Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Кант, ???? (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

 

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989


Хълмовете са бели и преливат в синьо като захарни конуси. Кръгли, без нито едно дърво, покрити с тънък слой от плътен сняг, пресован от ветровете. В клисурите снегът е дълбок и сбит, издържа тежестта на човек, а по хълмистите склонове сякаш се надига на огромни мехури. Това са клекове, притиснали се до земята, легнали за зимен сън още преди първия сняг. Точно те ни трябваха.

От всички северни дървета най-много обичам клека, този иглолистен храст.

Отдавна съм разбрал и ми е скъпа тази завидна припряност, с която оскъдната северна природа се стреми да сподели с бедните като нея хора скромното си богатство — по-бързо да разцъфне за тях във всичките си цветове — случвало се е за една седмица всичко да се надпреварва да цъфти и за някакъв си месец от началото на лятото хълмовете да станат алени от червените боровинки, да почернеят от тъмните. По ниските храсти — не ставаше нужда дори човек да си вдига ръката — зрееше жълта, едра, водниста офика. Храсти медена планинска шипка: розовите й цветове са единствените, които имат аромат — всички останали миришат само на влага, на тиня, и това е в съзвучие с пролетното безмълвие на птиците, с безмълвието на листвениците, чиито клони бавно се обличат със зелени иглички. Шипките се запазват докато екове студ и изпод снега протягат към нас сбръчканите си, месести плодове, под чиито морави, жилави кожици се крие сладка, тъмножълта месеста маса. Познати са ми веселите лози, променящи много пъти цветовете си през пролетта — ту тъмнорозови, ту оранжеви, ту бледозелени, сякаш покрити с разноцветен велур. Листвениците протягат тънките си пръсти със зелени нокти, вездесъщата дебела върбовка покрива горските пожарища. Всичко това е прекрасно, доверчиво, шумно и прибързано, но така е през лятото, когато матовата зелена трева се смесва с лачения блясък на обраслите с мъх, лъснали на слънцето скали, оказали се изведнъж нито сиви, нито кафяви, а зелени.

През зимата всичко това изчезва, покрито с рохкав, корав сняг, така навят и утъпкан в клисурите от ветровете, че за да се изкачиш по склона, трябва да изсичаш стъпала с брадва. В гората човек се вижда на цяла верста — толкова голо е всичко. И само едно дърво винаги е зелено, винаги живо — клекът, този вечнозелен храст. Той е предсказателят на времето. Два-три дни преди първия сняг, когато през деня времето е все още есенно и топло, небето — безоблачно и на никого не му се мисли за близката зима, клекът изведнъж просва на земята огромните си, дълги над четири метра клони, с лекота огъва правия си черен ствол, дебел колкото два юмрука, и се разстила по земята. Минава ден, втори, на небето се появява облак, а надвечер започва фъртуна и снегът покрива всичко. А ако през късна есен се натрупат ниски облаци, предвещаващи сняг, ако духа студен вятър, но клекът не ляга — човек може да е сигурен, че няма да вали.

В края на март, през април, когато още дори не мирише на пролет и въздухът е разреден и сух като през зимата, клекът изведнъж се надига, отърсва снега от зелените си, леко рижави одежди. След ден-два вятърът сменя посоката си и пролетта идва заедно с топлите въздушни струи.

Клекът е много точен уред, толкова чувствителен, но понякога се лъже — надига се и по време на някое по-продължително затопляне. Преди това не помръдва. Но още преди наново да застудее, той на бърза ръка ляга в снега. Случва се и друго: запалиш от сутринта по-голям огън, за да има къде да си стоплиш краката и ръцете по обед, наслагаш повечко дърва и заминаваш на работа. След два-три часа клекът протяга клоните си изпод снега и бавно започва да се изправя, като си мисли, че е дошла пролетта. Още преди огънят да угасне, той отново ляга върху снега.

Зимата тук е двуцветна — бледосиньо високо небе и бяла земя. Напролет се оголват мръсножълтите ланшни есенни дрипи и много дълго земята е облечена в тези просешки дрехи, докато новата зеленина не набере сила и не започне да цъфти — бързо и бурно. И сред тази унила пролет, жестока зима блести яркият, ослепително зелен клек. При това по него растат шишарки — дребни кедрови шишарки. Този деликатес го делят помежду си хората, орешарките, мечките, обикновените и сибирските катерички.

Ние избрахме една площадка от подветрената страна на хълма, надомъкнахме клони, големи и малки, наскубахме суха трева от оголените от снега места, одухани от вятъра. Носехме от бараката няколко тлеещи главни, взети преди да тръгнем на работа направо от печката — тук нямаше кибрит.

Мъкнехме главните в голяма консервена кутия с телена дръжка и внимавахме много да не угаснат по пътя. След като извадих главните от тенекията, аз ги издухах от пепелта, събрах на едно място тлеещите им краища и разпалих огъня, сложих главните върху вейките, а отгоре натрупах суха трева и съчки. Всичко това го покрих с големи клони и скоро вятърът повлече слабия син пушек.

