Серия
Goosebumps (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stay Out of the Basement, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 14 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
molokov (2010)

Издание:

Робърт Лоурънс Стайн. Стой далече от мазето

Редактор: Аглая Коцева

Художник на корицата: Tim Jacobus

Агенция „Ню Импрес“, 2008

ISВN 978–954–92263–2–4


1

— Ей, татко! Дръж!

Кейси подхвърли фризбито над равно окосената зелена морава. Бащата на Кейси сбърчи лице, присвивайки очи срещу слънцето. Фризбито се удари в земята и отскочи няколко пъти преди да спре под живия плет зад къщата.

— Не днес. Зает съм — каза доктор Брюър, обърна се рязко и бързо влезе в къщата. Мрежестата врата се тръшна след него.

Кейси дръпна настрани кичура, паднал върху челото му. Имаше права руса коса.

— Какво му става? — извика той на Маргарет, сестра му, която наблюдаваше всичко откъм гаража.

— Знаеш — тихо каза Маргарет. Избърса ръце в крачолите на джинсите си и му направи знак да й хвърли фризбито. — Ще поиграя малко с теб.

— Добре — каза Кейси не особено въодушевено и бавно тръгна към живия плет, за да извади фризбито.

Маргарет се приближи. Беше й мъчно за Кейси. Син и баща бяха наистина много близки — винаги играеха заедно на топка, на фризби или на нинтендо. Изглежда обаче доктор Брюър вече нямаше време за подобни неща.

Подскачайки да хване фризбито, Маргарет осъзна, че й беше мъчно и за самата нея. Изглежда баща й не беше същият и към нея. Всъщност той прекарваше толкова много време долу в мазето, че почти не обелваше дума.

Вече дори не ми казва „Принцесо“, помисли си Маргарет. Тя мразеше това обръщение. Но все пак беше обръщение, знак за близост.

Маргарет подхвърли червеното фризби обратно. Лошо хвърляне. Кейси се затича след него, но то му се изплъзна. Момичето се загледа в златистите хълмове отвъд задния им двор.

Калифорния, помисли си тя.

Толкова е странно тук. Ето, средата на зимата е, а по небето няма нито едно облаче и двамата с Кейси бяха по джинси и тениски, сякаш е средата на лятото.

Маргарет се метна, за да хване едно малко криво подхвърляне, претърколи се по окосената морава и вдигна победоносно фризбито над главата си.

— Фукла! — измърмори Кейси без да се впечатли.

— Ти си голямата раздувка в семейството — извика Маргарет.

— А ти си пуйка.

— Ей, Кейси, искаш ли да играем или не? Той вдигна рамене.

Всички са толкова докачливи напоследък, замисли се Маргарет.

Лесно беше да се досети защо.

Хвърли високо. Фризбито прелетя над главата на Кейси.

— Ти го хвани! — извика той ядосано и сложи ръце на кръста.

— Не, ти! — отвърна Маргарет.

— Ти!

— Кейси, ти си на единайсет години. Не се дръж като двегодишен — рязко каза тя.

— А ти се държиш като едногодишна — отговори й той и ядосано тръгна към фризбито.

За всичко е виновен татко, реши Маргарет. Стана толкова напрегнато, след като той започна да работи вкъщи, долу в мазето, с растенията си и със странните апарати. Рядко излизаше за глътка въздух.

А когато го правеше, не искаше дори едно фризби да хване.

Не оставаше и минутка с тях.

Мама също го забелязва, мислеше си Маргарет, докато тичаше, за да направи още едно впечатляващо хващане, точно преди да се сблъска със стената на гаража.

Седенето на татко вкъщи изнерви и мама. Тя се преструва, че всичко е наред. Но виждам, че се тревожи за него.

— Имаше късмет, Дебеланке — извика Кейси.

Маргарет мразеше да я наричат „Дебеланке“ дори повече отколкото „Принцесо“. Всички вкъщи шеговито й казваха „Дебеланке“, защото беше слаба като баща си. Тя бе висока като него, но беше взела правата кестенява коса, кафявите очи и матовия тен на майка си.

— Не ми викай така — тя хвърли червения диск към Кейси. Той го хвана на колене и го метна обратно към нея.

Около десет-петнайсет минути си подхвърляха без много думи.

— Стана ми горещо — каза Маргарет, прикривайки с ръка очите си от следобедното слънце. — Хайде де влезем вътре.

Кейси метна фризбито към гаража и то падна на тревата. После забърза да настигне Маргарет.

— Татко винаги играе по-дълго — заядливо каза той. — И подхвърля по-добре. Ти хвърляш като момиче.

— Я стига! — изпъшка Маргарет, закачливо го потупа и се втурна към задната врата. — Ти хвърляш като шимпанзе.

