Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Източник
sfbg.us

Старият стенен часовник, запазен по чудо от волята на времето, неумолимо отброяваше секундите със своята точност, а звукът който издаваше — толкова ритмичен и успокояващ, можеше да приспи човек дори в навечерието на великия празник, очакван от цяло хилядолетие.

Уил се бе отпуснал на стария и прокъсан фотьойл и съвсем формално слушаше последните новини за тази година. Малката му дъщеричка щъкаше наоколо и развяваше новата си рокличка, представяйки си, че е балерина. А съпругата му се суетеше над приготовлението на масата, която трябваше да бъде празнична, но определено не приличаше на такава. Патриша слагаше ту една, ту друга покривка, но не можеше да се спре на никоя, защото всички бяха еднакво скъсани и петносани. След това донесе от кухнята три различни чаши и чинии, а също така и изхабени прибори за хранене. Нареди ги така, както биха направили в най-луксозният ресторант, но въпреки това колоритът към който се стремеше, доста се губеше. Когато реши, че всичко е готово, тя призова и останалите на тържествена вечеря. Не й беше много трудно да събере семейството си на трапезата, защото столовата, кухненският бокс и дневната бяха събрани в една единствена стая.

Кати зае мястото си веднага щом чу призива, тя и без това не беше хапвала нищо целият ден. Майка й често бе ходила да се оплаква в социални грижи, но как биха могли да и помогнат хора, който често бяха по зле и от нея. Кати не бе единственото дете което не си дояждаше в днешно време, някои нейни връстници умираха от глад по улиците.

Уил се бе загледал в екрана, от който симпатична на вид говорителка сипеше слова, които ни най-малко не можеха да повдигнат настроението на зрителите:

— Днес, и последната частна банка бе принудена да признае своя фалит. Юнивърсъл Трейд Банк доказа себе си като най-добрата от своят клас, но кризата не пощади дори и нея. Главният директор на банката и собственикът дадоха последна пресконференция днес в 14:00. Присъстваха няколко журналисти и една шепа клиенти, не успели да изкопчат дори и долар преди окончателният фалит.

Ще Ви припомним, че в момента само националната банка все още се крепи, и дори изплаща малки суми на клиентите си срещу необходимите документи.

Днес, още една болница буквално изхвърли пациентите си на улицата, оправданието на директора е липсата на средства. Група стачкуващи …

Патриша извика още веднъж Уил и той стана от мястото си, за да се присъедини към двете същества към които единствено все още изпитваше огромна обич.

— Какво ще вечеряме, мамо?

— Каквото вечеряме всяка вечер, скъпа. — едва сдържа сълзите си майка й.

— Да благодарим на Господ, че ни е дал и това — добави с още по голяма мъка баща й.

— Значи отново ще ядем картофи? — попита дъщеря им, въпреки, че знаеше отговора. Вече нямаше смисъл да я лъжат, че ядат картофи защото са полезни и питателни. Малката Кати проумяваше факта, че картофите просто са единственото което имаха за ядене. Домакинята донесе тавата и разсипа съдържанието й по чиниите. На всеки се падаха по една шепа печени картофи и по една филия хляб, който беше нещо като семейният подарък за празника. Всеки заби нос в чинията си и в стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от тихите стонове които издаваше телевизора.

— Днес ходих при съседите за да ги помоля да ми дадат няколко филийки хляб — каза Патриша след петнадесет минутно мълчание — а те ми заявиха, че вече ми били направили подарък, като ми били разрешили да преравям хранителните им отпадъци. Направо не можах да повярвам на ушите си. Хората, на които толкова сме помагали и с които толкова сме се разбирали, ме изритаха като мръсно псе.

— И ти би направила така на тяхно място, или ще предпочетеш да умреш от глад?

— Но те се толкова богати. Хващам бас, че в момента ядат дори месо!

— Ще е по-добре да свикнеш.

— В никакъв случай, ще се боря със съдбата до края на този мизерен живот.

— Безсилна си! — малката слушаше разговорът на родителите си, но нейното чисто и детинско съзнание не разбираше смисъла на техните думи. Това което тя виждаше и дори изпитваше бяха чувствата — истински и неизкривени, тези чувства които я заобикаляха, черните и лоши чувства които бяха започнали да изпитват хората помежду си.

