парамонов.

Бяхме приети и ни откараха до обекта на геологопроучвателите.

По-късно Фризоргер ми разправи, че когато го извикали, си помислил, че ще го водят на разстрел — така го бил наплашил следователят още в мината. Цяла година живяхме с него в една барака и нито веднъж не се сдърпахме. Това е нещо рядко както в лагера, така и в затвора. Свадите започват по най-дребни поводи, за миг ругатните стигат такъв градус, че ти се струва — следващата стъпка може да бъде само нож или в най-добрия случай някакъв ръжен. Ала аз бързо свикнах да не обръщам внимание на тези цветисти ругатни. Градусът спадаше бързо и дори двамата да продължаваха още дълго време да се псуват мързеливо, това се правеше повече за „приличие“, за запазване на личното достойнство.

Но с Фризоргер не се скарахме нито веднъж. Мисля, че заслугата за това беше негова, понеже не съм познавал по-кротък човек от него. Никого не оскърбяваше и говореше малко. Гласът му беше старчески, треперещ, ала звучеше някак изкуствено, подчертано треперящо. С такива гласове говорят младите актьори в театрите, когато играят роли на старци. В лагера мнозина се опитват (и с успех) да изглеждат по-възрастни и физически по-слаби, отколкото са в действителност. Всичко това не винаги се прави съзнателно, а някак инстинктивно. Иронията на живота тук е в това, че повечето хора, които се опитват да изглеждат по-възрастни и по-немощни, в действителност са в по-тежко състояние от това, което искат да представят.

Ала в гласа на Фризоргер нямаше нищо престорено.

Всяка сутрин и вечер той се молеше тихо, извърнат встрани от нас и забил поглед в пода, а се включваше в общия разговор само ако темата беше религиозна, тоест много рядко, понеже арестантите не обичат религиозните теми. Старият безсрамник, милият Изгибин, се опитваше да се надсмива на Фризоргер, ала шегите му се посрещаха с такава миролюбива усмивка, че старанията му оставаха безрезултатни, Фризоргер бе обичан от цялата геологопроучвателска група и дори от самия Парамонов, комуто бе направил прекрасно писалище, отнело му, струва ми се, половин година.

Леглата ни бяха едно до друго, често си говорехме и понякога Фризоргер размахваше по детски малките си ръце и се учудваше, че знам едни или други евангелски истории — той наивно смяташе, че те са достояние единствено на тесните религиозни кръгове. Подсмихваше се и беше много доволен, когато откриваше у мен подобни познания. И, въодушевен, се залавяше да ми разправя онези евангелски текстове, които не си спомнях много добре или изобщо не знаех. Много му допадаха тези наши разговори.

Ала веднъж, когато изброяваше имената на дванадесетте апостоли, Фризоргер сбърка. Назова и името на апостол Павел. Аз, който с цялата си самоувереност на невежа винаги бях смятал апостол Павел за действителния създател на християнската религия, за неин вожд, знаех малко биографията на този апостол и не пропуснах възможността да поправя Фризоргер.

— Не, не — рече ми той през смях, — вие не знаете, ето — и той започна да брои на пръсти, — Питер, Паул, Маркус…

Разказах му всичко, което знаех за апостол Павел. Той ме слушаше внимателно и мълчеше. Вече беше късно и трябваше да спим. През нощта се събудих и в мъждукащата, димна светлина на газеничето видях, че Фризоргер лежи с отворени очи и чух шепот: „Господи, помогни ми! Питер, Паул, Маркус…“ Не заспа до сутринта. Тръгна на работа много рано, а се върна късно, когато вече бях заспал. Събудих се от тих старчески плач. Фризоргер беше застанал на колене и се молеше.

— Какво ви е? — попитах го, след като изчаках да свърши молитвата си.

Фризоргер напипа ръката ми и я стисна.

— Прав сте — рече той. — Паул не е сред дванадесетте апостоли. Бях забравил Вартоломей.

Мълчах.