Преди никога не бях работил в бригада, събираща игличките на клека. Това се правеше на ръка, скубехме сухите зелени игли, както се скубе перушина, като гледахме да захванем колкото се може повече от тях, тъпчехме ги в чували и вечерта предавахме събраното на десетника. След това игличките заминаваха за тайнствения „витаминен комбинат“, където ги варяха на гъст, лепкав тъмножълт екстрат, неописуемо отвратителен на вкус. Караха ни да пием или да ядем (кой както може) този екстрат преди всеки обед. Вкусът му разваляше не само обяда, но и вечерята, и мнозина виждаха в това „лечение“ допълнителен начин за „въздействие“ върху затворниците. В стола не можеше да се получи храна без чашка от лекарството — това се спазваше много стриктно. Скорбутът беше повсеместен и клекът бе единственият лек, одобрен от медицината. Вярата превъзмогва всичко и макар по-късно да бе доказана пълната несъстоятелност на този „препарат“ за борба със скорбута, макар да се отказаха от него, макар да закриха витаминния комбинат, по наше време хората пиеха тази смърдяща гадост, плюеха и оздравяваха. Или не я пиеха и оздравяваха. Или не оздравяваха. Навсякъде беше пълно с шипки, но никой не събираше плодовете им и не ги използваше за борба със скорбута — в московската инструкция шипките не се споменаваха. (Няколко години по-късно започнаха да карат шипки от „континента“, но доколкото знам, собствено производство така и не се организира.)

За представител на витамин „С“ инструкцията считаше само игличките на клека. Сега и аз бях станал събирач на тази скъпоценна суровина — бях толкова изтощен, че от златния забой ме прехвърлиха „да скубя клек“.

— Ще поработиш на клека — каза ми една сутрин старшият. — Пиша те скатавка за няколко дни.

„Скатавка“ — това е много разпространен лагерен термин. Означава нещо като временна почивка, не пълна (в такъв случай се казва: той „кюта“, днес той „кюта“), а такава работа, от която човек не остава без сили, лека временна работа.

Работата на клека се смяташе не само лека, ами най-лека, че отгоре на всичко и безконвойна.

След дългите месеци работа в заледените открити рудници, където всяко лъскаво от леда камъче ти изгаря ръцете, след притракването на затворите на пушките, кучешкия лай и псувните на надзирателите зад гърба ти работата на клека беше огромно удоволствие, което се усещаше от всеки уморен мускул. Тя започваше по-късно от обичайното, за която се тръгваше още по тъмно.

Хубаво беше, топлейки ръце с кутията с димящите главни, да вървиш, без да бързаш, към хълмовете, които преди ми изглеждаха недостижимо далечни, и да се изкачваш все по-нагоре и по-нагоре, като през цялото време усещаш самотата си и дълбоката зимна тишина като нещо радостно и неочаквано, сякаш всичко лошо на този свят е изчезнало и ви има само теб и твоя спътник — и тясната, тъмна, безкрайна ивица в снега, която води някъде високо към планините.

Моят човек гледаше неодобрително бавните ми движения. Той от много дни береше клек и съвсем правилно предполагаше, че ще бъда несръчен и слаб помощник. Работеше се по двойки, „заработката“ беше обща и се делеше по равно.

— Аз ще сека, а ти сядай да скубеш — рече той. — И мърдай по-живо, че няма да изпълним нормата. А не ми се връща пак в забоя.

Той насече клони и домъкна до огъня огромен наръч. Откършвах по-малки клонки и почвах да беля от върха към другия край кората заедно с игличките. Те приличаха на зелени ресни.

— Трябва по-бързо, братле — каза моят другар, когато се върна с нов наръч. — Слаба работа!

И аз разбирах, че е слаба. Но не можех по-бързо. Ушите ми пищяха и измръзналите ми още в началото на зимата пръсти отдавна ме боляха с познатата тъпа болка. Белех кората и иглите, чупех на парчета цели клони и ги тъпчех в чувала. Ала чувалът все не искаше да се напълни. Около огъня вече се издигаше цяла камара от обелени клони, които приличаха на оголени кости, а чувалът все повече се издуваше и поемаше нови наръчи клек.

Другарят ми започна да помага. Работата потръгна.

— Време е да се прибираме — изведнъж рече той. — Иначе ще изпуснем вечерята. С това тук не можем изпълни нормата. — Той извади от пепелта на огъня един голям камък и го натика в чувала.

— Там не ги развързват — рече ми, като се намръщи. — Сега вече е добре.

Изправих се, разхвърлях горящите клони и с крака натрупах сняг върху тлеещите въглени. Те започнаха да съскат, угаснаха и на часа стана студено — разбра се, че вечерта наближава. Другарят ми помогна да вдигна чувала на гръб. Залитнах от тежестта му.

— Влачи го — рече ми той. — Нали ще вървим надолу, а не нагоре.

Едва успяхме да си получим чорбата и чая. Който работеше тази лека работа, не му се полагаше второ.

Край