Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Послеслов
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Първото българско списание за фантастика „ФЕП“ имаше един традиционен въпрос в интервютата си, който звучеше приблизително така: „Ако тръгвате на космическо пътешествие, коя книга бихте искали да вземете със себе си?“. Чудно защо, спомних си този въпрос, когато четях „изповедите“ на Ийон Тихи…

Спомних си или по-точно се размислих отново и за коварството, присъщо на голямата фантастика. Защото, както и да я погледнем, тя си е „подло“ изобретение. От една страна — едва ли не императивно изискване за научно новаторство или най-малкото за достатъчна грамотност относно проблемите, с които си се захванал. От друга — не по-малко императивно условие за пълноценна художественост. Почти задължително — присъствие на „фундаментални“ идеи от всякакъв род. И абсолютно задължително — Достоверност на дори най-незначителната подробност, желязна (макар и парадоксална) логика, защото иначе цялата търпеливо градена конструкция рухва под скептичния поглед на взискателния читател…

Помислете, колко са авторите, които биха могли да се оправят в този лабиринт от противоречиви изисквания? При това — да го сторят с онази артистична лекота на фокусника, която те кара да се запиташ дали пък случайно и ти не можеш същото?

Мисля, че всички ние — за щастие — познаваме поне един такъв писател. Името му е Станислав Лем. Роден е на 12.9.1921 г. в Лвов, в семейството на лекаря Самуел Лем. Медик по образование. През 1946 г. семейството му се премества в Краков. През 1951-а се появяват първите му книги: комедията „Яхтата «Парадиз»“ (в съавторство с Р. Хусарски) и романът „Астронавти“. През 1953-а се жени за Барбара Лешняк. На 27 декември същата година, в седмичника „Жиче литерацке“, публикува първия си разказ от цикъла „Звездни дневници“, чийто главен герой е „космическият Мюнхаузен“ Ийон Тихи.

Между този разказ и „Конгрес по футурология“ лежат точно 17 години! През цялото това време, покрай другите си книги, станали вече класика в супержанра (излишно е да изреждаме заглавия, тъй като много от тях са известни на българския читател), Лем не престава да изгражда — щрих след щрих, мазка след мазка — един от най-интересните образи в цялата световна фантастика. Бих го нарекъл дори уникален до самотност, както го характеризира и Агоп Мелконян в предговора си към „Звездни дневници“ (библ. „Галактика“, 1984 г.). Тогава, в „годината на Оруел“, тази книга беше като камък в благоприличното блато, караше ни да търсим най-бляскави епитети и сравнения, за да пресъздадем поне отчасти гейзера от идеи, парадокси, мъдро остроумие.

Да си призная, очаквах същото — тъй като просто не можех да си представя какво повече е възможно — и от „спомените“ на Ийон Тихи. Трябваше обаче да се разочаровам от… собствените си очаквания; оказа се, че е възможно още повече! Наистина разказите тръгваха познато, в типичния си авантюрно-ироничен ключ, но неусетно се вглъбяваха, добиваха полифонична звучност, превръщаха се в своеобразни философски трактати, за да достигнат до виталната мъдрост на истински притчи: за Душата, за Времето, за Глупостта и Заблудите човешки… Храната за сетивата не отнемаше от еликсира за ума, напротив, любов и коварство тук се сливаха в едно изчистено от случайни примеси цяло — излято от вдъхновена свише и гениално точна ръка.

Ала творбата, която ме удиви наистина до потресение, е „Конгрес по футурология“. Може да прозвучи еретично, но не смятам, че най-силното в нея са дълбочината на идеите или пък безпощадно блестящият й сарказъм. Разбира се, има го и едното, и другото, и задъханото действие, и колкото искаш интелектуални предизвикателства към „горкия“ читател. Тук обаче присъстваме и на нещо повече, на наистина невероятна за фантастиката трансформация — израстването на един гротесков герой, какъвто си е все пак г-н Ийон Тихи, до висотата на действително трагичен образ, загубил перченето си, илюзиите си, надеждите си, дори телесната си същност, но продължаващ да съществува, наблюдава, мисли… Малко е да се каже, че след „Конгрес“-а Ийон Тихи вече не е и не може да бъде същият — това като че ли се отнася и за всичко останало, за целия наш уж добре известен ни свят.

Колкото до въпроса, за който стана дума в началото, мисля, че поне за мен сега отговорът е ясен…

Край