Владо Любенов
Някой ден

Някой ден ний ще станем безсмъртни

и ще идем на Млечния път.

А селцето със къщите смътни

ще загуби и смисъл и плът.

Ще потънат тополите вечни

като сламки във черната нощ,

и долът с шумовете далечни

ще се слее с космичната мощ…

 

Някой ден с теб ще станем безсмъртни,

ще се срещнем на Млечния път.

Ще протегна аз пръсти безплътни

да докосна пак твоята гръд.

И разтваряйки звездната риза

ще ти шепна беззвучни слова,

както месец във облака влиза,

тъй ще вляза във теб след това…

 

Ще се слеят душите ни нежни,

както Млечният път се е слял,

както сливат се тъмните бездни

във всемирна и дива печал,

и селцето със къщите смътни,

и тополите дето трептят…

Непременно ще бъдем безсмъртни.

Само ти ме обичай до смърт…

* * *

Чисти духове, — ний се носим нагоре,

в необятния нощен простор,

а отдолу земята се бори

да ни върне във своя затвор,

да ни хвърли във ниските храсти,

да ни смачка под своята власт,

и духът ни разбила на части

във пръстта да ликува над нас…

 

Чисти духове, — ний сме шепот и пара,

капки дъжд върху стихнала жар.

Все по-нежно нощта се разтваря

и прибира ни в космоса стар,

все по-малка върти се земята,

все по-дребен е плътския свят…

И навярно е в туй свободата, —

да не връщаш духът си назад…