— Учудвате се на сълзите ми ли? — каза той. — Те са от срам. Не биваше, нямах право да забравям такива неща. Това е грях, голям грях. На мен, на Адам Фризоргер, да ми посочи грешката чужд човек. Не, не, вие нямате никаква вина — причината е в мен, мой е грехът. Добре е, че ме поправихте. Всичко ще бъде наред.

Едва го успокоих и оттогава (случи се малко преди да си изкълча стъпалото) станахме още по-големи приятели.

Веднъж, когато в дърводелската работилница нямаше никой освен нас, Фризоргер измъкна от джоба си един омазнен платнен портфейл и ме повика да отида до прозореца.

— Ето — каза, като ми подаде миниатюрна, цялата на гънки моментална снимка. Това беше снимка на млада жена с някакъв случаен като на всички моментални снимки израз на лицето. Пожълтялата, напукана снимка беше грижливо облепена с цветна хартия.

— Това е дъщеря ми — рече тържествено Фризоргер. Единствената ми дъщеря. Жена ми почина отдавна. Дъщерята не ми пише — сигурно защото не знае адреса. Писал съм й много, правя го и сега. Само на нея. Никому не показвам тази снимка. Нося я от дома. Взех я от скрина преди шест години.

В работилницата безшумно влезе Парамонов.

— Това дъщеря ти ли е? — попита той, като хвърли бегъл поглед към снимката.

— Да, гражданино началник — отвърна Фризоргер с усмивка.

— Пише ли ти?

— Не.

— Защо те е забравила теб, стареца? Подготви ми заявление за издирване — ще го изпратя. Как е кракът ти?

— Куцам, гражданино началник.

— Е, куцай, куцай. — Парамонов излезе.

От този ден Фризоргер, вече без да се крие от мен, след края на вечерната си молитва, когато си лягаше, вадеше снимката на дъщеря си и галеше цветния кант.

Така си живеехме тихо и мирно около половин година, докато веднъж докараха поща. Парамонов беше заминал за някъде и писмата прие секретарят му Рязанов, от затворниците, който се оказа, че не е никакъв агроном, а есперантист, което впрочем не му пречеше чевръсто да одира кожите на умрелите коне, да огъва дебели железни тръби, като ги пълнеше с пясък и ги нажежаваше на огъня, и да води цялата канцеларска работа на началника.

— Я виж — каза ми той — какво заявление се получи на името на Фризоргер.

Пликът съдържаше официално писмо с молба затворникът Фризоргер (член, присъда) да бъде запознат с приложеното копие от заявлението на дъщеря му. В заявлението си тя кратко и ясно пишеше, че след като се е убедила, че баща й е враг на народа, се отрича от него и моли занапред да не ги считат за роднини.

Рязанов повъртя в ръцете си листа хартия.

— Ама че мръсотия — рече той. — За какво й е притрябвало? Да не би да става член на партията?

Мислех си за друго: защо трябва да препращат на арестувания баща подобни заявления? Дали това не е своеобразен садизъм, подобен на съобщенията до роднините за мнимата смърт на затворника, или беше просто желание всичко да бъде „по закон“? Или нещо друго?

— Слушай, Ванюшка — рекох на Рязанов. — Регистрира ли пощата?

— Кога, току-що пристигна.

— Я ми дай този плик. — И разправих на Рязанов каква е работата.

— Ами ако дойде писмо? — каза той несигурно. — Тя сигурно ще му пише.

— Ще задържиш и писмото.

— Добре, вземи го.

Смачках плика и го хвърлих в отворената вратичка на печката.

Месец по-късно дойде и писмо, също толкова кратко, колкото и заявлението, и ние го изгорихме в същата печка.

Скоро след това ме откараха на друго място, а Фризоргер остана и как е живял по-нататък — нямам представа. Често си го спомнях, докато имах сили да си спомням. Чувах треперливия му, развълнуван шепот: „Питер, Паул, Маркус…“

Край