— Хайде миличка, нека погледаме малко телевизия. — Патриша прегърна малката си рожба и я понесе към дивана пред старият и невзрачен телевизор, който всеки ден, гледаше изкривените и уморени лица на хората които седяха пред него. Той беше мълчалив наблюдател на времето, което бе отговорно за цялата история на човечеството.

Семейство Търтън гледаха безинтересното подобие на новогодишна програма, а навън майката земя, изтощена до краен предел от егоистичните хорски дела, се готвеше по своему да посрещне толкова очакваната от всички с надежда или страх, 2000-на година.

Светът се гърчеше от тежка икономическа и екологична криза от три години насам и вече никой не се и опитваше да търси оптимистични варианти за излизането от нея. Когато през 1996 година, много икономисти и еколози започнаха да предсказват едновремен апокалипсис и в икономиката и в природата, никой не им обърна внимание. Хората смятаха, че както повечето предсказания, така и това ще се окаже просто една грешна сметка или нещо такова, но почти никой не се замисли сериозно върху бедственото положение, в което се намираше единственият дом на човечеството. Озоновият слой беше изтънял до минимума, почти всички питейни води бяха пресъхнали, а атомното замърсяване беше един — два пъти по-високо от нормалното, Дори най-добре развитите държави бяха изпаднали в невиждани икономически кризи, съпроводени с огромна безработица и масово обедняване. Но това което се бе случило с хората беше най-лошото. Добрите хора се бяха превърнали в егоисти забравили за своите приятели, роднини и дори семейства, а тези които преди имаха славата на лоши, сега бяха истински чудовища. Вече нямаше любов, разбирателство и доброта, останала беше само омразата и животинският инстинкт за самосъхранение. Ако някоя държава се беше оплаквала преди от голяма престъпност, то тогава тя надали си е имала дори най-малка представа за това което ще я споходи. Престъпленията вече никой не ги броеше — убийства, кражби, измами та дори и изнасилвания — те нямаха чет. Престъпник беше всеки който искаше да оцелее поне още един ден.

В умът на Уил изплуваха омайващи спомени и той притвори очи в мимолетно блаженство. Паметта му го отведе далеч в миналото му, когато той бе още младо момче. Голямата хубава къща която седеше пред него беше родната му стряха. В това своеобразно малко имение, обградено от жива и девствена природа, Уил бе прекарал двадесет години от живота си. Той си спомни как обичаше да играе с големият Лари — куче от порода. Те се гонеха по цели дни из просторните поляни покрити с най-зелената трева която някога бе виждал. Къпеха се в кристалното езеро и се спускаха от водопада — нещо което се смяташе за огромно геройство. Много хора, особено съвременни, биха казали, че това е бил един скучен и монотонен живот, но на Уил си му харесваше точно такъв какъвто го беше изживял и беше сигурен, че не съжалява за всяка частица от него особено сега, когато зелена трева вече нямаше, а кучетата бяха вписани в червената книга. Защо ли му трябваше тогава да напуска този рай, защо ли му трябваше да ходи да учи в ГОЛЕМИЯТ ГРАД, когато това което получи там не му свърши никаква работа? Най-вероятно щеше да си задава тези въпроси до края на дните си.

— Помниш ли онези книги, който ни убеждаваха в края на света през 2000 година? — попита внезапно Пат сякаш бе озарена от невероятна идея.

— О боже, имаше тонове от тях и дори много хора им вярваха, но след започването на голямата криза повечето от тях останаха без покритие и постепенно цялата тази лудост замря, но защо така внезапно попита?

— Ами та ние сме в навечерието на 2000-та, само след няколко часа тонове хартия ще се окажат за боклука, или пък ще се превърнат в ценни експонати. — Патриша се засмя пред налудничавата мисъл, която се породи в главата й.

— Права си. Това наистина е забавно. Като си помисли само човек, колко хора са изписали историята на човечеството без дори да са могли да доживеят, за да видят дали са лъжепророци или месии. — той се засмя и смехът му постепенно зарази съпругата и дъщеря му, която въпреки че не разбираше, се радваше че вижда родителите си весели.

Следващите няколко часа бяха на уединение и размисли, поне за по-възрастните. Патриша беше изпаднала в самообвинение за състоянието в което се намираше цялата планета и този й комплекс за малоценност я беше изморил достатъчно, защото най-накрая тя се отпусна и заспа свита в ъгъла на малкото диванче. Уил все така безпристрастно гледаше към телевизора замечтан някъде във фантазиите си, а малк