Стюар Мерил
Посещението на Ерос

Аз искам като наш приятел да влезе Ерос днес у нас —

ми каза в пурпурния здрач на есенния ден, любима,

а в плетения прост кафез цареше скръб неутешима:

о, гукащите гургулици с невнятен плач — като в несвяст.

 

Да, Ерос като пръв приятел ще влиза винаги у нас —

отвърнах аз, заслушан как отвъд лехите с хризантеми

внезапно брулнати листа затрупват гробовете неми

в жълтеещата се горичка, докосната от ранен мраз.

 

И ето че почука Ерос, решил да влезе и у нас —

по-нежен и от Святостта, обнажен като Чистотата, —

запратил в слънцето стрели, те сипят се сред самотата

като смеха му — смях безгрижен на бог щастлив и сладкоглас.

 

Добре дошъл у нас, о, Ерос, добре дошъл и днес у нас,

да вдигнем пълни чаши пак пред запламтялата камина;

ела, божествено дете — и както днес не ни отмина,

от изневери избави ни, щом всичко тук е в твойта власт.

 

Засмя се ненадейно Ерос и влезе след това у нас,

и вратовете ни обви с ръце — хомота на мечтите;

устите ни отключи той и сам отвори ни очите:

защо сме тъй неблагодарни, че бил разпалвал нашта страст!

 

Заключихме вратите после, тъй както никога у нас,

да не излиза от дома нехаещият скитник Ерос;

той полета на дните спря и после тайните — о, ерес! —

на Времето разкри ни — тайни на всеки ден и всеки час.

 

И пак отворихме вратата, държала пленника у нас —

да литне Ерос по света и с ласките си лекокрили

да радва хората — уста разтворили, очи разкрили!

Как дълго, нежно той ни милва — изпадналите в тих екстаз!

 

Ще бъде истински Великден… В молитвената тишина

се чува: клетите души се нижат в дълги върволици

и се възземат над света — души на бели гълъбици —

между погиналото слънце и раждащата се луна.