— Как така татко си загуби работата? — по пита Кейси.

Тя премига. И спря. Въпросът я изненада.

— Ъ?

Бледото му луничаво лице стана сериозно.

— Имам предвид, защо? — попита той видимо притеснен.

Двамата с Кейси не бяха обсъждали това през четирите седмици, откакто баща им си бе у дома. А това беше доста необичайно, тъй като двамата бяха доста близки при тази разлика само от година във възрастта им.

— Искам да кажа, че бихме целия път до тук, за да може той да работи в Политехниката, нали? — попита Кейси.

— Аха. Ами… съкратиха го — каза Маргарет шепнешком да не би баща им да ги чуе.

— Но защо? Да не е взривил лабораторията или нещо подобно? — ухили се Кейси. Идеята, че неговият баща може да е взривил огромната научна лаборатория, му допадна.

— Не, не е взривил нищо — каза Маргарет, подръпвайки кичур от тъмната си коса. — Ботаниците работят с растения, нали знаеш. Нямат голям шанс да взривят нещо.

Двамата се разсмяха.

Кейси я последва в малката продълговата сянка, която хвърляше ниската къща в стил ранчо.

— Не съм сигурна какво точно се е случило — продължи Маргарет шепнешком. — Но дочух татко да говори по телефона. Мисля, че говореше с господин Мартинес. Шефът на неговия отдел. Помниш ли го? Дребният тих мъж, който беше на вечеря, когато барбекюто се запали.

Кейси кимна.

— Мартинес ли е уволнил татко?

— Вероятно — прошепна Маргарет. — От това, което дочух, има нещо общо с растения, които татко отглеждал, някакви опити, които не са се получили или нещо подобно.

— Но татко е много умен — настоя Кейси, сякаш Маргарет спореше с него. — Ако опитите са се объркали, той знае как да оправи нещата.

Маргарет повдигна рамене.

— Това е всичко, което знам — каза тя. — Хайде, Кейси. Да влизаме. Умирам от жажда!

Тя изплези език и изстена, за да покаже колко много й се пие вода.

— Ти си отвратителна — каза Кейси. Дръпна мрежестата врата и се шмугна пред нея така че да влезе вътре пръв.

— Кой е отвратителен? — попита госпожа Брюър откъм мивката и се обърна да поздрави и двамата. — Не ми отговаряйте.

Мама изглежда много уморена днес, помисли си Маргарет, като забеляза плетеницата от фини бръчки в ъгълчетата на очите й и първите сиви кичури в кафявата й дълга до раменете коса.

— Мразя тази работа — каза госпожа Брюър и отново се завъртя към мивката.

— Какво правиш? — попита Кейси, докато отваряше хладилника, за да си извади кутийка сок.

— Чистя скариди.

— Гадост! — възкликна Маргарет.

— Благодаря за подкрепата — сухо каза госпожа Брюър. Телефонът звънна. Избърсвайки с кърпа изцапаните си от скаридите ръце, тя се забърза през стаята към телефона.

Маргарет също си взе кутийка сок от хладилника, мушна отгоре една сламка и последва Кейси към антрето. Вратата на мазето, обикновено плътно затворена, когато господин Брюър работеше долу, сега беше леко открехната.

Кейси понечи да я затвори, но се спря.

— Да слезем и да видим какво прави татко — предложи той.

Маргарет изсмука със сламката последните капки сок и смачка празната кутийка.

— Добре.

Знаеше, че не бива да пречат на баща си, но любопитството й беше по-силно. Той работеше там вече четири седмици. Бяха доставени какви ли не интересни уреди, лампи и растения. Повечето дни той прекарваше долу най-малко осем или девет часа. И въобще не им беше показал какво прави.

— Аха. Да отидем — каза Маргарет. Къщата беше и тяхна все пак.

Освен това баща им може би просто чака те да проявят интерес. Може всъщност да се чувства засегнат, че през всичкото това време не са си направили труда да слязат долу.

Тя отвори широко вратата и двамата стъпиха на тясното стълбище.

— Ей, татко — извика развълнувано Кейси. — Татко, може ли да надникнем?

Бяха почти по средата на стълбите, когато баща им се появи най-долу. Изгледа ги ядосано. На флуоресцентната светлина кожата му изглеждаше странно зеленикава. Стискаше дясната си ръка, а капчици кръв падаха на бялата му лабораторна престилка.

— Стойте далече от мазето! — изрева той с глас, какъвто никога не бяха чували.

Двете деца се свиха изненадани, че баща им крещи така. Обикновено той беше благ и кротък.

— Стойте далече от мазето! — повтори той, стиснал кървящата си ръка. — Да не сте посмели да слезете тук долу, предупреждавам ви!