Алфред дьо Мюсе
Венеция

Спи Венеция в кармина

на безмълвната картина;

нито окъснял рибар,

                                ни стражар.

 

Само бди лъвът с крилата

и към нещо в далнината

сочи в дрезгавия мрак

                                с бронзов крак.

 

А край него шхуни, лодки,

барки — като чапли кротки,

кацнали след дълъг път —

                                се тълпят;

 

дремят в димната лагуна

и шумят в мъглата лунна —

сякаш пляскащи крила —

                                ветрила.

 

Скривайки се пак, луната

с облак звезден се намята,

челото й в миг обвял

                                с лек воал.

 

Тъй игуменката млада

върху расото с наслада

мята булото си с вид

                                дяволит.

 

Всичко тук — дворци богати,

колонади и палати,

каменните стъпала,

                                перила,

 

улички, мостове, сгради,

беломраморни наяди,

заливът, от зрак студен

                                набразден, —

 

всичко спи. И с алебарди

зорко стражата го варди

там, от крепостния вал,

                                в сън замрял.

 

— Ах, една сега ли чака,

грейне ли луната в мрака,

вън да зърне с дебнещ взор

                                ухажор;

 

в огледалото се взира,

черна маска си избира,

че нали се е задал

                                карнавал.

 

В сянката на балдахина,

отмаляла в сласт, Ванина

пак ще спи с любовник млад

                                до обяд.

 

И Нарциса, полугола,

скрита в своята гондола,

в жар любовен ще гори

                                до зори.

 

Кой в Италия не знае

що за лудост любовта е

и с любов не пламени

                                младини.

 

Аз не ща да се тревожа

от часовника на дожа —

нека стряска го от сън

                                с рязък звън.

 

Ние да броим, любима,

колко ли целувки има

върху твоята уста

                                през нощта.

 

Да броим мечти, загадки,

да броим сълзите сладки

и мига неуловим

                                да ценим.