Стефан Маларме
Следобедът на един фавън (Еклога)

О, тези нимфи — нека са вечни те.

 

                                                                Тъй свеж,

сред здрач да розовее крилатият вървеж —

в шубрака на съня.

 

                                Нима съм влюбен в бляна?

Съмнението — мрак античен — ме обхвана,

тъй както остри клонки, сред истински гори

разтворени наяве, уви! А сам дори

представях си триумф на нереални рози.

Но помисли добре…

                                Не в твойте ли възторзи

кръгът от тия странни жени се извъртя!

Измамата — о, фавне! — струи от извор тя:

на най-смирената очите ледносини.

Но тази, другата, с въздишките, кажи ни,

не е ли топъл вятър, сред руното замрял?

Защо пък не! Със зноя мъчителен и вял,

събарящ ни в несвяст, зората пак е в схватка,

но само с пръските на мойта флейта сладка

в леса от звуци росен; и само вятър плах,

родил се в двете цеви и втурнал се от тях,

преди звукът да ни поръси с дъжд безплоден;

на хоризонта тих, без гънка, неизброден

един изкуствен повей — тъй чист и поривист —

е въздухът, политнал към бягащата вис.

 

О, сицилийски бряг с мочурища, с лимани,

от мойта суета с убийствен зной терзани,

под цъфналите искри РАЗКАЗВАЙ пак за мен,

как кухите тръстики сечах, въоръжен

с талант, когато сред далечината — злато,

зелено от лозя и с ручеи облято —

потрепва белотата на чар изнемощял:

в прелюдията плавна от флейти в полет вял

се вдигат лебеди… не — втурват се наяди

или се гмуркат…

                                Сам, под пламъци злоради

не знам какво ги пръсва, от кой изкусен звук

разкъсва се съюзът, така желан оттук:

дали от първата си жажда аз се будя

под древната вълна на светлината луда,

о, лилии! Наивен и девствен като вас.

 

Далече от устата със сладка шумна страст,

нали целувката със зъби величави

на мойта девствена и бедна гръд остави

една потайна рана, уви — за цял живот.

Но стига! В тази тайна под стихналия свод

бе посветен гласът на двойната тръстика

и той, възпрял срама по бузите да блика,

сънува — в стон протяжен — как всеки бе призван

до края красотата да весели — със свян

фалшив — от нея до наивната си песен;

и горд, че любовта разлива глас небесен,

пак в унес да изпада — гърба ли различи,

или по ханша тръгне с премрежени очи:

безплодно-звънката и монотонна линия.

 

Ти, инструмент, зовящ към бягства и униния,

о, Сиринкс, в езерата ме чакай разцъфтял!

Със своя глас надменен аз ще зова с печал

богините; и по езически пътеки

ще смъкна пояси от сенките им леки:

от гроздето узряло тъй пиех светлина,

за да пропъдя скърби и чувство за вина,

към лятното небе аз вдигах празна чепка

и кожиците й надул, следях как трепка

през тях до късно здрачът — и още жаден бях.

 

О, Нимфи, всеки СПОМЕН издуйте с весел смях.

С око тръстиките пронизвам — гледка странна:

безсмъртна шия сред вълните тъне, рана

пламтяща с вик ужасен дано да угаси;

и къпането дивно от пръснати коси

изчезва в тръпки и лъчи, о, изумруди!

И втурвам се, и в миг съм спрял (след буйства луди,

о, тая сладка болка да бъдат само две),

прегръдката съдбовна със сънища зове;

понасям ги, летя с телата прилепени

натам, към сенките прохладни и зелени,

където дъх на рози под слънчев лъч искри

и стопля се тъй както и нашите игри.

Обичам те, о, гняв на девственици, дреме

под теб насладата от свято голо бреме,

изплъзнато от мойта изгаряща уста —

светкавица! Уплаха потайна на плътта:

от стъпкващия крак до трепета в душата,

прощаваща се в миг с невинността, обвята

от тъжни влажни пари, облята от сълзи.

Престъпност ли е бодро страха да се срази

и гъстите коси с ръка да разплетете —

за ласките и за страстта на боговете:

едва успял да скрия пламтящия си смях

под гънките щастливи на първата (държах

я с груби пръсти аз — невинност белопера,

като сестра си в свян да пламне, затрепера,

но малката изчезна с нетрепващо лице),

изпуснал свойта плячка, с отпуснати ръце —

едва ли сенките пак някога ще хвана! —

стоях без жален стон, с душа, все тъй пияна.

 

Но нека! Чужда радост ще ме влече сега,

увила гъсти плитки край моите рога,

ти знаеш, моя страст, че с пурпур по страните

се пуква всеки нар и се роят пчелите;

и нашта кръв, зовяща с любов, тече за тях:

желанията вечни — рояк, жужащ без страх.

В леса от злато и от пепел, прах безцветна,

избухна празник сред листата сухи: Етна,

да — Етна! Тук Венера и теб те посети,

и лавата беляза с невинните пети,

и екна тъжен сонм, и пламък се замята.

Царицата държа!

                                О, мъст!…

                                                        Но не — душата,

олекнала от думи, и тежката ми плът

в притихналото пладне отпуснати лежат:

ще трябва да заспят, прострени на нагрятия

сух пясък, жадни, но без клетви и проклятия…

И виното небесно ще пия изтощен.

 

О, сбогом; вече сенки, но пак ще сте пред мен.