Виктор Юго
Inferi

В незримото да си, в глъбта недостижима!

Витае в етера вина и укор има

                в ридаещия воден звън;

незнайни призраци сред сенките студени

се носят и летят погинали вселени

                като в ужасен безконечен сън.

 

В тях втренчен поглед впил е може би всемирът;

и лудия им бяг със скръбен зрак полират

                звездите — бухалски очи.

За цар и за монах, за принц и роб са казън,

за всеки, с плаща чер на вечността премазан,

                там, дето в мрака нищо не личи;

 

савани веят те, дрънчат с безброй вериги,

гъмжат от червеи, чудовища, интриги,

                пред бездна спрели с вид суров,

и хвърлят факлата в пастта на ветровете

те — сенки, мисълта сковали между двете

                злини: каторга и раззинат ров.

 

Вървят! И пеят тук едни като в Гомора,

а други — призраци безплътни — без умора

                са все по техните следи;

от пропаст в пропаст ги запраща и насреща

изпречва се нощта най-черна и зловеща

                и плаши ги с най-страшните беди.

 

Вървят! Просторът е бездънен, глух. Крилата —

ужасни корабни платна — браздят мъглата.

                Ни котви има, ни весла.

Градушка дупчи им лицата, студ ги свива

и бърше стреснат дъжд с ужасната си грива

                по челото им гъстата мъгла.

 

Каторга на смъртта, вертеп и гроб раззинат!

Аз зървам ги, луни смрачени, да преминат —

                ужасен полет в дим и прах;

над тях пълзят мъгли и ужаси беззвездни,

глъбта отхвърля ги и зейват нови бездни

                под бездната, раззината пред тях.

 

Секат пространството, понесени, терзани

от бури и покой, от бесни урагани;

                бездънният и жив всемир

в безбрежната мъгла не ги дори съглежда

и носят се — лица унили, без надежда, —

                изчезват все и мяркат се безспир.

 

Кълба, където сме, Спасителю, изгнани,

планети-карцери и светове-зандани,

                на казън черните вълни,

които плискат се, и в черни водовърти

свистят платна от мрак и мачтата се кърти,

                и тръпката на вечността кълни.

 

След тях въртопите, на фурии подобни,

се носят — извори на плачове надгробни,

                на ужас, стонове и страх,

на отчаяние, на потрес и досада, —

заливат бездната и жертвите на ада

                и ливват свойта гадост върху тях.

 

Бедняци, клетници, които Бог наказва;

тук миналото ги гризе — кървяща язва,

                с лица в решетките крещят:

— Къде сме?… — С гласове отпаднали ридаят,

а с остри върхове осеян е безкраят

                и те подобно циреи гноят.

 

Ридае Цезар тук и Борджия се хили,

Комод сънува и Ахаб трепти без сили,

                тръстта тук шепне: — Искам аз!

И фараони, и безброй Сарданапали!

И червеите меч въртят и вятър жали,

                и ларви веят чорли в леден мраз.

 

Отцеубийци и предатели презрени,

човеци-вълци и лисици, и хиени,

                тирани с поглед подивял;

цвърчи плътта им, от дамгата прогоряна,

над тях небето се чернее — страшна рана,

                и виждат в нея своя лют кинжал.

 

За всички тоя мрак е черно огледало,

злодейства в себе си и плачове побрало;

                навред по мрачния си път

съзират минала престъпност и химери…

— Къде е майка ти? — Нерон от страх трепери.

                — Къде е брат ти, Каине? — крещят.

 

А по-надолу, във воняща глъб — вселени,

беззвездни светове, и от смъртта презрени,

                там злото стяга възли зли.

Небе, по-черно от самата нощ, трепери,

и там като огрян сиял би и Тиберий —

                през непрогледно-гъстите мъгли.

 

Цветущи райове преди, звезди сияйни,

сега руини са и мрачини безкрайни;

                зловещи личинки, яйца,

ужасни семена — летят в нощта студена,

влекат се — гнойни от проказа и гангрена —

                безбройни черно-чумави слънца.

 

Безглави скелети и черепи без тяло,

зли влъхви, тракащи ги — топки на сметало,

                и адски вой на мъртъвци;

и хидри, дракони, пороци — гмеж зловеща;

ридае ужасът, щом зърне ги насреща —

                пред нищото с избодени гледци.

 

Къде са тръгнали? Нощта след миг ги скрива.

Небето ги зове със сянка милостива,

                но те се сриват в пропастта.

Кой знае докога сред мъртвите планети

ще скитат, чоплени от ларвите проклети —

        от санитарите на вечността!

 

О, колко ужас по земята, ужас в гроба!

Как бихме тръгнали, ако в среднощна доба,

                сред гръм и мълнии на две

небето сцепи се и сграбчи ни тъмата

и зърнем кораба ужасен на Съдбата,

                поел към тия страшни светове!

 

11 юни 1854